Лицето На Злото: Хрисим Пенсионер Отвлича, Убива Жестоко И Изяжда Малки Дечица! Жертвите Са Стотици! Снимки!
Този садо-мазохистичен изтезател, сериен палач и човекоядец е прочут още като „ Сивия човек “, „ Върколака от Уистерия “, „ Вампира от Бруклин “ и „ Торбалан “. Той се хвали, че е имал „ деца във всеки щат “, определяйки броя на към 100, въпреки да не излиза наяве дали приказва за с*ксуално принуждение или канибализъм, и дали това въобще е правилно. През живота си той е заподозиран в минимум пет убийства. Фиш признава за три случая, които полицията съумява да удостовери. Той е наказан за отвличането и убийството на Грейс Бъд и на 16 януари 1936 година е екзекутиран на електрическия стол.
Някой чука на вратата
Едуард Бъд бил деятелен юноша на 18 години. Той бил твърдо решен да сполучи и да се измъкне от отчайващата беднотия на фамилията си. На 25 май 1928 година той пуснал публикация в неделното издание на „ Ню Йорк Уърлд “, която гласяла: „ Млад мъж на 18 години, търси работа в провинцията. Едуард Бъд, 406 Уест 15 Стрийт “. Снажният юноша бил припрян да стартира работа и да подкрепи фамилията си. Хванат в клопката на мръсния, миризлив и препълнен град, живеещ в мизерно жилище дружно с татко си, майка си и още четири по-малки деца, той жадувал да работи в провинцията на чист въздух.
В идващия понеделник, на 28 май, на вратата се почукало и майката на Едуард, възпълничката Делиа, отворила вратата. Човекът извън се показал като Франк Хауърд, фермер от Фармингдейл, Лонг Айлънд, който желал да интервюира Едуард, с цел да го наеме на работа.
Делиа пратила петгодишната Беатрис да извика брат си от жилището на един негов другар. Старецът се усмихнал сърдечно на детето и му дал монета от пет цента.
Докато чакали Едуард, Делиа имала опция да прегледа по-добре остарелия човек. Той имал доста благо лице, обрамчено със сива коса, на което доминирал един голям отпуснат сив мустак. Той обяснил на мисис Бъд, че преди време си е изкарвал хляба като вътрешен декоратор в града, само че откакто се пенсионирал, купил фермата със спестяванията си. Той имал шест деца, които бил отгледал самичък, защото жена му ги изоставила преди повече от 10 години.
С помощта на децата си, петима служащи и един шведски готвач, той бил трансформирал фермата си в преуспяващо дружество с няколкостотин пилета и половин дузина млекодайни крави. Тъй като един от служащите му напускал, той имал потребност от някого, който да заеме мястото му.
В този миг влезнал Едуард и се срещнал с мистър Хауърд, който похвалил момчето за неговия растеж и мощно телосложение. Едуард уверил остарелия човек, че е работлив служащ и мистър Хауърд му предложил 15 $ на седмица, на което момчето се съгласило незабавно. Хауърд даже се съгласил да вземе на работа и най-хубавия другар на Едуард, Уили.
Мистър Хауърд бързал за среща и си тръгнал с обещанието да се върне в събота, с цел да ги вземе. Момчетата били доста разчувствани, а семейство Бъд били щастливи, че на обявата на техния наследник се е отзовал подобен благ остарял човек и то предлагайки му много добра позиция.
Големият ден пристигнал в събота на 2 юни, само че мистър Хауърд не се появил. Вместо това те получили записка от него, в която пишело, че нещо го е задържало и ще им се обади на идната заран.
На идната заран в към единайсет часа, Франк Хауърд дошъл в жилището на семейство Бъд, носейки ягоди и прясно сирене. „ Тези артикули идват право от фермата ми “ – обяснил той.
Делиа убедила остарелия човек да остане за обяд. Албърт Бъд старши за пръв път имал опция да приказва с новия шеф на сина си. Това бил благополучен диалог за бащата на момчето. Срещу него стоял този благ и вежлив остарял благородник и възторжено описвал своите 20 акра фермерски земи, сплотения екип от служащи и простичкия и сърдечен живот в провинцията. Бащата знаел, че синът му желае тъкмо това.
Грейси
Алберт старши бил пазач в една живото застрахователна компания и имал излъчването на непрекъснато мачкан човек. Той не бил изключително впечатлен от външния тип на Франк Хауърд, поради измачкания му наследник костюм, само че старецът му се сторил учтив и заслужен за доверие.
Щом седнали да обядват, вратата се отворила и влезнало едно прелестно 10-годишно момиченце. Грейси си тананикала някаква песничка. Огромните й лешникови очи и тъмно-кестенява коса, контрастирали с доста бялата й кожа и розовите й устни. Някой ден тя щяла да разбие доста мъжки сърца.
Тя се прибирала от черква и носела неделните си облекла: бяла копринена рокля, бели копринени чорапи и перлена огърлица, която я правела да наподобява с 10 години по-голяма.
Франк Хауърд, също като останалите мъже, които се сблъсквали със сияещата Грейси, не можел да смъкна погледа си от хубавото момиче. „ Хайде да забележим добре ли броиш “ – споделил той и й подал голяма връзка банкноти. Семейство Бъд се слисало от размера на сумата, която старецът носел в себе си.
„ Деветдесет и два $ и петдесет цента “ – бързо пресметнала Грейси.
„ Какво мъдро малко момиче “ - споделил мистър Хауърд и й дал пет цента, с цел да купи бонбони за себе си и сестричката си Беатрис.
Хауърд споделил, че ще се върне вечерта, с цел да вземе Едуард и Уили, тъй като първо трябвало да отиде на рожден ден на едно от децата на сестра си. Той дал на момчетата два $ да отидат на кино.
Точно преди да си тръгне той поканил Грейси да пристигна с него на рождения ден на племеницата му. Казал, че ще се грижи добре за нея и ще я прибере преди девет часа вечерта.
Делиа попитала къде живее сестрата на мистър Хауърд и той й дал адреса на една жилищна постройка, намираща се на „ Кълъмбъс “ и 137 улица.
Делиа не била сигурна дали да я пусне, само че Албърт старши я убедил, казвайки, че за Грейси ще бъде добре да отиде. „ Пусни бедното дете. Тя така и така няма доста занимания “.
Делиа облякла на Грейси най-хубавото й палто и сивата й шапка и изпратила щерка си и мистър Хауърд до вратата, гледайки след тях до момента в който се отдалечавали по улицата.
Същата вечер нямало и помен от мистър Хауърд и Грейси. Родителите изкарали една безсънна нощ без никаква новина от красивата им дъщеричка. На сутринта те изпратили Едуард до полицейското ръководство, с цел да разгласи сестричката си за изчезнала.
Безследно изчезнали
В полицията ги очаквали неприятни вести – лейтенант Самюъл Дрибън споделил на семейство Бъд, че адресът, на който „ Франк Хауърд “ бил споделил че живее сестра му, е фиктивен. Милият дъртак бил лъжец. Нямало никакъв Франк Хауърд, никаква плантация във Фармингдейл, Лонг Айлънд. Всичко било неистина.
Полицията почнала следствието по нормалната процедура. Те ревизирали всеки с името „ Франк Хауърд “ и предиздвикали фамилията да прегледа албумите със фотоси на записаните насилници на деца, умствено заболели пациенти и други нарушители. Но това не помогнало – от Грейси нямало и диря.
Полицейските листовки
На 7 юни нюйоркската полиция изпратила 1000 листовки до полицейски ръководства в цялата страна със фотографията на Грейси и описанието на мистър „ Хауърд “. Това, дружно с цялата локална гласност по случая, довело до зараза от мними позвънявания и писма на хора, които твърдели, че са виждали Грейси. Всяко едно от тях било усърдно тествано от над двадесетте детективи, назначени да проверяват случая.
Все отново имало и две солидни следи. Полицията разкрила офиса на „ Уестърн Юниън “, от който „ Франк Хауърд “ бил изпратил известието си на семейство Бъд, както и оригинала на бележката. От почерка и граматиката ставало ясно, че „ Хауърд “ е просветен и изтънчен човек. Полицията разкрила и сергията, от която старецът бил купил сиренето, което донесъл в дома на фамилията. И двата адреса се намирали в Източен Харлем и полицията удвоила напъните си в региона.
Полицията в Ню Йорк имала опит в отвличанията на деца. Даже имали един необичайно сходен случай едвам предходната година. На 11 февруари 1927 година четиригодишният Били Гафни си играел в коридора пред жилището си с тригодишното си съседче, което също се казвало Били. Към тях за малко се включило едно 12-годишно съседче, което гледало спящата си сестричка, само че момчето бързо се прибрало у дома, когато чуло бебето да плаче.
След няколко минути същото момче забелязало, че двамата Били са изчезнали и отишло да каже на бащата на по-малкия Били. След трескаво търсене, бащата намерил тригодишния си наследник самичък на последния етаж на постройката.
„ Къде е Били Гафни? “ - попитал той сина си.
„ Торбалан го взе “ – дало отговор дребното момче.
Армията от детективи, която пристигнала на идващия ден да проверява изгубването на дребния Гафни, изцяло игноририла тригодишния очевидец, който се придържал към простичкото си пояснение. Полицията считала, че изчезналото момче се е залутало в някоя от изоставените индустриални здания в покрайнината, или още по-лошо, че е паднало в канала „ Гоуанос “ на няколко пресечки от вкъщи му. Хората в региона организирали претършуване и каналът бил драгиран, само че от дребния Били нямало и диря.
Торбалан
Полицията най-накрая се вслушала в думите на тригодишния очевидец, който им дал изложение на „ Торбалан “. Това бил слаб дъртак с посивяла коса и мустаци. Полицията, обаче не се сетила да свърже това изложение с едно друго закононарушение, осъществено от палач с псевдонима „ Сивия човек “ преди няколко години.
През юли 1924 година осемгодишният Франсис Макдонъл играел пред дома си в пасторалното предградие Чарлтън Уудс в Стейтън Айлънд. Неговата майка седяла наоколо и кърмела новородената си дъщеричка, когато видяла някакъв дръглив дъртак с посивели коси и мустаци да стои по средата на улицата. Тя се вторачила в странния, дрипав дъртак, който стискал и отпускал юмруците си и нещо си мърморел. Мъжът докоснал прашната си шапка, с цел да я поздрави и се отдалечил надолу по улицата.
По-късно в същия следобяд старецът бил видян още веднъж да следи Франсис и други четири момчета, които дружно играели на топка. Дядото извикал Франсис при себе си, а останалите деца траяли играта. След няколко минути старецът и Франсис изчезнали. Пак в този следобяд един комшия забелязал някакво момче, наподобяващо на Франсис, да влиза в една гориста околност дружно с възрастен сивокос дъртак.
Изчезването на Франсис било намерено чак когато пристигнало време за вечеря. Неговият татко, който бил служител на реда, провел търсенето. Те разкрили момчето в гората, затрупано с клони. Състоянието му било извънредно. Дрехите му били съдрани от тялото и той бил удушен с тирантите си. Франсис бил пребит толкоз грубо, че полицията се усъмнила, че „ остарелият “ друмник е в действителност чак толкоз остарял и нежен, колкото изглеждал. Те предположили, че може би старецът има съизвършител, задоволително мощен, с цел да нанесе сходни удари на момчето.
За малко време към случая били прикрепени специалисти по отпечатъците от Манхатън, полицейски фотографи и към двеста полицейски чиновници. Мащабното следствие довело до няколко обещаващи заподозряни, единствено че нито един от тях не бил сивокос и мустакат дъртак. Лицето му било вечно запечатано в паметта на Анна Макдонъл: „ Той се влачеше по улицата, мърмореше си нещо и правеше странни придвижвания с ръцете си. Никога няма да не помни тези ръце. Потръпнах, когато ги видях… той ги стискаше и отпускаше, стискаше и отпускаше. Забелязах, че гледа към Франсис и останалите. Видях гъстата му сива коса и увисналия сив мустак. Цялата му осанка бе сива и извехтяла. “
Въпреки огромните старания на полицията и жителите, „ Сивият човек “ изчезва без диря.
Писмо от пъкъла
През ноември 1934 година казусът Бъд бил към момента отворен, само че към този момент никой не очаквал той в миналото да бъде оголен. Само един човек, Уилям Ф. Кинг, продължавал да проверява отвличането. От време на време Кинг се обаждал на журналиста Уолтър Уинчъл, с цел да го осведоми за хода на следствието. На 2 ноември 1934 година Уинчъл написа в своята графа:
„ След инспекция по загадъчния случай с осемгодишната Грейс Бъд, която изчезна преди шест години, от полицията ме увериха, че казусът ще бъде позволен, както се надяват, след не повече от четири седмици. “
Десет дни по-късно Делиа Бъд получава писмо, което популярност богу не съумява да прочете, заради неналичието си на обучение. Синът й Едуард го прочита вместо нея и се втурва да откри детектив Кинг. Писмото било безчовечно грубо:
„ Скъпа моя мисис Бъд,
През 1884 година моят другар капитан Джон Дейвис се качи на борда на парахода Такома, който отплава от Сан Франциско за Хонг Конг, Китай. Когато дойде, той и двама други моряци, слезли на брега и се напили. Когато се върнали на пристанището, корабът бил отпътувал.
Тогава в Китай царял апетит. Месото коствало от два до шест $ за кг. Гладът бил толкоз мощен измежду най-бедните, че те продавали децата си под 12 години за храна. На улицата не било безвредно за деца под 14-годишна възраст. Във всеки магазин предложили пържоли и месо за готвене. Желаното от клиента парче се режело напряко от голите детски телца. Най-скъпо коствали най-крехките месца на децата, които били продавани за телешки котлети.
Джон прекарал там толкоз дълго време, че свикнал към усета на човешкото месо. Когато се завърнал в Ню Йорк, той отвлякъл две момчета на 7 и 11 години. Завел ги у дома, съблякъл ги голи и ги завързал в един килер. След това изгорил всичките им облекла. Всеки ден по няколко пъти той ги наплясквал – измъчвал ги – с цел да стане месото им вкусно и нежно.
Първо той умъртвил 11-годишното момче, тъй като имало по-дебел гъз и надлежно повече месо. Всяка част от тялото му била Сготвена и изядена, с изключение на главата, кокалите и вътрешностите. Той бил Изпечен във фурната, сварен, ожарен, пържен и задушен. По-малкото момче минало по същата процедура. По това време аз живеех наоколо – на 409 Ийст 100 Стрийт. Той толкоз постоянно ми разказваше какъв брой вкусно е Човешкото месо, че аз се взех решение да го опитам.
В неделя, на 3 юни 1928 година, аз ви посетих на 406 Уест 15 Стрийт. Донесох ви сирене и ягоди. Обядвахме. Грейс седна в скута ми и ме целуна. Аз взех решение да я изям.
Предложих да я заведа на празненство. Вие казахте Да, тя може да пристигна. Заведох я в една празна къща в Уестчестър, която авансово бях избрал. Когато стигнахме там, аз й споделих да ме изчака извън. Тя набра диви цветя. Качих се на горния етаж и съблякох облеклата си, с цел да не ги изцапам с кръв.
Когато бях подготвен я повиках през прозореца. След това се скрих в килера и я зачаках да влезе в стаята. Когато ме видя чисто гол, тя се разплака и понечи да избяга надолу по стълбите. Аз я сграбчих и тя сподели, че ще каже на мама.
Първо я съблякох гола. Как риташе единствено – хапеше и драскаше. Задуших я до гибел, нарязах я на дребни късчета, с цел да мога да взема месото й с мен. Сготвих я и я изядох. Колко апетитен и нежен бе задникът й изпечен на фурна. Отне ми 9 дни да изям цялото й тяло. Не я ч*ках, само че можех да го направя, в случай че желаех. Тя умря девствена. “
Следа
Никой не желал да повярва, че написаното в писмото е истина. Сметнали, че това са бълнувания на някакъв извратен, садистичен ненормалник. Но детектив Кинг осъзнал, че детайлностите за визитата при семейство Бъд дават отговор на случилото се. Почеркът в ужасното писмо бил еднакъв с този от бележката, която възрастният грабител бил написал в „ Уестърн Юниън “ преди шест години.
На плика имало значима диря: дребна шестоъгълна емблема с буквите Ч.Б.А.Ш.Н.Й., редуциране от „ Частна Благотворителна Асоциация на Шофьорите в Ню Йорк “. Със съдействието на президента на асоциацията било свикано изключително заседание на членовете й. Междувременно полицията сравнила почерка на „ Франк Хауърд “ с попълнените на ръка бланки за участие в асоциацията. След това детектив Кинг помолил членовете – тези, които били минали инспекцията на почерка – да рапортуват за всеки, който е взимал писалищен материали от асоциацията.
Напред излязъл един млад чистач и си признал, че е взел два-три листа и няколко плика. Той бил оставил взетото в стаята си на 200 Ийст 52 Стрийт, където живеел чартърен. Хазяйката била шокирана, когато й дали описанието на „ Франк Хауърд “. Той приличал съвсем на остарелия човек, който бил живял тук два месеца и, който се бил изнесъл единствено преди два дни.
Бившият наемател се наричал Албърт Х. Фиш. Хазяйката загатнала, че той очаквал да получи писмо от сина си, който работел към Гражданския корпус за запазване на околната среда в Северна Каролина. Синът постоянно изпращал пари на остарелия си татко.
От пощата съобщили на детектив Кинг, че са засекли писмо предопределено за Албърт Фиш. Но той не се свързвал с някогашната си хазяйка, с цел да си го вземе и детективът почнал да се тормози, че нещо го е подплашило.
На 13 декември 1934 година хазяйката се обадила на детектив Кинг и му съобщила, че Албърт Фиш е пристигнал да си вземе писмото. Старецът се наслаждавал на чашата с чай, препоръчана му от хазяйката, когато Кинг отворил вратата. На въпроса дали той е Албърт Фиш, старецът се изправил и кимнал утвърдително.
Неочаквано Фиш бръкнал в джоба си и извадил един бръснарски нож, който размахал пред себе си. Вбесеният Кинг сграбчил старческата ръка и жестоко я извил зад тила му. „ Падна ли ми в този момент “ – извикал тържествуващо той.
Признание
Признанието на Албърт Фиш било изслушано от доста чиновници на властта и психиатри, само че във вестниците била оповестена единствено мощно орязаната му версия. То представлявало една авантюра на перверзии и неописуеми извращения, които изглеждали невероятни, до момента в който не били обширно тествани подробност по подробност. Още по-удивително било какъв брой безсилен и беззащитен изглеждал Фиш. Той бил попрегърбен, нежен остарял човечец, висок 1, 68 см. и тежал единствено 59 кг.
Детектив Кинг бил първият, който чул признанието. Фиш му разказал, че през лятото на 1928 година бил превзет от „ жадност за кръв “ и имал потребност да убива. Отзовавайки се на обявата на Едуард Бъд, той възнамерявал да примами него, а не сестра му, на някое изоставено място и да отреже пениса му, оставяйки го да изкърви до гибел.
