Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните

„ Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за индивида от лесните - това самичък съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него съвсем нищо не научавате. Трудният урок желае доста пот, само че пък като усвоите урока, за цялостен живот ще ви държи влага. " ~ Радичков

(Портрет: Светлин Русев)

С думите на Светлин Русев

Винаги съм имал възприятието, че Данчо Радичков е без възраст, по-точно не е от този свят, а пренесен от някоя от тези непознати планети, в които предишното и бъдещето живеят дружно, по комшийски, а времето е натрупало безпределно мъдрост, знание и някаква странна горест, стоплена и огряна от човешка добрина. Навремето, преди десетина години, върших портрет на Данчо. Не знам какво съм " хванал " от него, само че усещах, че дистанцията от няколко метра, която ни делеше, до момента в който рисувах, не е празно пространство, а хилядолетия, в които човешката нематериалност се е формирала, откривала е флората и фауната, Бога и Дявола, положителното и злото, забележимото и невидимото и дружно със словото за обикаляли Вселената и Калиманци, надничали са в езически традиции и митове, в притчи и легенди, в сврачи гнезда и леговища на хищници, посрещали са началото и са изпратили края на света в един Ноев сандък.
А словото, пуснато на независимост, палаво, непослушно и игриво, се закача със своя създател, обикаля към него, подскача ту на единия, ту на другия крайник и сякаш апропо изтърве някоя мъдрост, над която духовното човечество се е трудило милиарди години. Думите бързат една през друга, блъскат се за по-почетно място в душата на своя собственик, той ту ги хока, ту ги вика и кътка или завръща от неразрешените места, до момента в който ги изпусне в някоя жабешка история или ги подреди клекнали, притихнали, смълчани и изпълнени с илюзии до мамещото мюре на демокрацията.

Търсейки в портрета това, което постоянно ни убягва, или доста рядко реализираме, следих седналата, смалена и леко прегърбена фигура на Данчо - самотна и сякаш изгубена в някаква своя галактика, разграничена сред мрака и светлината, в която проблясваха като светкавици странни сияния, омайно биле, тревясяла памет, верблюди, щъкащи хора и изгубени съвести, поверия, мистичност, неясност... и едно скитащо се сред звездите скиорче, изпреварило всички с буковите си самоделни ски.

Не знам скиорчето през днешния ден на какъв брой хилядолетия е, само че елементарните хора знаят, че на днешния ден се води появяването на неговия родител.

Източник ~ www.libvar.bg
Снимка ~ slova.bg