Най-чистото олицетворение на злото е страданието на децата ♥ Цветан ТОДОРОВ
Цветан Тодоров (1939 ~ 2017)
Фрагменти от един морал
Моралът се занимава с положителното и злото. Но какво са те? Бих искал вместо от дефиниции, да потегли от някои реминисценции, които, както виждам, подхранват моите реакции.
За мен, както и за мнозина други, най-чистото въплъщение на злото е страданието на децата. Всички знаем пламенните думи на Иван Карамазов по тематиката, които служат като встъпление към „ поемата “ му за Великия инквизитор. Иван желае да потвърди, че съществува страдалчество, което нищо не може да оправдае, и по тази причина избира да приказва за децата. След няколко въвеждащи истории споделя три случая, които се отнасят до личната му страна, Русия. „ Образован господин с прогресивни възгледи “ шиба с бич седемгодишната си щерка, с цел да се наслаждения, както наподобява, на удоволствието от мъчението; детето пищи: „ Татко, баща, татенце! “. Мъж и жена му бият и малтретират петгодишното си момиченце, а нощем го затварят в тоалетната, мажат лицето му с неговите лични екскременти и го насилват да ги яде. Генерал, който живее на село, е гневен на осемгодишно момченце, тъй като е наранило една от хрътките му; хваща го, заповядва да го разсъблекат и насъсква глутницата свои зайчари против него; кучетата раздират детето пред очите на майка му. Но в очите на Иван има нещо доста по-важно от садистичното наслаждение на мъчителите: че страданието в чист тип на хората от преди грехопадението не може да бъде изкупено от никакъв по-късен резултат, пък даже и „ от цялата галактика на познанието “ или „ висшата естетика “, нито от щастието на човешкия жанр.
Подобни случаи служат на Иван Карамазов, както и на други след него, да оспорват в случай че ли не съществуването на Бог, то най-малко на Неговата правдивост. Той обаче ни показва и един на практика пример на злото: всичко това, което припомня тези премеждия. Наистина те са крайни и ние можем даже да сметнем за демонстрация на неприятен усет драстичния им темперамент и наслагването на ужаси; обаче Иван е поискал да е по този начин: той преднамерено избира най-фрапиращия и най-безспорен случай, с цел да бъде разбран; тук крайността споделя истината за живота дружно, доказва изрично това, което другаде би останало противоречиво. И би трябвало да му признаем, че след прекосяването на избран предел подробностите за страданието към този момент нямат значение: с цел да разберем какво е злото, споделя Януш Корчак (в прелестния филм на Вайда), не се нуждаем от нацисти, задоволително е да забележим по какъв начин алкохолик бие дете.
Но в нашия живот даже такива действия са станали рядкост; можем ли към момента да използваме този пример? Всеки родител от време на време кара децата си да страдат в действителност, само че не ги изтезава. Несъмнено тук би трябвало да се насочим към различен тип разграничаване. За някои премеждия, които им постановяваме, сме решили, че са нужни за тяхно добро; другояче няма да се научат да се хранят, да се обличат или да стоят мирни. Оставяме ги сами и това ги кара да плачат, само че другояче в никакъв случай няма да станат независими. Те са употребени с доброжелателен замисъл; и всички злоупотреби, които си фантазираме или за които си спомняме („ удрям те за твое положително “), не обезсмислят справедливостта на принципа: не оказваме помощ същински на детето си, когато се стремим да му доставяме само наслаждение.
Това опрощение обаче изчезва, когато го подлагам на страдалчество не за негово, а за мое положително. Мъж, който напуща дома си, с цел да е по-щастлив някъде другаде (тук към този момент не става въпрос за висшата хармония или за щастието на човечеството), съпровождан от виковете на детето си: „ Искам тати! Искам тати! “, не ползва физическо изтезание и не изпитва никакво наслаждение от породеното страдание; само че и не затръшва вратата, с цел да обезпечи на двегодишния си наследник повече самостоятелност, въпреки да си споделя, с цел да се успокои, че за детето по този начин ще е по-добре. И се питаме: щастието на едно място изкупва ли нещастието на друго? Не иде ли тирада за аритметика: несъмнено има случаи, когато би трябвало да създадем 10 души нещастни, та двама да са щастливи; само че единствено в случай че ние не сме един от тези двама. От морална позиция не е едно и също да накараш някого да страда за да му спестиш по-голямо последващо страдалчество или с цел да си осигуриш един по-добър вътрешен комфорт.
