Това се случва с всички преговори, които започват с ултиматуми.

Това се случва с всички договаряния, които стартират с ултиматуми. Ултиматумът е най-големият зложелател на договарянията, в случай че някоя от договарящите страни не се готви за война. А нови избори ще наподобяват на същинска война, само че не като борба, в която съперниците ще имат ясни позиции, а като някакво политическо раздвояване на личността.

Защото в случай че приемем, че държавно управление няма да има поради провалените договаряния, по какъв начин по-късно тези партии ще вършат акция с презумпцията, че след изборите евентуално още веднъж ще би трябвало да договарят? Точно като в „ парадокса на Пинокио “.

Да спасиш някого в неволя е най-висшата форма на състрадание

Представете си, че той споделя – „ Носът ми порасна преди малко “. Ако това е истина, той е излъгал, тъй като всички знаем, че носът му пораства единствено когато лъже. Ако пък не е излъгал и носът му в действителност е пораснал, тогава той не пораства единствено когато лъже. Объркахте ли се?

Същото се случва и сега на политическата сцена. Кой лъже и чий нос ви се коства пораснал? Когато Мария Габриел е споделила, че няма да внесе състав на проектокабинет, само че в последна сметка направи тъкмо това? Или когато Борисов съобщи, че не бил непосредствен с Движение за права и свободи и не се опитвал да ги включи в разпределянето на регулаторите? Или когато Асен Василев сподели, че за промяна на Тагарев по време на договарянията не е ставало и дума? Объркахте ли се?

Проблемът при парадоксите е, че те са свързани с въпроси, на които и двата отговора водят до един и същи резултат, от който още веднъж произлизат същите въпроси и надлежно - същите отговори. Когато се стигне до такава обстановка в политиката, потъваме в още повече парадокси.

„ Вие сте на ход “, прозвуча и от двете партии в края на седмицата. Тоест, в случай че едната партия чака от другата да направи ход, а втората чака същото от първата, никой няма да направи ход . Истинска задънена улица, от която няма излизане. Освен при разбъркване на преговорните позиции, което е допустимо единствено посредством нови избори.

Някакво дежавю от развенчани спасители и нормални обвинени

Но тук пък поражда идващият абсурд - кой ще е отговорен за предварителните избори? Едната коалиция ще упреква другата, че договарянията са били взривени, а вторите ще сочат с безусловно същите обвинявания първите, до момента в който за гласоподавателите и на двете обединения и двете изказвания ще са истина и в това време – неистина. Отново загуба на време, същите въпроси, същите отговори и евентуално същият резултат.

В този смисъл не знам дали осъзнавате, само че сега ставаме очевидци на политически хайлайф, който доста, но доста съществено губи времето нацяло едно потомство. А когато някой ти губи времето, няма метод да му простиш, което води до идващия абсурд – би трябвало ли сега да отиваме на нови избори? Ако отидем на нови избори, които произведат сходен резултат, тогава въпросът ще е – за какво се е налагало да вървим на избори? Ако се получи друг резултат, тогава въпросът ще е – за какво допуснахте да отидем на избори? И двете обединения няма да имат отговор на тези въпроси.

Днешният празник е време за размисъл върху смисъла на това да наречеш себе си свободен

И с цел да не ви комплицирам тотално, ще кажа, че същинското разрязване на серията от парадокси не се крие в отговори на все същите познати въпроси. Истинското разрязване се крие в предотвратяването на тези парадокси, само че се притеснявам, че времето за това изтече. Пътят оттук насетне е нова серпантина, до тоталното демонтиране на огромните цели и институциите.