Там, където живея
Тук, където пребивавам, има 139 типа патриоти. Защото има 139 националности. На територия, към два пъти по-голяма от Софийското поле. Близо 48 % от популацията на страната все още са хора, които не са родени тук.
Всеки път, когато изляза, виждам тези 139 типа патриоти, струпани в разнообразни конфигурации, по какъв начин си пият бирата и виното, слушат си музиката и си приказват оживено. На британски, френски, немски, люксембургски, португалски, чешки, полски, хърватски, турски, съветски, суахили... И никой не се свива, като чуе другата тирада. Никой не се свива, като види другия цвят.
Министър-председателят ни е гей. Откъде знам ли? Ами цялата страна го знаеше, когато гласоподава за него през 2013-та. Той встъпи в служба, по-късно подписа брак с дългогодишния си сътрудник. От това налозите не се повишиха. Нито цените. Икономиката не се срина. Не се качихме нагоре в показателя на корупцията. Не слязохме надолу в показателя за свободата на словото. Изобщо, business as usual. Затова на последните избори го преизбраха.
Тук е мястото, където се прибирам умерено в 11 вечерта сама. Покрай гарата. В къса пола и високи токчета. Където престъпната хроника не е в централните вести, а единствено на уеб страницата на локалната полиция. И съдържа (о, смут!) къс роман за това по какъв начин нощес прибрали трима пияници, които се сбили в механа. Това е най-значимата престъпна вест в страната.
Тук е мястото, където пораства детето ми. От трети клас пътува самичко до учебно заведение и назад. Когато предходната година изиска да пътува с влака, аз първо се пробвах да го спра. То не разбра за какво. А аз разбрах, че не трябва да го товаря с моите страхове. Три месеца след началото на образователната година отидох на родителска среща. И открих, че две от учителките му са цветнокожи. Като се прибрах, го попитах за какво не ми е споделило. А то отговори, „ Ами не знаех, че е значимо. “ И по този начин ми оказа помощ да схвана, че повредата не е в неговия тв приемник, а в моя.
Онзи ден излязох с българи, които прекараха цялата вечер да разясняват „ мангалите “ и „ чернилките “ тук. Да допълня, бяхме на индийски ресторант, тъй че „ мангалите “ им сервираха сготвената от тях храна. Чак ми домъчня. Колко ли би трябвало да си дребен, с цел да смяташ цвета си за свое главно достижение?
Тук може и да има някой патрЕот, който вечер се пени в селската механа на халба бира и си спомня, че тая страна е изгубила 25% от територията си в интерес на прилежащите страни. Че е била окупирана от една от тях, културно доминирана от другата, че в третата има район, носещ нейното име. Но тук и в този момент (защото точно тук и в този момент е важно), всяка заран 118 хиляди жители на същите тези три огромни и страшни съседки се насочат насам да припечелят хляба си. Защото... няма значение за какво, най-важното е, че тук няма патрЕоти. Срам, позор и срам.
Всеки път, когато изляза, виждам тези 139 типа патриоти, струпани в разнообразни конфигурации, по какъв начин си пият бирата и виното, слушат си музиката и си приказват оживено. На британски, френски, немски, люксембургски, португалски, чешки, полски, хърватски, турски, съветски, суахили... И никой не се свива, като чуе другата тирада. Никой не се свива, като види другия цвят.
Министър-председателят ни е гей. Откъде знам ли? Ами цялата страна го знаеше, когато гласоподава за него през 2013-та. Той встъпи в служба, по-късно подписа брак с дългогодишния си сътрудник. От това налозите не се повишиха. Нито цените. Икономиката не се срина. Не се качихме нагоре в показателя на корупцията. Не слязохме надолу в показателя за свободата на словото. Изобщо, business as usual. Затова на последните избори го преизбраха.
Тук е мястото, където се прибирам умерено в 11 вечерта сама. Покрай гарата. В къса пола и високи токчета. Където престъпната хроника не е в централните вести, а единствено на уеб страницата на локалната полиция. И съдържа (о, смут!) къс роман за това по какъв начин нощес прибрали трима пияници, които се сбили в механа. Това е най-значимата престъпна вест в страната.
Тук е мястото, където пораства детето ми. От трети клас пътува самичко до учебно заведение и назад. Когато предходната година изиска да пътува с влака, аз първо се пробвах да го спра. То не разбра за какво. А аз разбрах, че не трябва да го товаря с моите страхове. Три месеца след началото на образователната година отидох на родителска среща. И открих, че две от учителките му са цветнокожи. Като се прибрах, го попитах за какво не ми е споделило. А то отговори, „ Ами не знаех, че е значимо. “ И по този начин ми оказа помощ да схвана, че повредата не е в неговия тв приемник, а в моя.
Онзи ден излязох с българи, които прекараха цялата вечер да разясняват „ мангалите “ и „ чернилките “ тук. Да допълня, бяхме на индийски ресторант, тъй че „ мангалите “ им сервираха сготвената от тях храна. Чак ми домъчня. Колко ли би трябвало да си дребен, с цел да смяташ цвета си за свое главно достижение?
Тук може и да има някой патрЕот, който вечер се пени в селската механа на халба бира и си спомня, че тая страна е изгубила 25% от територията си в интерес на прилежащите страни. Че е била окупирана от една от тях, културно доминирана от другата, че в третата има район, носещ нейното име. Но тук и в този момент (защото точно тук и в този момент е важно), всяка заран 118 хиляди жители на същите тези три огромни и страшни съседки се насочат насам да припечелят хляба си. Защото... няма значение за какво, най-важното е, че тук няма патрЕоти. Срам, позор и срам.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