Този, който най-малко се стреми към властта, обикновено е най-достоен

Този, който минимум се стреми към властта, нормално е най-достоен за нея. Това наблюдаване е годно, въпреки в друга степен, както за тоталитарните, по този начин и за демократичните политически системи.

В „ Пътят към робството “ (1944) Фридрих Хайек твърди, че по предписание в тоталитаризма се издигат най-лошите. Хората, с които се заобикаля едноличният водач, обгърнат в мантията на партията-държава, са принадлежности на волята му, лишени от морални убеждения. Тоталитарното общество предлага доста „ работни места “ за подлеците, подготвени да шпионират и предадат даже най-близките си хора, както и за коравосърдечните.

И демокрациите са уязвими

Но Хайек предизвестява: и демокрациите не са ваксинирани против неприятни управници. Дори остарели и високоразвити демокрации стават плячка на безцеремонни демагози. На доста места се следи и оттегляне на жителите от политическия развой.

А какво да кажем за новоизлюпената народна власт в България, някогашната членка на Варшавския контракт, която е на прага на следващите избори?

Повече от три десетилетия след измененията, въздействието на фрагментите на Държавна сигурност остава силно; политическата корупция е разпространена; правосъдната система има тежки дефекти; медиите, призвани да оказват помощ за осведомен избор, са мощно подвластни.

Сред партиите, които имат късмет да влязат в 49-ия парламент, има такива, които залагат на носталгията по остарелия строй. Има и подозрителен политически хайлайф, подозиран в закононарушения. Някои кремълски люде даже упорстват да се откажем от участието в Европейски Съюз и НАТО.

Свободните избори са и отговорност

Въртим се в обаян кръг. Близо 60% от гласоподавателите в България не си вършат труда да отидат до урните, а след това следват дежурни недоволства: изборите произвеждали мъртвородени парламенти, неспособни да излъчат постоянни държавни управления.

Свободните и почтени избори – за разлика от фасадната народна власт в тоталитарните системи, която маскира всевластието на партийния уред, дават опция на жителите да вземат решение и да изпращат в коридорите на властта най-подготвените и достойните.

За да работи демокрацията обаче, е нужно хората да поемат и носят бремето на персоналната отговорност: най-малкото да гласоподават. При съществуване на 130 партии е неуместно да се твърди, че няма избор. Политиката е битка за власт.

За да успееш в борбата, би трябвало да се опираш както върху разпоредбите и законите, основани от индивида в хода на цивилизацията, само че и на качества като храброст и ловкост, твърди Макиавели, който счита че управникът е задължен да има последните две. Оттук, съгласно мен, следва, че най-принципните по-скоро по изключение биха се захванали с политиката като поминък, изключително в случай че към този момент са намерили призванието си другаде.

Гражданска подготвеност

Предизвикателството пред гласоподавателите е двояко: не просто да отидат да гласоподават (защото в противоположен случай абдикират от властта си), а да създадат осведомен избор – т.е. да проявят гражданска подготвеност.

Хората, по принцип обаче, съдят за другите основно с очите си – опират се върху повърхностни белези и качества, малко на брой вникват в същността.

Пропагандата също може да повлияе солидно в една или друга посока. Лекарство въпреки всичко има: обучение и образование в универсални полезности. Случва ли се това обаче у нас? Опасявам се, че мъчителните уроци по народна власт ще продължат още години наред.

Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.