След първото посещаване в къщата на Бъд, Фиш си купил инструментите, от които щял да има потребност за осакатяването на момчетата: брадва, трион и касапски нож. Той увил тези уреди във сноп, който скрил в една будка за вестници, преди да посети дома им за втори и финален път.
Когато Фиш видял снажния млад Едуард – един изцяло завършен млад мъж – и неговия другар Уили, той бил убеден, че ще може да надвие двете момчета. Все отново имал богат опит в това отношение.
Но когато съзрял Грейси, той трансформирал решението и проектите си. Точно нея той обезверено желал да убие.
Водейки Грейси със себе си, той спрял при будката за вестници, с цел да прибере вързопа с инструментите и по-късно хванал влакът за Бронкс и след това за селцето Уъртингтън в Уестчестър. За Грейс той купил еднопосочен билет.
Грейс била очарована от 40-минутното пътешестване в провинцията. Тя била напускала града единствено два пъти през живота си и това за нея било едно отлично премеждие.
На гарата в Уъртингтън Фиш бил толкоз замислен в чудовищния си проект, че не запомнил вързопа с инструментите си във влака. За подигравка, Грейс забелязала това и той се върнал да си вземе пакета.
Те тръгнали по един далечен път и стигнали до една изоставена двуетажна постройка, известна като „ Вила Уистерия “, която била ситуирана в гориста околност. Докато Грейси се забавлявала на открито, късайки диви цветя, Фиш се качил в спалнята на втория етаж, отворил вързопа с инструментите и съблякъл облеклата си.
След това повикал Грейси да се качи при него.
Зверството
Грейси влезнала в къщата, носейки букет от диви цветя, и се запътила нагоре към спалнята. Когато видяла, че старецът е гол, тя се разпищяла за майка си и се пробвала да избяга. Но Фиш я сграбчил за гърлото и я задушил, което му донесло с*ксуална възбуденост.
Той нагласил главата й над една тенекия и я отсякъл, като по този метод множеството от кръвта изтекла вътре в кутията. След това изхвърлил кутията с кръв на двора. Той съблякъл обезглавеното дете и благодарение на касапския нож и секирата разрязал тялото му на две.
Той увил няколко части от тялото й във вестник и ги взел със себе си. Другите елементи оставил там и след няколко дни се върнал и ги хвърлил през каменната ограда зад къщата. От инструментите се отървал по същия метод. След като изслушал всичко това, Кинг му задал последния си въпрос: Какво го е предиздвикало да извърши сходно извънредно нещо?
„ Знаете ли “ – дал отговор Фиш, – „ в никакъв случай не съм можел да си го обясня. “
Капитан Джон Стийн го попитал за какво е написал писмото до семейство Бъд и Фиш дал отговор, че не знае. „ Просто изпитах непреодолимо предпочитание да пиша “.
Още същия ден полицията отишла във „ Вила Уистерия “, с цел да прибере останките на Грейси. Албърт Фиш стоял наоколо, без да покаже каквато и да е страст.
Вечерта в 22:00 ч. той бил разпитан от регионалния прокурор П. Франсис Маро. Когато Маро запитал Фиш за какво е умъртвил Грейси, той обяснил, че е бил превзет от „ някаква жадност за кръв “, само че откакто всичко свършило, бил надвишаващ със тъга. „ Половин час откакто го направих, бих дал живота си, с цел да върна нейния. “
Маро го попитал, дали е изн*силил Грейси и Фиш декларирал твърдо: „ Изобщо не ми е хрумвало сходно нещо “.
До този миг никой не го питал, а и той нищо не казвал за канибализма, упоменат в писмото му до семейство Бъд. Полицията считала, че всичко това звучи прекомерно шантаво, с цел да е истина. Или може би са се страхували, че в случай че включат и тези отвратителни елементи в обвиняването, това би помогнало на юристите на Фиш да пледират за безотговорност в съда.
Същата нощ новината за залавянето на Албърт Фиш изтекла в пресата и репортерите първи поднесли новините на семейство Бъд. Малко по-късно детектив Кинг откарал мистър Бъд и сина му Едуард в полицията, с цел да разпознават Фиш.
Едуард не просто разпознал Фиш, той се нахвърлил върху него: „ Ти дърто копеле! Мръсен кучи наследник! “
Мистър Бъд бил сюрпризиран от неналичието на страсти от страна на Фиш. „ Не ме ли познаваш? “ – попитал той стареца.
„ Да “ – дал отговор учтиво Фиш, – „ Вие сте мистър Бъд. “
„ А ти си индивидът, който влезе в дома ми като посетител и лиши дребното ми момиченце “ – споделил през сълзи бащата.
Криминално минало
Не е изненадващо, че Албърт Фиш бил остарял познайник на полицията. Неговото досие се простирало обратно до 1903 година, когато бил в пандиза за кражба. Оттогава той бил задържан още шест пъти за най-различни дребни прегрешения, като изпращане на неприлични писма и дребни обири. Половината от тези арести се били случили по времето на изгубването на Грейси и всякога обвиняванията били сваляни от него. Той нееднократно бил пациент в психиатрични клиники.
Когато го попитали за предишното му, той дал отговор:
„ Роден съм на 19 май 1870 година в град Вашингтон. Баща ми беше капитан Рандал Фиш, масон 32-степен и е заровен в Голямата ложа на Гробището на Конгреса. Той бе капитан на транспортен съд, плаващ по река Потомак, от столицата до Маршал Хол, Вирджиния.
Баща ми пада мъртъв на 15 октомври 1875 година, на остарялата гара в Пенсилвания, където бе прострелян президента Гарфийлд, и аз бях даден за развъждане в сиропиталището Сейнт Джон във Вашингтон. Останах там съвсем до деветгодишна възраст и на това място започнах да се трансформирам към зле. Бяхме безмилостно бичувани. Виждах по какъв начин някои момчета вършат неща, които не би следвало да вършат. Пеех в хора от 1880 до 1884 година – сопрано. Дойдох в Ню Йорк. Бях добър бояджия – интериори и други работи.
Взех си апартамент и доведох майка си от Вашингтон. Живеехме на 76 Уест 101 Стрийт и там се срещнах с жена си. След като ми роди шест деца, тя ме напусна. Взе всичките мебели и даже не остави матрак, на който да спят децата. “
„ Все още се безпокоя за децата “ – подсмърчал той. В оня миг шестте му деца били на възраст от 21 до 35 години. - „ Изобщо не идват да видят остарелия си татко в пандиза. “
Канибалски апетити
Албърт Фиш го очаквали две обвинявания от Манхатън и Уестчестър Каунти. Уестчестър Каунти го упреква в ликвидиране от първа степен, до момента в който Манхатън подготвял обвинителен акт за похищение.
Междувременно полицията направила огромен пробив. Един водач на тролейбусна линия в Бруклин видял фотографията на Фиш във вестника и го разпознал в полицията като нервния остарял човек, забелязан от него на 11 февруари 1927 година, който се опитвал да спре рева на дребното момченце седящо до него в тролея. Пенсионираният към този момент водач Джоузеф Мийхан ги следил деликатно. Малкото момче, което нямало връхна дреха, не спирало да плаче за майка си и трябвало да бъде извлечено принудително от тролея от стареца. Оказало се, че дребното момче е отвлеченият Били Гафни.
Впоследствие, Фиш си признава за неописуемите неща, които бил предизвикал на Били Гафни:
„ Заведох го на бунището на Райкър авеню. Там има една изоставена къща. Съблякох го гол, завързах ръцете и краката му и натъпках в устата му един замърсен парцал, който открих измежду боклуците. След това изгорих облеклата му, а обувките му изхвърлих на бунището. Тогава си потеглих, хванах тролея за 59-та улица в 2:00 ч. и оттова се прибрах пешком у дома.
На идващия ден в към 14:00 ч. си взех уредите – саморъчно изработен камшик с къса ръкохватка. Направих го като разрязах един от коланите си на половина, и всяка половина срязах на шест линии с дължина към 20 сантиметра. Бичувах го по задната част на краката, до момента в който не рукна кръв. Отрязах ушите и носа му и сцепих устата му от ухо до ухо. Извадих очите му. Тогава той умря. Забих ножа си в корема му и пих от стичащата се кръв.
Намерих четири остарели торби за картофи и събрах купчина камъни. Носех с мен чанта, в която сложих носа, ушите и няколко резенчета от стомаха. След това нарязах тялото и го сложих в чантата увито в доста хартии, а главата, краката под коляното, и ръцете под лактите, сложих в торбите цялостни с камъни, които хвърлих в мочурливите гьолове около пътя отиващ за Норт Бийч.
Прибрах се вкъщи с месото. Най-много харесах предната част на тялото му, която изпекох на фурна. Направих си задушено от ушите, носа, части от лицето и стомаха. Прибавих лук, моркови, репи, целина, сол и пипер. Беше вкусно.
След това отрязах половите му органи, измих ги, сложих линии бекон на всяка буза на задника му и сложих всичко това във фурната. Когато месото се запече, налях малко вода за сос и прибавих лук. На чести шпации поливах печеното със соса, с цел да бъде месото вкусно и сочно.
След два часа месото беше добре запечено с кафява коричка. Печените пуйки, които бях ял до тогава, не можеха да съпоставят с това ядене. Изядох всичкото месо за четири дни, без половите органи. Не можех да ги сдъвча и ги хвърлих в тоалетната. “
Няколко дни по-късно един мъж от Стейтън Айлънд се свързва с полицията и разпознава Фиш като индивида, който се бил опитал да подмами осемгодишната му щерка в горите, близо до мястото където след три дни бил погубен Франсис О’Донъл. Момичето, към този момент тинейджърка, го разпознава в килията му. „ Сивият човек “ бил открит.
Фиш бил обвързван и с убийството на 15-годишната Мери О’Конър във Фар Рокауей, осъществено през 1932 година Пребитото тяло на момичето било открито в гората, покрай една къща, която Фиш бил нает да боядисва.
С всички тези обвинявания от разнообразни места, Фиш имал доста дребни шансове да бъде оневинен. Единствената опция да се пребори със смъртното наказване била психиатрите да го разгласят за неуравновесен.
Психиатърът
Доктор Фредрик Уъртам разказва в книгата си „ Шоуто на жестокостта “ своята първа среща с Албърт Фиш в неговата затворническа килия. Той бил шокиран от това какъв брой „ добродушен, мил, добросърдечен и учтив “ изглеждал Фиш. „ Ако търсите някого, на който да поверите децата си, бихте се спрели на него без съмнение. “
Отношението на Фиш към обстановката, в която се намирал, било изцяло равнодушно. „ Нямам изключително предпочитание да пребивавам. Нямам изключително предпочитание и да бъда погубен. За мен няма никакво значение. И без това не считам, че съм напълно наред. “
Когато доктор Уъртам го попитал, дали има поради, че не е с мозъка си, Фиш дал отговор: „ Не точно… Никога не съм можел да се схвана. “
Д-р Уъртам открил, че психозата е постоянно публикувано събитие в рода на Фиш:
„ Един негов чичо страда от религиозна неуравновесеност и умира в щатската болница. По-малкият му брат е малоумен и умира от хидроцефалия. Майка му била считана за ‘голяма чудачка’, която вижда и чува всякакви неща. Леля му по бащина линия пък била ‘напълно луда’. Друг негов брат страдал от продължителен алкохолизъм, а сестра му от някаква форма на ‘умствено разстройство’. “
Албърт твърдял, че същинското му име е Хамилтън Фиш. Той бил кръстен на някакъв отдалечен родственик, който бил държавен секретар при ръководството на президент Грант. Той сменил името си на Албърт, тъй като му омръзнало да му се подиграват.
На 26 години той се дами за едно 19-годишно момиче, което му ражда шест деца. Когато най-малкото дете било на три години, тя го напуща поради различен мъж и го оставя самичък да се грижи за децата. Впоследствие той се дами още три пъти, само че браковете му не били законни, защото той нямал бракоразвод с първата си брачна половинка.
Според лекар Уъртам, безподобната перверзия на Фиш е единствена по рода си в аналите на психиатричната и престъпната литература. „ Садо-мазохизмът ориентиран към деца, изключително към момчета, взема превес в неговото с*ксуално-регресивно развиване. “
Фиш му споделя: „ Винаги съм имал желанието да предизвиквам болежка на другите и другите да предизвикват болежка на мен. Като че ли постоянно съм се наслаждавал на всичко обвързвано с болката. “
Уъртам разказва, че Фиш „ е опитал с телесни нечистотии от всевъзможен вид и интензивно и пасивно. Взимал късчета памук, напоени с алкохол, вкарвал ги в ректума си и ги подпалвал. Същото ползвал и върху детските си жертви. “
Фиш доверил на доктора голям брой детски жертви – „ най-малко стотина “. Той ги подмамвал с пари или бонбони. Обикновено избирал афроамерикански деца, тъй като считал, че полицията няма да обърне толкоз внимание на неналичието им.
Никога не се прибирал повторно в един и същи квартал. Казал, че бил живял в минимум 23 щата и бил умъртвил най-малко по едно дете във всеки от тях. Понякога върху него падали съмнения и това му коствало работата.
Той постоянно изпитвал настойчив подтик да написа неприлични писма и го правел. Според доктор Уъртам „ това не били елементарните неприлични писма, които се пишат, с цел да се получи приятност от шерването на мечти с нищо неподозиращия адресат. Това били оферти за реализиране на неговите влечения, които той отправял към хората в мощно изящен жанр. “
Игли и карфици
Първоначално доктор Уъртам имал леки съмнения, че Фиш го лъже, изключително когато той разказал на психиатъра, че от години забива игли в региона сред ректума и скротума си:
„ Каза, че го е правил и на други хора, изключително на деца. В началото единствено ги забивал и след това незабавно ги изваждал. Но след това почнал да ги забива толкоз надълбоко, че не можел да ги извади и те си оставали там. “ Докторът го пратил на рентген и в действителност в региона на пелвиса му имало минимум 29 игли.
На 55-годишна възраст Фиш почнал да страда от халюцинации и делюзии. „ Имал видения на Христос и Неговите ангели… бил обхванат от религиозни теории, че би трябвало да се очисти от пороците и греховете си, изкупвайки ги посредством физическо страдалчество, самонараняване и човешки жертви… Той цитирал до безконечност Библията, вмъквайки свои лични мъдрости, като да вземем за пример ‘Блажен е този, който взема Твоите младенци и разрушава главите им в камъните’. “
Фиш вярвал, че Бог му е наредил да изтезава и кастрира дребни момчета. И той го бил правил нееднократно.
Уъртам бил учуден, когато Фиш му описал чудовищния канибализъм, на който било подложено тялото на Били Гафни. „ Неговото умствено положение, до момента в който описваше с детайлности всяка една минута от тези си действия, представляваше особена комбинация. Той разказваше напълно прозаично, както една стопанка би разказвала за обичаните си рецепти… Но от време на време гласът и изражението на лицето му издаваха нещо като удовлетворение и възторжена възбуденост. Тогава си споделих: Където и да сложим границите на здравия разсъдък, това сигурно е оттатък тях. “
Че Фиш страдал от някаква религиозна неуравновесеност било повече от несъмнено за доктор Уъртам. Децата на Фиш го били виждали да „ удря голото си тяло с весло, в което са забити пирони, до момента в който не му потече кръв. Те също го били виждали да застава самичък на един рид и вдигайки ръце да крещи: ‘Аз съм Христос’. “
Фиш му споделил: „ Това, което направих, би трябвало да е вярно, другояче някой ангел щеше да ме спре, както ангелът стопира Авраам в Библията (да не пожертва сина си). “
Психиатърът на отбраната Доктор Уъртам има вяра, че Фиш е неуравновесен пред закона: „ Аз дефинирам неговата характерност като интровертна и извънмерно инфантилна… Той е умствено болен и съгласно мен диагнозата е параноична психоза… Тъй като Фиш страда от делюзии и е изключително комплициран по въпросите за наказването, прегрешението, изкуплението, изтезанията, религията и самонараняването, той има перверзна, изкривена – ненормална, в случай че щете – визия за положително и зло. Той го потвърждава с изказването си, че в случай че не е било вярно, някой е щял да го спре, както Авраам е бил спрян от ангел. “
Уъртам счита, че Фиш в реалност е умъртвил петнадесет деца и е осакатил към стотина други. „ Тази цифра неведнъж бе потвърдена от полицията през годините. “
Още двама специалисти на отбраната свидетелстват, че Фиш е неуравновесен. Четиримата психиатри призовани от обвиняването свидетелстват, че той е с всичкия си. Един от тях бил основният доктор на психиатричната болница, в която Фиш бил командирован за наблюдаване, две години след Бъд и другите убийства, и където той бил разгласен за „ безопасен и естествен “.
Процесът
Процесът против Албърт Фиш за предумишленото ликвидиране на Грейс Бъд стартира в понеделник, на 11 март 1935 година, под председателството на арбитър Фредерик П. Клоуз. Начело на обвиняването е основният регионален прокурор Елбърт Ф. Галагър, а юрист на отбраната е Джеймс Демпси.
Фиш и Демпси
Планът на Демпси бил да нападна компетентността на специалистите от болница „ Белвю “, които били следили Фиш през 1930 година и го били оповестили за естествен. Той също възнамерявал да изложи пред съда опцията Фиш да страда от отравяне с олово, което се среща постоянно при бояджиите и от време на време предизвиква деменция.
Основите на тактиката на прокурора Галагър били изложени при започване на делото:
„ В този случай се подлага на подозрение здравия разсъдък на обвиненият. Ще се потвърди, че подсъдимият е вменяем пред очите на закона и е кадърен ясно да разграничава вярното от неверното, както и аргументите и последствията от дейностите си. Той не е умствено ощетен и паметта му е чудесна за човек на неговата възраст. Обвиняемият е в положение да се ориентира без проблеми в заобикалящата го среда и не страда от умствени разстройства, а е с*ксуално съкрушен или на езика на медицината е с*ксуален первезник, или с*ксуален умопобъркан. Неговите дейности са анормални, само че отвличайки жертвата от вкъщи й, авансово подготвяйки инструментите за закононарушението, и отвеждайки я в изоставената къща в онази гориста околност, той е бил с ясното схващане, че прави нещо неправилно. Следователно, той е вменеям пред закона и би трябвало да дава отговор за постъпките си. “
Адвокатът на отбраната Демпси се фокусирал върху странния живот на Фиш и самобичуването му с подкованото с пирони весло и забиването на иглите. След това наблегнал на грижовния образ на Фиш като татко и любовта му към децата му: „ Въпреки всички тези брутални, престъпни и порочни пристрастености, обвиненият си има и друга страна. Той е бил отличен татко. Никога не е удрял децата си. Казвал е молитвата на масата всяка вечер. През 1917 година, когато най-малкото му дете е на три годинки, жена му го напуща. Оттогава, досега на убийството на Грейс Бъд през 1928 година, той е бил и татко и майка на тези деца. “. Той завършил изказването си, напомняйки на журито, че от обвиняването зависи да потвърди, че човек, който убива и яде деца може да е естествен.
