Той е млад, здрав, интелигентен. Четири пъти дохожда при мене.

Той е млад, здрав, образован.

Четири пъти дохожда при мене.

Иде той при мене за значима работа: проси ми ходатайството за една работа. Той е бил на работа цели девет години, само че преди няколко месеца го изключили. Какъв печален тип има тоя юноша, колчем пристигна да ме моли! Как става погубен и усърнал, като узнава, че заляганията ми не се увенчават с триумф! Последния път, когато го видях, просто беше ми съзнателно: аз хванах да се чувствувам виноват... Не, неприятно става това - ще ме принуди най-сетне да се реша на едно от двете: или да му затворя вратата си, или да му отсеча категорически вярата. Нямам смелост ни за едното, ни за другото. Той е по този начин трагичен!

*

Днес отново пристигна.

Когато по поканата ми той седна на стола, погледът му въпросително се впи в мене и лицето пребледня и се изопна.

- Какво? - попита той.

В тая елементарна дума в този момент се сбираше цялата му душа, цялото му създание.

Аз му отговорих, че - отново неудача.

- Аз не мога да си въобразя това! - извика той горчиво. - Аз не мога да остана без работа! Аз би трябвало да пребивавам... Помислете си какво е моето състояние! Ужасно!

И цялостен поток горчиви недоволства, възмущения, безнадеждности. Дожаля ми.

- Най-после, помислете си за някоя друга работа - загатнах аз свенливо.

Момъкът хвърли в мене подобен изумен и афектиран взор, щото незабавно се разкаях за смелостта си.

- Работа! - възрази той. - по-добре кажете ми, че не можете нищо за мене, а не се гаврете!

Аз се пробвах да го убедя, че в думата " работа " няма нищо обидно и зложелателно, че не съм имал ни минимум мисъл да се майтапя с нещастието му; в противен случай.

Той си взе демонстративно шапката.

- Значи, вяра няма? - попита той, като се приближи до вратата.

- За жал, не е в моята мощ нищо да направя - споделих аз уверено.

- Тогава аз съм пропаднал човек!

Дълбоко обезсърчение се изобрази по лицето му.

Аз се помъчих да го ободря и да му вдъхна доверие в ориста. Разумява се, аз се пазех добре да се не измамя да му загатна думата " работа ". Той към този момент не би ми дал прошка такова кърваво за един млад, здрав, образован човек като него огорчение.

- Благодаря, не ме утешавайте, свършено е моето.

- Как свършено?

- Остава ми едно: да умра от апетит или да се убия.

Като сподели тия трагически думи, той хлопна вратата и изчезна.

Да се убие?

Аз нямам доверие това, няма да се случи ни едното, ни другото; това са думи, изказани в едно незабавно неспокойствие. Но по какъв начин бяха цялостни с откровеност! Да, той ги сподели в минута на безизходност, на обезсърчение, в съзнанието на своята горка беззащитност.

Безнадеждност! Отчаяние? Безпомощност?

И замислих се угрижено аз.

И рекох си:

О, Българийо! Богата си, майко, млечногръда си, здрава си, силнокръвна си, свещена кърмачко на немощни, безжизнени, изкилени уроди! Имаш ти богати простори за труда; ти си сцена, която кани за необятна предприемчивост, за велики, многоплодни начинания; имаш полета безконечни, родовити, сочни, които остават ялови; имаш съкровища в недрата си-пренебрегнати; стихийни жажди и потребности - неудовлетворени! Твоето слънце жизнедарно не запаля с топлите си лучи в душата ни пламъка на силата, струите на твоя свободен въздух, които гълтаме с удоволствие, не пълнят гърдите ни с жадност на горда автономия, за волни полети. Не! Ние сме небогати, ние сме жалки и малодушни. Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна популярност на почтено извоювания залък, на тъмните труженици-герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самонадеян пoклат, за самоинициатива. Не! Нам едно би трябвало: работа, работа, работа! Не забележим, не желаеме ние друго. Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения. Да се вредим да бъдем на посетители на държавната трапеза; да намерим и ние едно малко местце на изпитата национална снага, с цел да забием муцунката си на паразитно животно в месото й и да смучем своя дял капка кръвчица. Да смучем, да смучем, да смучем! Без тая капчица ние умираме, без нея немислимо е съществуванието, без нея - безнадеждно обезсърчение, беззащитен крах, отчаяние, гибел! Ние ще се убием, в случай че не ни оставят да живеем! Нашата разсипница природа ни е дала чудни полета, планини, реки, гори, небе, трепя - велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младост, мъжка мощност, здраве, разум, воля, запалила е в главите ни светилото на разсъдъка, може би на гения. Какво ни трябват те? Безполезни блага, досадителни, рискови богатства, способни единствено да извикат на труд нашата мишца на работа- нашата мисъл!

О, дайте му работа!

Защото той е млад, здрав, образован.

От сборника: „ Драски и шарки. Очерки из столичния живот ” (1893-1895)
* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “