Защото не най-голямото нещастие е смъртта, вярвайте ми! ~ Вера МУТАФЧИЕВА
Творческият й път на огромната Вера Мутафчиева стартира през 1952 година със студии и монографии за историята на България в османската ера. Автор е на десетки проучвателен студии по османистика, балканистика, на монографии и на голям брой публицистични материали. Има над 35 белетристични книги, някои от които неведнъж издавани и превеждани. Претърпял 10 издания на български език, " Случаят Джем " е превеждан на 12 езика в общо 22 непознати издания. Незабравими остават историческите й романи, повести и разкази, измежду които " Летопис на смутното време ", " Книга за Софроний ", " Случаят Джем ", " Последните Шишмановци ", " Рицарят ", " Белот на две ръце ", " Богомили ", " Аз, Анна Комнина ", " Алкивиад дребни ", " Алкивиад Велики ", " Младостта на Раковски ", " Белият свят ", " Бомбите ", " Предречено от Пагане ", меморите " Бивалици ", " Разгадавайки татко си ", " Семейна сага ". Тя е сценарист на първата българска кино суперпродукция " Хан Аспарух ".
Споделяме думите на Вера Мутафчиева за живота и гибелта, написани в писмо до Антонина Желязкова, оповестено във в. „ Култура ” от 19 юни 2009 година
„ Вера обичаше да споделя, а и да ми написа: “Ти не си дете на плътта ми, само че си дете на душата ми! “. Не се поколеба обаче да се съобщи бързо на последния смъртен вик на своята плът и да изостави мен - детето на душата си, сиротно. Не й споделям довиждане, тъй като иска ми се смее иронично. И тъй като не мога да си послужвам с думите по този начин ловко, както моята Учителка Вера, избирам тези думи за живота и гибелта, които съм усвоила от нея, да бъдат точно нейните. Затова ще изтъквам писмото й от Виена, изпратено на 8 декември 1981 година ”
Антонина Желязкова
“Ако за вас тази загуба е първа, за мен те са към този момент десетки. Отвратително, само че правилно е, че човек привиква даже със гибелта. Така се случи, че я опознах прекомерно рано – изгубих татко си на 14 години. А отпосле, когато в една година изчезнаха и мама, и Владимир, изчезнаха при най-нелепи условия, някак претръпнах. Права сте, че в индивида се скъсва някаква пружина. При мен може би е централната, тъй като едва наподобявам на себе си от онази година насам. Но постоянно по този начин съм отбелязвала, блага Нина: животът е крайпътен бандит. Той изначало ти предлага да избираш сред кесията и живота. Е, ти хвърляш кесията си в прахта в предпочитание да спасиш гол живот. Но – не-е-е-е! След това животът ти ограбва облеклата, оставяйки те да се тресеш гол и опозорен под горещото слънце. Сетне, с цел да не отнесеш даже трошица от човешкото си достолепие, същият живот те ебава с висок смях и по опция обществено. И таман си решил, че висшата подигравка над теб е свършена, че ще можеш да побегнеш в шубраките и там да се наревеш, и да се порадваш на сетните към този момент омърляни дни от животинското си битие, тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено. Това е заключението ми след дълги наблюдения. Но не мислете, че укорявам живота за всичко разказано. Не. Защото, в случай че не би било по този начин, човек щеше да жали за края на живота си, щеше да му е безпределно тъжно, че си отива. А нещата са подредени умно в смисъл: след всичко претърпяно и изгубено, ние започваме да желаем гибелта си. Ето, там е милостивата мъдрост на битието. А представяте ли си в какъв пъкъл бихме умирали, в случай че имаше да загубим с един удар всичко, което в миналото сме имали на земята? Непоносимо. Пък по този начин, губейки го на хапки и на капки, не ни остава в действителност защо да жалим. В реда на тези мисли не рева над разочарованията си – те ще ми разрешат да умра без тъга и жалост. Е, блага Нина, не жалете, че вашата сметка към този момент е открита...
Защото не най-голямото злощастие е гибелта, вярвайте ми! Понеже тя е неизбежна, няма за какво да я считаме за злощастие, закон е. Не по-лесно е да присъстваш на уродството на нещо, в миналото хубаво. Да съучастваш в разрушението на нещо, в миналото изцяло. И прочие Това не са просто утешения, а изстрадан опит. Срв. “Случаят Джем “. Там се споделя: за какво да жалим за нечия ранна гибел, другари? Човек убива себе си доста по-страшно с това, че съществува… И прочие Както всички класици, самоцитирах се и аз “.
8.ХІІ., ден на студента, 1981, Вера
Източник и фотоси:
