Как една майка спаси сина си и 17 деца след 65 дни под земята в Украйна
Това е история от войната. История за войната. За ужаса на войната. Но и история за вярата и любовта. За вярата и несломимата мощ на човешкия дух. Разтърсваща и поучителна, тази история от действителността, случила се единствено преди броени месеци под руините на кървяща Украйна, ни учи на най-важното – в никакъв случай да не се предаваме.
Анна Зайцева е млада майка, която съумява да оцелее със своя няколкомесечен наследник и още 17 деца след 67 дни обсада, прекарани в катакомбите на обкръжения от руснаците Азовстал в Мариупол, на 10 метра подземен.
Родената в Мариупол преди 24 години жена преподавала френски в учебно заведение, преди да се озове в блокадата. Сега тя е жива, среща се в Западната част на Украйна с родителите си и със своя наследник Святослав. Успява да се отърве невредима дружно с малчуганите, за които се грижи неразделно в продължение на повече от два месеца в подземията на руския стоманобетонен комбинат.
Anna Zaitseva, 24, was trapped in Azovstal with four-month-old Svyatoslav. She said he initially slept badly when the bombs started falling, but soon grew accustomed to the explosions that became a sort of white noise, “like a cradle for a child.”
— Matthew Luxmoore (@mjluxmoore)
Преживяванията, за които смелата украинка споделя пред в. „ Ла Република “, припомнят на онази незабравима и трогваща история от емблематичния италиански филм на Робарто Бенини „ Животът е прелестен “, разказваща за житейските неволи на един италианец от еврейски генезис по време на Втората международна война, който решил да употребява своя комизъм и въображение, с цел да помогне на сина си да оцелее в концентрационния лагер. За да го избави физически и прочувствено от ужасите на войната, той пресътворил цялата жестока реалност, протичаща се към него и сина му, в занимателна игра.
В катакомбите на металургичния цех Анна стъпва през февруари, когато момченцето ѝ било едвам на четири месеца.
През множеството от това време младата жена държала в ръцете си една доста специфична книга – единственото ѝ и най-силно оръжие против войната. „ Четях „ Робинзон Крузо “ и по този начин спасих децата си “, споделя Анна Зайцева пред „ ла Република “.
Anna Zaitseva, 24, was trapped in Azovstal with four-month-old Svyatoslav. She said he initially slept badly when the bombs started falling, but soon grew accustomed to the explosions that became a sort of white noise, “like a cradle for a child.”
— Matthew Luxmoore (@mjluxmoore)
За страстите и прекарванията ѝ в подземията на завода споделя пред изданието Фабио Тоначи. „ Само една млада майка би могла да призове онази мощ, която да ѝ разреши да трансформира ръждясалите тунели на Азовстал в острова на Робинзон Крузо. И да направи ужасяващото ехтене от експлодиращите бомби главен инструмент в един утопичен оркестър “, написа журналистът.
„ Бях там в продължение на 65 дни с моя наследник и 17 ужасени деца без техните настойници. Какво друго можех да направя, с цел да ги предпазя от този смут? ", преразказва той думите на Анна Зайцева, която отдала цялата си душа, колкото било по силите ѝ, на това да тушира целия този смут, протичащ се толкоз покрай децата, в едно занимателно и прелестно премеждие.
Анна помолила децата да рисуват плодове и сладкиши и по-късно да ги продават на утопичен пазар, намиращ се във вентилационната система. Вдъхновение за това тя почерпила от книгата на Даниел Дефо, с цел да предложи разходки до тъмните кьошета на бункера. На свещи четяла на малчуганите приключенията на Крузо, с цел да приспи по-малките, до момента в който огромните, обърнати на една страна безшумно хлипали. Опора в тези сложни и изпълнени с тествания дни е бил татко ѝ – Олег, който е музикант. Когато падали съветски ракети, той нареждал децата в кръг и ги карал да пеят и пляскат в такт с експлоадиранията.
"Там беше и моят брачен партньор Кирил. Работеше в стоманодобива, а след съветското навлизане постъпи в полка Азов. Последната ни прегръдка беше на 11 март, в тунелите. Донесе ми бебешки пелени и мляко на прахуляк, което стоплих, като сложих железна чаша над една свещ. От напрежението и незадоволителното хранене кърмата ми спря. Кирил ми даде и книгата на Даниел Дефо. Обещах му, че в случай че се върне жив, ще го даря с дъщерята, която толкоз желаеше. Повече не съм го виждала, знам, че е ранен и е в Новоазовск, в ръцете на руснаците. Написа ми писмо ", споделя Анна.