Делиа и Албърт Бъд
На свидетелската пейка се изправили родителите на Грейс
Някой чука на вратата
Едуард Бъд бил деятелен юноша на 18 години. Той бил твърдо решен да сполучи и да се измъкне от отчайващата беднотия на фамилията си. На 25 май 1928 година той пуснал публикация в неделното издание на „ Ню Йорк Уърлд “, която гласяла: „ Млад мъж на 18 години, търси работа в провинцията. Едуард Бъд, 406 Уест 15 Стрийт “. Снажният юноша бил припрян да стартира работа и да подкрепи фамилията си. Хванат в клопката на мръсния, миризлив и препълнен град, живеещ в мизерно жилище дружно с татко си, майка си и още четири по-малки деца, той жадувал да работи в провинцията на чист въздух.
В идващия понеделник, на 28 май, на вратата се почукало и майката на Едуард, възпълничката Делиа, отворила вратата. Човекът извън се показал като Франк Хауърд, фермер от Фармингдейл, Лонг Айлънд, който желал да интервюира Едуард, с цел да го наеме на работа.
Делиа пратила петгодишната Беатрис да извика брат си от жилището на един негов другар. Старецът се усмихнал сърдечно на детето и му дал монета от пет цента.
Докато чакали Едуард, Делиа имала опция да прегледа по-добре остарелия човек. Той имал доста благо лице, обрамчено със сива коса, на което доминирал един голям отпуснат сив мустак. Той обяснил на мисис Бъд, че преди време си е изкарвал хляба като вътрешен декоратор в града, само че откакто се пенсионирал, купил фермата със спестяванията си. Той имал шест деца, които бил отгледал самичък, защото жена му ги изоставила преди повече от 10 години.
С помощта на децата си, петима служащи и един шведски готвач, той бил трансформирал фермата си в преуспяващо дружество с няколкостотин пилета и половин дузина млекодайни крави. Тъй като един от служащите му напускал, той имал потребност от някого, който да заеме мястото му.
В този миг влезнал Едуард и се срещнал с мистър Хауърд, който похвалил момчето за неговия растеж и мощно телосложение. Едуард уверил остарелия човек, че е работлив служащ и мистър Хауърд му предложил 15 $ на седмица, на което момчето се съгласило незабавно. Хауърд даже се съгласил да вземе на работа и най-хубавия другар на Едуард, Уили.
Мистър Хауърд бързал за среща и си тръгнал с обещанието да се върне в събота, с цел да ги вземе. Момчетата били доста разчувствани, а семейство Бъд били щастливи, че на обявата на техния наследник се е отзовал подобен благ остарял човек и то предлагайки му много добра позиция.
Големият ден пристигнал в събота на 2 юни, само че мистър Хауърд не се появил. Вместо това те получили записка от него, в която пишело, че нещо го е задържало и ще им се обади на идната заран.
На идната заран в към единайсет часа, Франк Хауърд дошъл в жилището на семейство Бъд, носейки ягоди и прясно сирене. „ Тези артикули идват право от фермата ми “ – обяснил той.
Делиа убедила остарелия човек да остане за обяд. Албърт Бъд старши за пръв път имал опция да приказва с новия шеф на сина си. Това бил благополучен диалог за бащата на момчето. Срещу него стоял този благ и вежлив остарял благородник и възторжено описвал своите 20 акра фермерски земи, сплотения екип от служащи и простичкия и сърдечен живот в провинцията. Бащата знаел, че синът му желае тъкмо това.
Грейси
Алберт старши бил пазач в една живото застрахователна компания и имал излъчването на непрекъснато мачкан човек. Той не бил изключително впечатлен от външния тип на Франк Хауърд, поради измачкания му наследник костюм, само че старецът му се сторил учтив и заслужен за доверие.
Щом седнали да обядват, вратата се отворила и влезнало едно прелестно 10-годишно момиченце. Грейси си тананикала някаква песничка. Огромните й лешникови очи и тъмно-кестенява коса, контрастирали с доста бялата й кожа и розовите й устни. Някой ден тя щяла да разбие доста мъжки сърца.
Тя се прибирала от черква и носела неделните си облекла: бяла копринена рокля, бели копринени чорапи и перлена огърлица, която я правела да наподобява с 10 години по-голяма.
Франк Хауърд, също като останалите мъже, които се сблъсквали със сияещата Грейси, не можел да смъкна погледа си от хубавото момиче. „ Хайде да забележим добре ли броиш “ – споделил той и й подал голяма връзка банкноти. Семейство Бъд се слисало от размера на сумата, която старецът носел в себе си.
„ Деветдесет и два $ и петдесет цента “ – бързо пресметнала Грейси.
„ Какво мъдро малко момиче “ - споделил мистър Хауърд и й дал пет цента, с цел да купи бонбони за себе си и сестричката си Беатрис.
Хауърд споделил, че ще се върне вечерта, с цел да вземе Едуард и Уили, тъй като първо трябвало да отиде на рожден ден на едно от децата на сестра си. Той дал на момчетата два $ да отидат на кино.
Точно преди да си тръгне той поканил Грейси да пристигна с него на рождения ден на племеницата му. Казал, че ще се грижи добре за нея и ще я прибере преди девет часа вечерта.
Делиа попитала къде живее сестрата на мистър Хауърд и той й дал адреса на една жилищна постройка, намираща се на „ Кълъмбъс “ и 137 улица.
Делиа не била сигурна дали да я пусне, само че Албърт старши я убедил, казвайки, че за Грейси ще бъде добре да отиде. „ Пусни бедното дете. Тя така и така няма доста занимания “.
Делиа облякла на Грейси най-хубавото й палто и сивата й шапка и изпратила щерка си и мистър Хауърд до вратата, гледайки след тях до момента в който се отдалечавали по улицата.
Същата вечер нямало и помен от мистър Хауърд и Грейси. Родителите изкарали една безсънна нощ без никаква новина от красивата им дъщеричка. На сутринта те изпратили Едуард до полицейското ръководство, с цел да разгласи сестричката си за изчезнала.
Безследно изчезнали
В полицията ги очаквали неприятни вести – лейтенант Самюъл Дрибън споделил на семейство Бъд, че адресът, на който „ Франк Хауърд “ бил споделил че живее сестра му, е фиктивен. Милият дъртак бил лъжец. Нямало никакъв Франк Хауърд, никаква плантация във Фармингдейл, Лонг Айлънд. Всичко било неистина.
Полицията почнала следствието по нормалната процедура. Те ревизирали всеки с името „ Франк Хауърд “ и предиздвикали фамилията да прегледа албумите със фотоси на записаните насилници на деца, умствено заболели пациенти и други нарушители. Но това не помогнало – от Грейси нямало и диря.
Полицейските листовки
На 7 юни нюйоркската полиция изпратила 1000 листовки до полицейски ръководства в цялата страна със фотографията на Грейси и описанието на мистър „ Хауърд “. Това, дружно с цялата локална гласност по случая, довело до зараза от мними позвънявания и писма на хора, които твърдели, че са виждали Грейси. Всяко едно от тях било усърдно тествано от над двадесетте детективи, назначени да проверяват случая.
Все отново имало и две солидни следи. Полицията разкрила офиса на „ Уестърн Юниън “, от който „ Франк Хауърд “ бил изпратил известието си на семейство Бъд, както и оригинала на бележката. От почерка и граматиката ставало ясно, че „ Хауърд “ е просветен и изтънчен човек. Полицията разкрила и сергията, от която старецът бил купил сиренето, което донесъл в дома на фамилията. И двата адреса се намирали в Източен Харлем и полицията удвоила напъните си в региона.
Полицията в Ню Йорк имала опит в отвличанията на деца. Даже имали един необичайно сходен случай едвам предходната година. На 11 февруари 1927 година четиригодишният Били Гафни си играел в коридора пред жилището си с тригодишното си съседче, което също се казвало Били. Към тях за малко се включило едно 12-годишно съседче, което гледало спящата си сестричка, само че момчето бързо се прибрало у дома, когато чуло бебето да плаче.
След няколко минути същото момче забелязало, че двамата Били са изчезнали и отишло да каже на бащата на по-малкия Били. След трескаво търсене, бащата намерил тригодишния си наследник самичък на последния етаж на постройката.
„ Къде е Били Гафни? “ - попитал той сина си.
„ Торбалан го взе “ – дало отговор дребното момче.
Армията от детективи, която пристигнала на идващия ден да проверява изгубването на дребния Гафни, изцяло игноририла тригодишния очевидец, който се придържал към простичкото си пояснение. Полицията считала, че изчезналото момче се е залутало в някоя от изоставените индустриални здания в покрайнината, или още по-лошо, че е паднало в канала „ Гоуанос “ на няколко пресечки от вкъщи му. Хората в региона организирали претършуване и каналът бил драгиран, само че от дребния Били нямало и диря.
Торбалан
Полицията най-накрая се вслушала в думите на тригодишния очевидец, който им дал изложение на „ Торбалан “. Това бил слаб дъртак с посивяла коса и мустаци. Полицията, обаче не се сетила да свърже това изложение с едно друго закононарушение, осъществено от палач с псевдонима „ Сивия човек “ преди няколко години.
През юли 1924 година осемгодишният Франсис Макдонъл играел пред дома си в пасторалното предградие Чарлтън Уудс в Стейтън Айлънд. Неговата майка седяла наоколо и кърмела новородената си дъщеричка, когато видяла някакъв дръглив дъртак с посивели коси и мустаци да стои по средата на улицата. Тя се вторачила в странния, дрипав дъртак, който стискал и отпускал юмруците си и нещо си мърморел. Мъжът докоснал прашната си шапка, с цел да я поздрави и се отдалечил надолу по улицата.
По-късно в същия следобяд старецът бил видян още веднъж да следи Франсис и други четири момчета, които дружно играели на топка. Дядото извикал Франсис при себе си, а останалите деца траяли играта. След няколко минути старецът и Франсис изчезнали. Пак в този следобяд един комшия забелязал някакво момче, наподобяващо на Франсис, да влиза в една гориста околност дружно с възрастен сивокос дъртак.
Изчезването на Франсис било намерено чак когато пристигнало време за вечеря. Неговият татко, който бил служител на реда, провел търсенето. Те разкрили момчето в гората, затрупано с клони. Състоянието му било извънредно. Дрехите му били съдрани от тялото и той бил удушен с тирантите си. Франсис бил пребит толкоз грубо, че полицията се усъмнила, че „ остарелият “ друмник е в действителност чак толкоз остарял и нежен, колкото изглеждал. Те предположили, че може би старецът има съизвършител, задоволително мощен, с цел да нанесе сходни удари на момчето.
За малко време към случая били прикрепени специалисти по отпечатъците от Манхатън, полицейски фотографи и към двеста полицейски чиновници. Мащабното следствие довело до няколко обещаващи заподозряни, единствено че нито един от тях не бил сивокос и мустакат дъртак. Лицето му било вечно запечатано в паметта на Анна Макдонъл: „ Той се влачеше по улицата, мърмореше си нещо и правеше странни придвижвания с ръцете си. Никога няма да не помни тези ръце. Потръпнах, когато ги видях… той ги стискаше и отпускаше, стискаше и отпускаше. Забелязах, че гледа към Франсис и останалите. Видях гъстата му сива коса и увисналия сив мустак. Цялата му осанка бе сива и извехтяла. “
Въпреки огромните старания на полицията и жителите, „ Сивият човек “ изчезва без диря.
Писмо от пъкъла
През ноември 1934 година казусът Бъд бил към момента отворен, само че към този момент никой не очаквал той в миналото да бъде оголен. Само един човек, Уилям Ф. Кинг, продължавал да проверява отвличането. От време на време Кинг се обаждал на журналиста Уолтър Уинчъл, с цел да го осведоми за хода на следствието. На 2 ноември 1934 година Уинчъл написа в своята графа:
„ След инспекция по загадъчния случай с осемгодишната Грейс Бъд, която изчезна преди шест години, от полицията ме увериха, че казусът ще бъде позволен, както се надяват, след не повече от четири седмици. “
Десет дни по-късно Делиа Бъд получава писмо, което популярност богу не съумява да прочете, заради неналичието си на обучение. Синът й Едуард го прочита вместо нея и се втурва да откри детектив Кинг. Писмото било безчовечно грубо:
„ Скъпа моя мисис Бъд,
През 1884 година моят другар капитан Джон Дейвис се качи на борда на парахода Такома, който отплава от Сан Франциско за Хонг Конг, Китай. Когато дойде, той и двама други моряци, слезли на брега и се напили. Когато се върнали на пристанището, корабът бил отпътувал.
Тогава в Китай царял апетит. Месото коствало от два до шест $ за кг. Гладът бил толкоз мощен измежду най-бедните, че те продавали децата си под 12 години за храна. На улицата не било безвредно за деца под 14-годишна възраст. Във всеки магазин предложили пържоли и месо за готвене. Желаното от клиента парче се режело напряко от голите детски телца. Най-скъпо коствали най-крехките месца на децата, които били продавани за телешки котлети.
Джон прекарал там толкоз дълго време, че свикнал към усета на човешкото месо. Когато се завърнал в Ню Йорк, той отвлякъл две момчета на 7 и 11 години. Завел ги у дома, съблякъл ги голи и ги завързал в един килер. След това изгорил всичките им облекла. Всеки ден по няколко пъти той ги наплясквал – измъчвал ги – с цел да стане месото им вкусно и нежно.
Първо той умъртвил 11-годишното момче, тъй като имало по-дебел гъз и надлежно повече месо. Всяка част от тялото му била Сготвена и изядена, с изключение на главата, кокалите и вътрешностите. Той бил Изпечен във фурната, сварен, ожарен, пържен и задушен. По-малкото момче минало по същата процедура. По това време аз живеех наоколо – на 409 Ийст 100 Стрийт. Той толкоз постоянно ми разказваше какъв брой вкусно е Човешкото месо, че аз се взех решение да го опитам.
В неделя, на 3 юни 1928 година, аз ви посетих на 406 Уест 15 Стрийт. Донесох ви сирене и ягоди. Обядвахме. Грейс седна в скута ми и ме целуна. Аз взех решение да я изям.
Предложих да я заведа на празненство. Вие казахте Да, тя може да пристигна. Заведох я в една празна къща в Уестчестър, която авансово бях избрал. Когато стигнахме там, аз й споделих да ме изчака извън. Тя набра диви цветя. Качих се на горния етаж и съблякох облеклата си, с цел да не ги изцапам с кръв.
Когато бях подготвен я повиках през прозореца. След това се скрих в килера и я зачаках да влезе в стаята. Когато ме видя чисто гол, тя се разплака и понечи да избяга надолу по стълбите. Аз я сграбчих и тя сподели, че ще каже на мама.
Първо я съблякох гола. Как риташе единствено – хапеше и драскаше. Задуших я до гибел, нарязах я на дребни късчета, с цел да мога да взема месото й с мен. Сготвих я и я изядох. Колко апетитен и нежен бе задникът й изпечен на фурна. Отне ми 9 дни да изям цялото й тяло. Не я ч*ках, само че можех да го направя, в случай че желаех. Тя умря девствена. “
Следа
Никой не желал да повярва, че написаното в писмото е истина. Сметнали, че това са бълнувания на някакъв извратен, садистичен ненормалник. Но детектив Кинг осъзнал, че детайлностите за визитата при семейство Бъд дават отговор на случилото се. Почеркът в ужасното писмо бил еднакъв с този от бележката, която възрастният грабител бил написал в „ Уестърн Юниън “ преди шест години.
На плика имало значима диря: дребна шестоъгълна емблема с буквите Ч.Б.А.Ш.Н.Й., редуциране от „ Частна Благотворителна Асоциация на Шофьорите в Ню Йорк “. Със съдействието на президента на асоциацията било свикано изключително заседание на членовете й. Междувременно полицията сравнила почерка на „ Франк Хауърд “ с попълнените на ръка бланки за участие в асоциацията. След това детектив Кинг помолил членовете – тези, които били минали инспекцията на почерка – да рапортуват за всеки, който е взимал писалищен материали от асоциацията.
Напред излязъл един млад чистач и си признал, че е взел два-три листа и няколко плика. Той бил оставил взетото в стаята си на 200 Ийст 52 Стрийт, където живеел чартърен. Хазяйката била шокирана, когато й дали описанието на „ Франк Хауърд “. Той приличал съвсем на остарелия човек, който бил живял тук два месеца и, който се бил изнесъл единствено преди два дни.
Бившият наемател се наричал Албърт Х. Фиш. Хазяйката загатнала, че той очаквал да получи писмо от сина си, който работел към Гражданския корпус за запазване на околната среда в Северна Каролина. Синът постоянно изпращал пари на остарелия си татко.
От пощата съобщили на детектив Кинг, че са засекли писмо предопределено за Албърт Фиш. Но той не се свързвал с някогашната си хазяйка, с цел да си го вземе и детективът почнал да се тормози, че нещо го е подплашило.
На 13 декември 1934 година хазяйката се обадила на детектив Кинг и му съобщила, че Албърт Фиш е пристигнал да си вземе писмото. Старецът се наслаждавал на чашата с чай, препоръчана му от хазяйката, когато Кинг отворил вратата. На въпроса дали той е Албърт Фиш, старецът се изправил и кимнал утвърдително.
Неочаквано Фиш бръкнал в джоба си и извадил един бръснарски нож, който размахал пред себе си. Вбесеният Кинг сграбчил старческата ръка и жестоко я извил зад тила му. „ Падна ли ми в този момент “ – извикал тържествуващо той.
Признание
Признанието на Албърт Фиш било изслушано от доста чиновници на властта и психиатри, само че във вестниците била оповестена единствено мощно орязаната му версия. То представлявало една авантюра на перверзии и неописуеми извращения, които изглеждали невероятни, до момента в който не били обширно тествани подробност по подробност. Още по-удивително било какъв брой безсилен и беззащитен изглеждал Фиш. Той бил попрегърбен, нежен остарял човечец, висок 1, 68 см. и тежал единствено 59 кг.
Детектив Кинг бил първият, който чул признанието. Фиш му разказал, че през лятото на 1928 година бил превзет от „ жадност за кръв “ и имал потребност да убива. Отзовавайки се на обявата на Едуард Бъд, той възнамерявал да примами него, а не сестра му, на някое изоставено място и да отреже пениса му, оставяйки го да изкърви до гибел.
След първото посещаване в къщата на Бъд, Фиш си купил инструментите, от които щял да има потребност за осакатяването на момчетата: брадва, трион и касапски нож. Той увил тези уреди във сноп, който скрил в една будка за вестници, преди да посети дома им за втори и финален път.
Когато Фиш видял снажния млад Едуард – един изцяло завършен млад мъж – и неговия другар Уили, той бил убеден, че ще може да надвие двете момчета. Все отново имал богат опит в това отношение.
Но когато съзрял Грейси, той трансформирал решението и проектите си. Точно нея той обезверено желал да убие.
Водейки Грейси със себе си, той спрял при будката за вестници, с цел да прибере вързопа с инструментите и по-късно хванал влакът за Бронкс и след това за селцето Уъртингтън в Уестчестър. За Грейс той купил еднопосочен билет.
Грейс била очарована от 40-минутното пътешестване в провинцията. Тя била напускала града единствено два пъти през живота си и това за нея било едно отлично премеждие.
На гарата в Уъртингтън Фиш бил толкоз замислен в чудовищния си проект, че не запомнил вързопа с инструментите си във влака. За подигравка, Грейс забелязала това и той се върнал да си вземе пакета.
Те тръгнали по един далечен път и стигнали до една изоставена двуетажна постройка, известна като „ Вила Уистерия “, която била ситуирана в гориста околност. Докато Грейси се забавлявала на открито, късайки диви цветя, Фиш се качил в спалнята на втория етаж, отворил вързопа с инструментите и съблякъл облеклата си.
След това повикал Грейси да се качи при него.
Зверството
Грейси влезнала в къщата, носейки букет от диви цветя, и се запътила нагоре към спалнята. Когато видяла, че старецът е гол, тя се разпищяла за майка си и се пробвала да избяга. Но Фиш я сграбчил за гърлото и я задушил, което му донесло с*ксуална възбуденост.
Той нагласил главата й над една тенекия и я отсякъл, като по този метод множеството от кръвта изтекла вътре в кутията. След това изхвърлил кутията с кръв на двора. Той съблякъл обезглавеното дете и благодарение на касапския нож и секирата разрязал тялото му на две.
Той увил няколко части от тялото й във вестник и ги взел със себе си. Другите елементи оставил там и след няколко дни се върнал и ги хвърлил през каменната ограда зад къщата. От инструментите се отървал по същия метод. След като изслушал всичко това, Кинг му задал последния си въпрос: Какво го е предиздвикало да извърши сходно извънредно нещо?
„ Знаете ли “ – дал отговор Фиш, – „ в никакъв случай не съм можел да си го обясня. “
Капитан Джон Стийн го попитал за какво е написал писмото до семейство Бъд и Фиш дал отговор, че не знае. „ Просто изпитах непреодолимо предпочитание да пиша “.
Още същия ден полицията отишла във „ Вила Уистерия “, с цел да прибере останките на Грейси. Албърт Фиш стоял наоколо, без да покаже каквато и да е страст.
Вечерта в 22:00 ч. той бил разпитан от регионалния прокурор П. Франсис Маро. Когато Маро запитал Фиш за какво е умъртвил Грейси, той обяснил, че е бил превзет от „ някаква жадност за кръв “, само че откакто всичко свършило, бил надвишаващ със тъга. „ Половин час откакто го направих, бих дал живота си, с цел да върна нейния. “
Маро го попитал, дали е изн*силил Грейси и Фиш декларирал твърдо: „ Изобщо не ми е хрумвало сходно нещо “.
До този миг никой не го питал, а и той нищо не казвал за канибализма, упоменат в писмото му до семейство Бъд. Полицията считала, че всичко това звучи прекомерно шантаво, с цел да е истина. Или може би са се страхували, че в случай че включат и тези отвратителни елементи в обвиняването, това би помогнало на юристите на Фиш да пледират за безотговорност в съда.
Същата нощ новината за залавянето на Албърт Фиш изтекла в пресата и репортерите първи поднесли новините на семейство Бъд. Малко по-късно детектив Кинг откарал мистър Бъд и сина му Едуард в полицията, с цел да разпознават Фиш.
Едуард не просто разпознал Фиш, той се нахвърлил върху него: „ Ти дърто копеле! Мръсен кучи наследник! “
Мистър Бъд бил сюрпризиран от неналичието на страсти от страна на Фиш. „ Не ме ли познаваш? “ – попитал той стареца.
„ Да “ – дал отговор учтиво Фиш, – „ Вие сте мистър Бъд. “
„ А ти си индивидът, който влезе в дома ми като посетител и лиши дребното ми момиченце “ – споделил през сълзи бащата.
Криминално минало
Не е изненадващо, че Албърт Фиш бил остарял познайник на полицията. Неговото досие се простирало обратно до 1903 година, когато бил в пандиза за кражба. Оттогава той бил задържан още шест пъти за най-различни дребни прегрешения, като изпращане на неприлични писма и дребни обири. Половината от тези арести се били случили по времето на изгубването на Грейси и всякога обвиняванията били сваляни от него. Той нееднократно бил пациент в психиатрични клиники.
Когато го попитали за предишното му, той дал отговор:
„ Роден съм на 19 май 1870 година в град Вашингтон. Баща ми беше капитан Рандал Фиш, масон 32-степен и е заровен в Голямата ложа на Гробището на Конгреса. Той бе капитан на транспортен съд, плаващ по река Потомак, от столицата до Маршал Хол, Вирджиния.
Баща ми пада мъртъв на 15 октомври 1875 година, на остарялата гара в Пенсилвания, където бе прострелян президента Гарфийлд, и аз бях даден за развъждане в сиропиталището Сейнт Джон във Вашингтон. Останах там съвсем до деветгодишна възраст и на това място започнах да се трансформирам към зле. Бяхме безмилостно бичувани. Виждах по какъв начин някои момчета вършат неща, които не би следвало да вършат. Пеех в хора от 1880 до 1884 година – сопрано. Дойдох в Ню Йорк. Бях добър бояджия – интериори и други работи.
Взех си апартамент и доведох майка си от Вашингтон. Живеехме на 76 Уест 101 Стрийт и там се срещнах с жена си. След като ми роди шест деца, тя ме напусна. Взе всичките мебели и даже не остави матрак, на който да спят децата. “
„ Все още се безпокоя за децата “ – подсмърчал той. В оня миг шестте му деца били на възраст от 21 до 35 години. - „ Изобщо не идват да видят остарелия си татко в пандиза. “
Канибалски апетити
Албърт Фиш го очаквали две обвинявания от Манхатън и Уестчестър Каунти. Уестчестър Каунти го упреква в ликвидиране от първа степен, до момента в който Манхатън подготвял обвинителен акт за похищение.
Междувременно полицията направила огромен пробив. Един водач на тролейбусна линия в Бруклин видял фотографията на Фиш във вестника и го разпознал в полицията като нервния остарял човек, забелязан от него на 11 февруари 1927 година, който се опитвал да спре рева на дребното момченце седящо до него в тролея. Пенсионираният към този момент водач Джоузеф Мийхан ги следил деликатно. Малкото момче, което нямало връхна дреха, не спирало да плаче за майка си и трябвало да бъде извлечено принудително от тролея от стареца. Оказало се, че дребното момче е отвлеченият Били Гафни.
Впоследствие, Фиш си признава за неописуемите неща, които бил предизвикал на Били Гафни:
„ Заведох го на бунището на Райкър авеню. Там има една изоставена къща. Съблякох го гол, завързах ръцете и краката му и натъпках в устата му един замърсен парцал, който открих измежду боклуците. След това изгорих облеклата му, а обувките му изхвърлих на бунището. Тогава си потеглих, хванах тролея за 59-та улица в 2:00 ч. и оттова се прибрах пешком у дома.
На идващия ден в към 14:00 ч. си взех уредите – саморъчно изработен камшик с къса ръкохватка. Направих го като разрязах един от коланите си на половина, и всяка половина срязах на шест линии с дължина към 20 сантиметра. Бичувах го по задната част на краката, до момента в който не рукна кръв. Отрязах ушите и носа му и сцепих устата му от ухо до ухо. Извадих очите му. Тогава той умря. Забих ножа си в корема му и пих от стичащата се кръв.
Намерих четири остарели торби за картофи и събрах купчина камъни. Носех с мен чанта, в която сложих носа, ушите и няколко резенчета от стомаха. След това нарязах тялото и го сложих в чантата увито в доста хартии, а главата, краката под коляното, и ръцете под лактите, сложих в торбите цялостни с камъни, които хвърлих в мочурливите гьолове около пътя отиващ за Норт Бийч.
Прибрах се вкъщи с месото. Най-много харесах предната част на тялото му, която изпекох на фурна. Направих си задушено от ушите, носа, части от лицето и стомаха. Прибавих лук, моркови, репи, целина, сол и пипер. Беше вкусно.
След това отрязах половите му органи, измих ги, сложих линии бекон на всяка буза на задника му и сложих всичко това във фурната. Когато месото се запече, налях малко вода за сос и прибавих лук. На чести шпации поливах печеното със соса, с цел да бъде месото вкусно и сочно.
След два часа месото беше добре запечено с кафява коричка. Печените пуйки, които бях ял до тогава, не можеха да съпоставят с това ядене. Изядох всичкото месо за четири дни, без половите органи. Не можех да ги сдъвча и ги хвърлих в тоалетната. “
Няколко дни по-късно един мъж от Стейтън Айлънд се свързва с полицията и разпознава Фиш като индивида, който се бил опитал да подмами осемгодишната му щерка в горите, близо до мястото където след три дни бил погубен Франсис О’Донъл. Момичето, към този момент тинейджърка, го разпознава в килията му. „ Сивият човек “ бил открит.
Фиш бил обвързван и с убийството на 15-годишната Мери О’Конър във Фар Рокауей, осъществено през 1932 година Пребитото тяло на момичето било открито в гората, покрай една къща, която Фиш бил нает да боядисва.
С всички тези обвинявания от разнообразни места, Фиш имал доста дребни шансове да бъде оневинен. Единствената опция да се пребори със смъртното наказване била психиатрите да го разгласят за неуравновесен.
Психиатърът
Доктор Фредрик Уъртам разказва в книгата си „ Шоуто на жестокостта “ своята първа среща с Албърт Фиш в неговата затворническа килия. Той бил шокиран от това какъв брой „ добродушен, мил, добросърдечен и учтив “ изглеждал Фиш. „ Ако търсите някого, на който да поверите децата си, бихте се спрели на него без съмнение. “
Отношението на Фиш към обстановката, в която се намирал, било изцяло равнодушно. „ Нямам изключително предпочитание да пребивавам. Нямам изключително предпочитание и да бъда погубен. За мен няма никакво значение. И без това не считам, че съм напълно наред. “
Когато доктор Уъртам го попитал, дали има поради, че не е с мозъка си, Фиш дал отговор: „ Не точно… Никога не съм можел да се схвана. “
Д-р Уъртам открил, че психозата е постоянно публикувано събитие в рода на Фиш:
„ Един негов чичо страда от религиозна неуравновесеност и умира в щатската болница. По-малкият му брат е малоумен и умира от хидроцефалия. Майка му била считана за ‘голяма чудачка’, която вижда и чува всякакви неща. Леля му по бащина линия пък била ‘напълно луда’. Друг негов брат страдал от продължителен алкохолизъм, а сестра му от някаква форма на ‘умствено разстройство’. “
Албърт твърдял, че същинското му име е Хамилтън Фиш. Той бил кръстен на някакъв отдалечен родственик, който бил държавен секретар при ръководството на президент Грант. Той сменил името си на Албърт, тъй като му омръзнало да му се подиграват.
На 26 години той се дами за едно 19-годишно момиче, което му ражда шест деца. Когато най-малкото дете било на три години, тя го напуща поради различен мъж и го оставя самичък да се грижи за децата. Впоследствие той се дами още три пъти, само че браковете му не били законни, защото той нямал бракоразвод с първата си брачна половинка.
Според лекар Уъртам, безподобната перверзия на Фиш е единствена по рода си в аналите на психиатричната и престъпната литература. „ Садо-мазохизмът ориентиран към деца, изключително към момчета, взема превес в неговото с*ксуално-регресивно развиване. “
Фиш му споделя: „ Винаги съм имал желанието да предизвиквам болежка на другите и другите да предизвикват болежка на мен. Като че ли постоянно съм се наслаждавал на всичко обвързвано с болката. “
Уъртам разказва, че Фиш „ е опитал с телесни нечистотии от всевъзможен вид и интензивно и пасивно. Взимал късчета памук, напоени с алкохол, вкарвал ги в ректума си и ги подпалвал. Същото ползвал и върху детските си жертви. “
Фиш доверил на доктора голям брой детски жертви – „ най-малко стотина “. Той ги подмамвал с пари или бонбони. Обикновено избирал афроамерикански деца, тъй като считал, че полицията няма да обърне толкоз внимание на неналичието им.
Никога не се прибирал повторно в един и същи квартал. Казал, че бил живял в минимум 23 щата и бил умъртвил най-малко по едно дете във всеки от тях. Понякога върху него падали съмнения и това му коствало работата.
Той постоянно изпитвал настойчив подтик да написа неприлични писма и го правел. Според доктор Уъртам „ това не били елементарните неприлични писма, които се пишат, с цел да се получи приятност от шерването на мечти с нищо неподозиращия адресат. Това били оферти за реализиране на неговите влечения, които той отправял към хората в мощно изящен жанр. “
Игли и карфици
Първоначално доктор Уъртам имал леки съмнения, че Фиш го лъже, изключително когато той разказал на психиатъра, че от години забива игли в региона сред ректума и скротума си:
„ Каза, че го е правил и на други хора, изключително на деца. В началото единствено ги забивал и след това незабавно ги изваждал. Но след това почнал да ги забива толкоз надълбоко, че не можел да ги извади и те си оставали там. “ Докторът го пратил на рентген и в действителност в региона на пелвиса му имало минимум 29 игли.
На 55-годишна възраст Фиш почнал да страда от халюцинации и делюзии. „ Имал видения на Христос и Неговите ангели… бил обхванат от религиозни теории, че би трябвало да се очисти от пороците и греховете си, изкупвайки ги посредством физическо страдалчество, самонараняване и човешки жертви… Той цитирал до безконечност Библията, вмъквайки свои лични мъдрости, като да вземем за пример ‘Блажен е този, който взема Твоите младенци и разрушава главите им в камъните’. “
Фиш вярвал, че Бог му е наредил да изтезава и кастрира дребни момчета. И той го бил правил нееднократно.
Уъртам бил учуден, когато Фиш му описал чудовищния канибализъм, на който било подложено тялото на Били Гафни. „ Неговото умствено положение, до момента в който описваше с детайлности всяка една минута от тези си действия, представляваше особена комбинация. Той разказваше напълно прозаично, както една стопанка би разказвала за обичаните си рецепти… Но от време на време гласът и изражението на лицето му издаваха нещо като удовлетворение и възторжена възбуденост. Тогава си споделих: Където и да сложим границите на здравия разсъдък, това сигурно е оттатък тях. “
Че Фиш страдал от някаква религиозна неуравновесеност било повече от несъмнено за доктор Уъртам. Децата на Фиш го били виждали да „ удря голото си тяло с весло, в което са забити пирони, до момента в който не му потече кръв. Те също го били виждали да застава самичък на един рид и вдигайки ръце да крещи: ‘Аз съм Христос’. “
Фиш му споделил: „ Това, което направих, би трябвало да е вярно, другояче някой ангел щеше да ме спре, както ангелът стопира Авраам в Библията (да не пожертва сина си). “
Психиатърът на отбраната Доктор Уъртам има вяра, че Фиш е неуравновесен пред закона: „ Аз дефинирам неговата характерност като интровертна и извънмерно инфантилна… Той е умствено болен и съгласно мен диагнозата е параноична психоза… Тъй като Фиш страда от делюзии и е изключително комплициран по въпросите за наказването, прегрешението, изкуплението, изтезанията, религията и самонараняването, той има перверзна, изкривена – ненормална, в случай че щете – визия за положително и зло. Той го потвърждава с изказването си, че в случай че не е било вярно, някой е щял да го спре, както Авраам е бил спрян от ангел. “
Уъртам счита, че Фиш в реалност е умъртвил петнадесет деца и е осакатил към стотина други. „ Тази цифра неведнъж бе потвърдена от полицията през годините. “
Още двама специалисти на отбраната свидетелстват, че Фиш е неуравновесен. Четиримата психиатри призовани от обвиняването свидетелстват, че той е с всичкия си. Един от тях бил основният доктор на психиатричната болница, в която Фиш бил командирован за наблюдаване, две години след Бъд и другите убийства, и където той бил разгласен за „ безопасен и естествен “.
Процесът
Процесът против Албърт Фиш за предумишленото ликвидиране на Грейс Бъд стартира в понеделник, на 11 март 1935 година, под председателството на арбитър Фредерик П. Клоуз. Начело на обвиняването е основният регионален прокурор Елбърт Ф. Галагър, а юрист на отбраната е Джеймс Демпси.
Фиш и Демпси
Планът на Демпси бил да нападна компетентността на специалистите от болница „ Белвю “, които били следили Фиш през 1930 година и го били оповестили за естествен. Той също възнамерявал да изложи пред съда опцията Фиш да страда от отравяне с олово, което се среща постоянно при бояджиите и от време на време предизвиква деменция.
Основите на тактиката на прокурора Галагър били изложени при започване на делото:
„ В този случай се подлага на подозрение здравия разсъдък на обвиненият. Ще се потвърди, че подсъдимият е вменяем пред очите на закона и е кадърен ясно да разграничава вярното от неверното, както и аргументите и последствията от дейностите си. Той не е умствено ощетен и паметта му е чудесна за човек на неговата възраст. Обвиняемият е в положение да се ориентира без проблеми в заобикалящата го среда и не страда от умствени разстройства, а е с*ксуално съкрушен или на езика на медицината е с*ксуален первезник, или с*ксуален умопобъркан. Неговите дейности са анормални, само че отвличайки жертвата от вкъщи й, авансово подготвяйки инструментите за закононарушението, и отвеждайки я в изоставената къща в онази гориста околност, той е бил с ясното схващане, че прави нещо неправилно. Следователно, той е вменеям пред закона и би трябвало да дава отговор за постъпките си. “
Адвокатът на отбраната Демпси се фокусирал върху странния живот на Фиш и самобичуването му с подкованото с пирони весло и забиването на иглите. След това наблегнал на грижовния образ на Фиш като татко и любовта му към децата му: „ Въпреки всички тези брутални, престъпни и порочни пристрастености, обвиненият си има и друга страна. Той е бил отличен татко. Никога не е удрял децата си. Казвал е молитвата на масата всяка вечер. През 1917 година, когато най-малкото му дете е на три годинки, жена му го напуща. Оттогава, досега на убийството на Грейс Бъд през 1928 година, той е бил и татко и майка на тези деца. “. Той завършил изказването си, напомняйки на журито, че от обвиняването зависи да потвърди, че човек, който убива и яде деца може да е естествен.
Делиа и Албърт Бъд
На свидетелската пейка се изправили родителите на Грейс
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