С терзание признавам, че моята визия за положителното е обвързвана с облика на майка ми. Но дали в действителност не я възвеличавам като всички момчета? На първо място, надалеч не всички момчета мислят еднакво; пък и е без значение за задачите на полемиката, в случай че бъркам: аз мога да потвърждавам само опирайки се на моята визия за нея, а въобще не се колебая, че таман тя оформи моето разбиране за положителното. Майка ми прекара целия си живот в грижа за другите. Не, не се занимаваше с социална благотворителност; само че откакто заболяване я принуди да напусне работа, тя напълно се посвети на близките си: децата, брачна половинка, неомъжената си и много бохемски настроена сестра, неколцина другари (разбира се, съгласно днешните дами това е неприятен пример; само че тук мен не ме интересува социологическият аспект). Никога не я видях да направи нещо егоистично. Тази нейна непрекъсната угриженост обаче не беше съпроводена от това, което толкоз често отравя плодовете ѝ: тя не създаваше усещането, че се жертва, нито че чака ние да го видим, та по-късно да получи дивидентите за това си поведение; тя се усещаше удовлетворена точно когато можеше да се грижи за няколкото души към нея. Нейното наслаждение като че ли минаваше през това на близките, въпреки да не изпитваше никакво в това да се грижи за себе си; беше щастлива единствено когато успееше да способства за щастието на другите. Освен това в никакъв случай не даваше себе си за образец и в никакъв случай не я чух да чете на някого „ морал “ или да го назидава; всякакво проповядване ѝ беше непознато.
А дали пък на собствен ред нейното държание не беше напълно морално? Морален акт не е ли оня, който правим, преодолявайки своите пристрастености, и то с цел да не изневерим на дълга, а не с цел да изпитваме наслаждение? „ Дългът на добродетелта, споделя Кант, почива само върху свободното самопринуждаване. “ В този смисъл на думата майка ми сигурно не беше човек на дълга и в случай че моралът е дълг, то тя въобще не би трябвало да е морална. Аз обаче сигурно знам, че беше добра. Но говорейки по този метод, Кант не позволява ли, че всички наши пристрастености са черни? Няма да стигна до такава степен да кажа, че те до една са розови; даже моята майка, която беше много огромно изключение в тази област (дотам, че даже скърбя, задето не беше най-малко мъничко егоистка), несъмнено не се е оставяла просто да я водят единствено благородните ѝ подтици; тя желаеше положителното на другите, а това което вършеше, ѝ беше по този начин присъщо, като кърменето за една котка. Волята не се припокрива с природата, само че и не се състои постоянно в това да се откъсваш от тази природа, да преодоляваш опълчването на пристрастеностите. Добродетелта може да произтича от спор с природата ни, само че и от нейната сублимация. Нашите пристрастености са многочислени и разнообразни, алтруизмът е тъкмо толкоз нездравословен, колкото и егоизмът (казва го още Русо). Проявите на добрина могат да изпълнят с наслада всеки, който ги прави; само че не стават такива единствено поради това.
Мисля, че в случай че бяхме попитали майка ми дали се счита за честен и благодетелен човек („ светица “), тя щеше да отговори негативно. Точно по същия метод реагират „ спасителите “, тези добродетелни хора, които през Втората международна война се посвещават на това да избавят живота на преследваните, и по-специално на евреите, което е изключение от всяка друга форма на опозиция. Много по-късно, когато изпълнени с удивление историци и социолози отиват да ги питат за какво са го създали, рискувайки личния си живот и този на околните си, с цел да избавят непознати, те непроменяемо дават отговор: Не можех да постъпя иначе, идваше ми от вътрешната страна, пък и не съм направил нещо извънредно, нямам никаква заслуга, това е най-естественото нещо на света; почукаха на вратата ми и аз им я отворих. Те ненавиждат на тях да се гледа като на герои или светци. Трябва ли, откакто за тях тези дейности си били „ естествени “, те са ги вършели без свръхчовешки старания, изпитвали са наслада, че постъпват по този метод, да заключим, че не са имали добродетели? Подобно потребление на думата би било необичайно. Спасителите са постъпвали по този начин по свое предпочитание, без обаче да вървят против природата си: работили са „ непринудено “.
А можем ли тогава да кажем, че са „ имали интерес “ да го правят като най-обикновения лакомец, тъй като в последна сметка са вършели нещо, което им е носело задоволство? Тъкмо това би предположил през ХVIII век Хелвеций, следван през днешния ден от няколко повече или по-малко диви психоаналитици: ние постоянно сме движени само от личния си интерес и щедростта е тъкмо толкоз стимулирана от задоволството, което поражда, колкото и нейната диаметралност.
От: „ Четене и живот ”, Цветан Тодоров, изд. „ Сиела “, 2018 година
Снимка: Цветан Тодоров (1939 - 2017), „ Цветан Тодоров: преносимата мисъл “, изд. Лик, 2001, dictionarylit-bg.eu
