Толкова много съм чела за разстрела на регентите, министрите и

Толкова доста съм чела за разстрела на регентите, министрите и народните представители на 1 февруари 1945 година, представяла съм си бомбената яма, в която са били хвърлени, сгурията, с която са били затрупани телата, представяла съм си мястото, мислила съм си, че следи от бомбени ями още стоят непокътнати, даже съм си представяла, че по близките дървета още стоят забити патрони от разстрела. Но не знаех къде тъкмо е самото място. Най-сетне взех решение да отида, да го видя с очите си, да се поклоня, да оставя цвете, да запаля свещ. Знаех, че е подложен мемориал, виждала съм го на фотоси и въпреки да нямах и най-бегла визия къде е, мислех, че няма да е мъчно да го намеря.

Попитах първо един човек от защитата на гробищния парк. Той се разхождаше с ръце в джобовете по алеята, която води към църквата, с разкопчано яке и изпиваше с взор редките гости. След дългото му и концентрирано планиране се наложи да задам още един път въпроса – знаете ли къде е паметника на жертвите на Народния съд? Народния съд ли? – повтори той постепенно и разчленено, недоумяващо. Това по кое време? Махнах с ръка и продължих. Срещу мен се зададе служащ от ромски генезис с лопата и весло и услужливо предложи в случай че имам прясно гробче или нещо – да го почисти или изравни. И него попитах за паметника – какво пък, обикаля надлъж и нашир из гробищата, може да го е забелязал, може да е чувал. Това в кой имот е, госпожо? изстреля той наместо отговор, очевидно не искаше да загуби просто по този начин възможен клиент. Промърморих нещо и продължих към църквата, там към този момент нямаше по какъв начин да не знаят, помислих си. Обаче вътре заравяне и очевидно не на някой елементарен човек, а на някой значим човек, тъй като защитата не ме позволи да вляза вътре до клисарката. Паметникът на жертвите на националния съд диря, да го знаете къде е? Охраната повдигна високо плещи и вежди, завъртя очи нагоре с цел да изрази по-добре крайното си учудване от този явно смахнат въпрос – какви жертви, какъв монумент, какъв национален съд, за пръв път слушам, госпожо. Само дето не завъртя китката си покрай слепоочието – вие нещо май, а? Аз махнах с ръка в някакъв неустановен смисъл и се отдалечих.

И по средата на гробищата в сивия работен февруарски ден измежду редките прехвърчащи снежинки получих нещо като припадък на паник офанзива. Разстреляните на 1 против 2 февруари са били доведени със затворени камиони до гробищата през нощта, до една огромна яма, изрината от паднала бомба. Призори дамите им по неведоми пътища са намерили мястото, където са заровени в общ гроб. Според спомените на Лиляна Митакова в послеслова към дневниците на своя татко Васил Митаков дамите са разкрили мястото на общия гроб, тъй като там снегът се е бил стопил. Върху изсипаната сгурия, отъпкана от ботушите на убийците, снегът се е стопил от топлината на заритите в ямата 149 тела.

Продължих да запитвам редките минувачи. Един от тях ме подсети да отида в администрацията, там нямало по какъв начин да не знаят. Отидох в постройката на администрацията – чисто, уютно, топло, край прозорците зелени растения, на гишето дамата умерено работи на компютъра си и с неутрален глас ме упътва – гише номер осем в другата постройка. И в действителност – на гише номер осем в другата постройка чиновничката ми даде флайър с проект на гробищния парк, на него обозначени алеите, парцелите и ми сподели мястото – сред 123 и 124 имот.

Това е паметта ни. Това се е съхранило. Тоест нищо. Сякаш нямаме и потребност от памет.

Затова сме толкоз лесни за операции.

Като удостоверение, на другия ден пристигнаха наглите думи, изречени от депутата Жаблянов, че " Народният съд от 1945 година е едно належащо и неизбежно военновременно правораздаване ". Тази оценка беше включена в изказването на Българска социалистическа партия срещу провеждането на Луков марш.

Българска социалистическа партия се разграничиха от въпросното изречение и на идващия ден то отпадна. Но то не докара нито до оставката на въпросния народен представител, нито до някакво опрощение от негова страна. Напротив, той най-невинно попита пред интервюиращата го журналистка – за какво би трябвало да си депозирам оставката, не разбирам? Та това е мое персонално мнение и не виждам нищо неправилно в него. Редица интернационалните документи го дефинират по този начин. Прочетете, вижте…

Стъписвам се от сходно държание. Защото този човек с това свое персонално мнение е заместник-председател на Парламента. Тогава Георги Димитров изпраща телеграми от Москва: " Никой не би трябвало да бъде оневинен ", " Никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят каквато и да е роля ".

Днес заместник-председателят на Парламента окачествява това като " належащо правораздаване ". Да имаш такова " персонално мнение " за по този начин наречения " национален " съд значи единствено едно – че ти не би имал нищо срещу той да се повтори като " неизбежно правораздаване ", като още веднъж " никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят каквато и да е роля ".

Една съществена и решаваща причина от дълго време е осъществена – паметта е изличена. Няма спънка всичко да се повтори. Екзекуторите са уверени в справедливостта на присъдите. Днес те ги издават единствено като исторически оценки. Но са морално подготвени при удобни условия и да ги извършват.

Сега участието на страната ни в Европейския съюз и НАТО е спънка, само че те работят тя да бъде отстранена. Наливат милиони за агитация, заливани сме от фалшив вести, червеноармейските монументи заплашително стърчат, историческата памет на обществото е осакатена, границата сред истината и лъжата е изличена. С изумителна лекост се насажда боязън и суматоха. С изумителна безочливост терорът се показва като правораздаване. А заслужено и законно правораздаване още от 1944 година няма.

Именно неналичието на законно правораздаване прави допустимо беззаконният гнет да бъде представян като правораздаване.

Нашите сили са стигнали едвам да сложим един повече от непретенциозен мемориал на гроба на избитите българи. В същото време в центъра на Столицата и на всички огромни градове в страната стърчат монументи на " освободителите ", които обезглавиха българската нация и обезличиха паметта ѝ.

Зашеметяващото безпаметство, с което се сблъсках, е причина нещастието да се повтори.

*Текстът е оповестен в портал " Култура "