„ В бункера имаше деца на възраст от 4 до 12 години. Бяха гладни и един ден нарисувахме върху листи плодове, зеленчуци, кока-кола и бисквитки и започнахме да си играем на кафене: идваха при мен да си купуват храна, плащайки с банкноти, които също измислихме сами. Едно от девойките, Светлана, беше на 6 години, беше ужасена. Успях да я успокоя с обещанието за шоколадова торта: заклех се, че в случай че успее да издържи без да плаче, когато изляза на открито ще ѝ купя цяла торта, с глазура “, споделя още младата жена.
От думите ѝ излиза наяве, че в убежището, нямало нито вода, нито ток. „ Използвахме генератор, макар бомбардировките, мъжете излизаха всеки ден за дизелово гориво от резервоарите на тракторите. Подобно беше и с водата: имаше ресурси, само че единствено в избрани точки в лабиринта на Азовстал. Бяхме си взели храна със себе си от у дома, беше подготвена още при започване на март. Шефът на завода се беше подсигурил и купил хранителни комплекти. Но в края на април те свършиха ", продължава описа си Анна.
Отиването до тоалетна също било изпълнено с компликации. Канализацията била отпреди половин век, а тръбите се запушвали незабавно. Евакуиралите се изхождали в железни кофи, които те просто държали надалеч от мястото, където спяли. „ Знаете ли онази история за японски девойки, които могат да си измият косите единствено с чаша вода? Мислех, че не е допустимо, обаче... “, добавя Анна.
„ Имаше и друга тоалетна, горе на повърхността, която работеше, само че представляваше риск за живота. Една по-възрастна госпожа отиде там, в този миг снаряд от минохвъргачка разрушил огледалото и части от него се забиха в дамата. Върна се цялата в кръв ", споделя младата жена.
Сред нещата, които за Анна били най-трудни за пояснение на децата, били кървящите хора. За това, признава украинката, не ѝ достигало задоволително въображение. „ Казах им истината, тъй като не искахме да подценяват заплахата. Обясних им войната по следния метод:
"СВЕТЪТ Е РАЗДЕЛЕН НА ДОБРИ И ЛОШИ, А ЛОШИТЕ ХОРА ПРАВЯТ ЗЛИНИ НА ДОБРИТЕ. "
„ Там, където живеехме, вентилационната система беше развалена. Само когато въртяхме вентилатора на ръка, влизаше пресен въздух. През първия месец можех да виждам слънцето, като се качвах горе за не повече от пет минути. След това стана прекомерно рисково.
Играехме си на учебно заведение, аз бях преподавател по френски, а татко ми – преподавател по ноти. Организирахме миниконцерти, помня, че направихме шест тържества за рождени дни, подаръците бяха хартиени цветя и направена от децата брошура с картинки. На 8 март момчетата направиха рап ария за дамите. “
25 април бил най-лошият ден от престоя на децата в катакомбите на завода. Тогава се случил първият опит за евакуация. Когато излезли на открито, били бомбардирани, четирима от тяхната група били ранени. По думите ѝ руснаците употребявали една от тези свръхтежки бомби, които пробиват стоманени структури. Пет дни по-късно доживели и най-хубавият ден – 30 април. Тогава всички съумели да излязат наред от тунела – колкото и да треперели за живота си в този под напрежение миг, този път не стреляли по тях.
Миг преди този момент един от украинските бойци ѝ предал писмо от брачна половинка ѝ Кирил, който се сражавал на друго място в големия комбинат. „ Вие двамата сте най-ценното нещо, което имам, и в този сложен миг единствено мисълта за вас ме държи спокоен. Възхищавам ти се, Аня, ти си прелестна и луда “, пишел обичаният ѝ.
На 26 май двамата трябвало да отбележат първата годишнина от сватбата си, само че не съумяват да го създадат. Кирил към момента е измежду редиците, биещи се за родината си. Малката Светлана пък през днешния ден към този момент е надалеч от опостушената си татковина. И сигурно си е хапнала от бленуваната шоколадова торта с обещаната от Аня глазура.
След оцеляването си подземен, по време на което Анна Зайцева се грижи и избавя своето и още 17 деца, тя си прави татуировка. Надписът е на френски и гласи: "La vie est belle " ( "Животът е прелестен ").
Анна Зайцева е млада майка, която съумява да оцелее със своя няколкомесечен наследник и още 17 деца след 67 дни обсада, прекарани в катакомбите на обкръжения от руснаците Азовстал в Мариупол, на 10 метра подземен.
Родената в Мариупол преди 24 години жена преподавала френски в учебно заведение, преди да се озове в блокадата. Сега тя е жива, среща се в Западната част на Украйна с родителите си и със своя наследник Святослав. Успява да се отърве невредима дружно с малчуганите, за които се грижи неразделно в продължение на повече от два месеца в подземията на руския стоманобетонен комбинат.
Anna Zaitseva, 24, was trapped in Azovstal with four-month-old Svyatoslav. She said he initially slept badly when the bombs started falling, but soon grew accustomed to the explosions that became a sort of white noise, “like a cradle for a child.”
— Matthew Luxmoore (@mjluxmoore)
Преживяванията, за които смелата украинка споделя пред в. „ Ла Република “, припомнят на онази незабравима и трогваща история от емблематичния италиански филм на Робарто Бенини „ Животът е прелестен “, разказваща за житейските неволи на един италианец от еврейски генезис по време на Втората международна война, който решил да употребява своя комизъм и въображение, с цел да помогне на сина си да оцелее в концентрационния лагер. За да го избави физически и прочувствено от ужасите на войната, той пресътворил цялата жестока реалност, протичаща се към него и сина му, в занимателна игра.
В катакомбите на металургичния цех Анна стъпва през февруари, когато момченцето ѝ било едвам на четири месеца.
През множеството от това време младата жена държала в ръцете си една доста специфична книга – единственото ѝ и най-силно оръжие против войната. „ Четях „ Робинзон Крузо “ и по този начин спасих децата си “, споделя Анна Зайцева пред „ ла Република “.
Anna Zaitseva, 24, was trapped in Azovstal with four-month-old Svyatoslav. She said he initially slept badly when the bombs started falling, but soon grew accustomed to the explosions that became a sort of white noise, “like a cradle for a child.”
— Matthew Luxmoore (@mjluxmoore)
За страстите и прекарванията ѝ в подземията на завода споделя пред изданието Фабио Тоначи. „ Само една млада майка би могла да призове онази мощ, която да ѝ разреши да трансформира ръждясалите тунели на Азовстал в острова на Робинзон Крузо. И да направи ужасяващото ехтене от експлодиращите бомби главен инструмент в един утопичен оркестър “, написа журналистът.
„ Бях там в продължение на 65 дни с моя наследник и 17 ужасени деца без техните настойници. Какво друго можех да направя, с цел да ги предпазя от този смут? ", преразказва той думите на Анна Зайцева, която отдала цялата си душа, колкото било по силите ѝ, на това да тушира целия този смут, протичащ се толкоз покрай децата, в едно занимателно и прелестно премеждие.
Анна помолила децата да рисуват плодове и сладкиши и по-късно да ги продават на утопичен пазар, намиращ се във вентилационната система. Вдъхновение за това тя почерпила от книгата на Даниел Дефо, с цел да предложи разходки до тъмните кьошета на бункера. На свещи четяла на малчуганите приключенията на Крузо, с цел да приспи по-малките, до момента в който огромните, обърнати на една страна безшумно хлипали. Опора в тези сложни и изпълнени с тествания дни е бил татко ѝ – Олег, който е музикант. Когато падали съветски ракети, той нареждал децата в кръг и ги карал да пеят и пляскат в такт с експлоадиранията.
"Там беше и моят брачен партньор Кирил. Работеше в стоманодобива, а след съветското навлизане постъпи в полка Азов. Последната ни прегръдка беше на 11 март, в тунелите. Донесе ми бебешки пелени и мляко на прахуляк, което стоплих, като сложих железна чаша над една свещ. От напрежението и незадоволителното хранене кърмата ми спря. Кирил ми даде и книгата на Даниел Дефо. Обещах му, че в случай че се върне жив, ще го даря с дъщерята, която толкоз желаеше. Повече не съм го виждала, знам, че е ранен и е в Новоазовск, в ръцете на руснаците. Написа ми писмо ", споделя Анна.
„ В бункера имаше деца на възраст от 4 до 12 години. Бяха гладни и един ден нарисувахме върху листи плодове, зеленчуци, кока-кола и бисквитки и започнахме да си играем на кафене: идваха при мен да си купуват храна, плащайки с банкноти, които също измислихме сами. Едно от девойките, Светлана, беше на 6 години, беше ужасена. Успях да я успокоя с обещанието за шоколадова торта: заклех се, че в случай че успее да издържи без да плаче, когато изляза на открито ще ѝ купя цяла торта, с глазура “, споделя още младата жена.
От думите ѝ излиза наяве, че в убежището, нямало нито вода, нито ток. „ Използвахме генератор, макар бомбардировките, мъжете излизаха всеки ден за дизелово гориво от резервоарите на тракторите. Подобно беше и с водата: имаше ресурси, само че единствено в избрани точки в лабиринта на Азовстал. Бяхме си взели храна със себе си от у дома, беше подготвена още при започване на март. Шефът на завода се беше подсигурил и купил хранителни комплекти. Но в края на април те свършиха ", продължава описа си Анна.
Отиването до тоалетна също било изпълнено с компликации. Канализацията била отпреди половин век, а тръбите се запушвали незабавно. Евакуиралите се изхождали в железни кофи, които те просто държали надалеч от мястото, където спяли. „ Знаете ли онази история за японски девойки, които могат да си измият косите единствено с чаша вода? Мислех, че не е допустимо, обаче... “, добавя Анна.
„ Имаше и друга тоалетна, горе на повърхността, която работеше, само че представляваше риск за живота. Една по-възрастна госпожа отиде там, в този миг снаряд от минохвъргачка разрушил огледалото и части от него се забиха в дамата. Върна се цялата в кръв ", споделя младата жена.
Сред нещата, които за Анна били най-трудни за пояснение на децата, били кървящите хора. За това, признава украинката, не ѝ достигало задоволително въображение. „ Казах им истината, тъй като не искахме да подценяват заплахата. Обясних им войната по следния метод:
"СВЕТЪТ Е РАЗДЕЛЕН НА ДОБРИ И ЛОШИ, А ЛОШИТЕ ХОРА ПРАВЯТ ЗЛИНИ НА ДОБРИТЕ. "
„ Там, където живеехме, вентилационната система беше развалена. Само когато въртяхме вентилатора на ръка, влизаше пресен въздух. През първия месец можех да виждам слънцето, като се качвах горе за не повече от пет минути. След това стана прекомерно рисково.
Играехме си на учебно заведение, аз бях преподавател по френски, а татко ми – преподавател по ноти. Организирахме миниконцерти, помня, че направихме шест тържества за рождени дни, подаръците бяха хартиени цветя и направена от децата брошура с картинки. На 8 март момчетата направиха рап ария за дамите. “
25 април бил най-лошият ден от престоя на децата в катакомбите на завода. Тогава се случил първият опит за евакуация. Когато излезли на открито, били бомбардирани, четирима от тяхната група били ранени. По думите ѝ руснаците употребявали една от тези свръхтежки бомби, които пробиват стоманени структури. Пет дни по-късно доживели и най-хубавият ден – 30 април. Тогава всички съумели да излязат наред от тунела – колкото и да треперели за живота си в този под напрежение миг, този път не стреляли по тях.
Миг преди този момент един от украинските бойци ѝ предал писмо от брачна половинка ѝ Кирил, който се сражавал на друго място в големия комбинат. „ Вие двамата сте най-ценното нещо, което имам, и в този сложен миг единствено мисълта за вас ме държи спокоен. Възхищавам ти се, Аня, ти си прелестна и луда “, пишел обичаният ѝ.
На 26 май двамата трябвало да отбележат първата годишнина от сватбата си, само че не съумяват да го създадат. Кирил към момента е измежду редиците, биещи се за родината си. Малката Светлана пък през днешния ден към този момент е надалеч от опостушената си татковина. И сигурно си е хапнала от бленуваната шоколадова торта с обещаната от Аня глазура.
След оцеляването си подземен, по време на което Анна Зайцева се грижи и избавя своето и още 17 деца, тя си прави татуировка. Надписът е на френски и гласи: "La vie est belle " ( "Животът е прелестен ").
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