Механизмът на радикализацията
Текстът съдържа спойлери, на чист български – подсказки. Ако не сте гледали „ Жокера “, не четете нататък. Ама ваша си работа.
Време е за война. Не го ли виждате? Може би сте приспани от огромната си заплата от хиляда и петстотин евро?
„ Аз имам единствено отрицателни мисли. “ - споделя Артър, само че никой не го слуша. Дори психологическият му консултант. „ Тежки времена “ – дава отговор му тя, само че не може да му помогне. Никой на никого не може да помогне. Нещата са комплицирани по начало. По улиците на града са плъзнали суперплъхове и няма супергерой, който да се оправи с тях. Плъховете символизират тези безскрупулни психопати, които си разпределят баниците на властта във всяка една страна в 21 век. Векът на лицемерието. В новините няма безусловно нищо друго с изключение на агитация. В облика на Жокера филмът надскача шаблонизираното комиксово звучене. Хората са гневни. На хората им би трябвало подобен филм и подобен облик, с цел да излеят гнева си. За да изтърван вентила най-малко в киносалона. Комиксът посочва казуса – пропастта сред небогати и богати. Да отидем над комикса – казусът е сред лъжците и хората, които желаят да живеят почтено. Между лицемерците и унизените от тях.
Не става въпрос за това, че не познавам хора като Артър онлайн. Вие може и да познавате. Повечето мои близки и познати са като пчелите, не като мухите. И нямат единствено отрицателни мисли. Но в този филм става въпрос за гнева на героя. Гняв, който разбирам. И от време на време споделям. В началото той е укротен от медикаментите, от устрема му да живее като другите, колкото и да му е мъчно. Той е неустойчив, свръхчувствителен, не е елементарен фанатик и шизофреник, както прочетох на доста места. У него лудостта не се отключва от самосебе си, не изпада в рецесии просто тъй като е повреден. Няма самоцелен садизъм и не може да бъде упрекнат в безусловно нищо от първата до последната секунда. Той просто реагира. Наистина, не всеки реагира по този начин. Но не всеки е сантиментален воин, един на 100 хиляди е подобен. Един на 100 хиляди върви против течението. Като Дон Кихот.
Това е същият роман за рицаря. Или антипода му. Артър е в действителност Артур, рицарят на кръглата маса в актуален килнат вид, пие 7 разнообразни медикаменти, които да поддържат душeвността му в търпимите граници на лицемерието. Сигурно всяко от лекарството е ориентирано против някой от седемте смъртни гряха. Клоунът е огледалото на рицаря, реципрочната му стойност, знаменателя на числителя. Рицарското се дели на клоунското. Един от филмите за Батман се споделя „ Черният рицар “. Рицарят към този момент не може да бъде просто героичен и почтен воин, който въздава правдивост. Той е преформатиран и трансформиран към актуалните условия на безспорна неистина и разпаднало се общество.
Обществото не сработва, сред хората към този момент няма никаква връзка, към този момент не е общ-ество, тъй като нямат нищо общо, майката в рейса има право да направи забележка на непознатия да не разсмива детето ѝ, само че това е индикативен миг по какъв начин всички в рейса сме толкоз близко един до различен и в това време толкоз надалеч. Артър по напълно доверчив и детски метод се опита да сътвори контакт с друго човешко създание. Подобно на него, простодушно. Детето се разсмя. И за секунда неговата усмивка озари всичко. Детската усмивка е божествено събитие. Но майка му бързо върна нещата на мястото им. Тоест, на не-мястото им в този не-свят.
Какъв смешник може да бъде Артър, какъв рицар? Той не е самоуверен, не е мощен, не може да бъде никакъв. Неговите родители в допълнение са се погрижили да бъде сакат. Той няма даже възприятие за комизъм. Майка му го назовава Хепи. Той е тъкмо противоположното на благополучен и радостен. Без възприятие за комизъм светът е жертван. Пуснете си тв приемника и потърсете смешното в напъните на сценаристите из разните набедени за хумористични формати. Знаменита е сцената с киното, в което Жокера влиза – прожектират Чарли Чаплин. Той е комедиант, който постоянно може да те разсмее, тъй като му е останала човещината. Защото има различен тип горест в него. Друга е била епохата му. Смешното през днешния ден е мъртво. Артър е шегоубиец. Обратното на комедиант. И това е геният му. Да стига до крайности. Да се радикализира. Но той е жертвата. Катализаторът, а не виновникът за настъпващия безпорядък.
И в случай че е правилно изказванието на Умберто Еко, че възприятието за комизъм ни прави индивиди, тъй като то е отговор на страха ни от гибелта, заложен у всяко човешко схващане, тук към този момент приказваме за постчовека, за индивида откакто му се отнеме всичко човешко и към този момент мисълта за гибелта му е далечна, индивидът е радикализиран, индивидът влиза в дискотеката в Париж и стреля наред, по-късно може и да се самоубие, индивидът си закичва тялото с гърмежи и завлича хиляди след себе си в пъкъла. Когато нямаш възприятие за комизъм, нямаш и боязън от гибелта. Още по-ясно – заобичваш гибелта. Искаш я.
Артър прекрачи границата, когато се опита да постъпи като Артур, рицаря. Когато отбрани дамата в метрото. Със смеха си. Без да желае. Беше заставен да ги простреля. Ако нямаше душевно заболяване, надали щеше да се разсмее. Ако не се беше разсмял, не се знае дали щеше да се застъпи за нея намерено. Едва ли, той е нерешителен. Смехът му не е смях. Истерия е.
Философите от дълго време са определили кое провокира смях. Но единственият пропагандиран комизъм в 21 век е подигравката. Да унижиш по-слабия е най-мизерното закононарушение. Кого умъртви Артър – подигравчиите. Какво е унижението на по-слабия? Психопатия. Душевното заболяване на Жокера е единственият вероятен отговор на по този начин публикуваната към този момент елементарна психопатия. Кой ще отбрани трите копелета в метрото? Кой може да каже даже една дума в тяхна отбрана? Не заслужаваха да умрат, нали. Можеше просто Батман да им нарита задниците. Но светът към този момент се е радикализирал.
Всъщност, хората към този момент нямат самообладание всичко да завърши. Те няма да живеят, само че и потисниците няма да живеят. Време е за война – съгласно рейтинга на „ Жокера “. 8.8 от 486546 дали своят вот. Не е доста в международен мащаб. Но пък е представителна извадка. Симптом за цялото.
Между другото, историята на Артър и майка му ми подсети на историята за Исмаил и майка му Агар. Но това е малко по-друга тематика за персонален размисъл.
Автор : Николай Фенерски
Време е за война. Не го ли виждате? Може би сте приспани от огромната си заплата от хиляда и петстотин евро?
„ Аз имам единствено отрицателни мисли. “ - споделя Артър, само че никой не го слуша. Дори психологическият му консултант. „ Тежки времена “ – дава отговор му тя, само че не може да му помогне. Никой на никого не може да помогне. Нещата са комплицирани по начало. По улиците на града са плъзнали суперплъхове и няма супергерой, който да се оправи с тях. Плъховете символизират тези безскрупулни психопати, които си разпределят баниците на властта във всяка една страна в 21 век. Векът на лицемерието. В новините няма безусловно нищо друго с изключение на агитация. В облика на Жокера филмът надскача шаблонизираното комиксово звучене. Хората са гневни. На хората им би трябвало подобен филм и подобен облик, с цел да излеят гнева си. За да изтърван вентила най-малко в киносалона. Комиксът посочва казуса – пропастта сред небогати и богати. Да отидем над комикса – казусът е сред лъжците и хората, които желаят да живеят почтено. Между лицемерците и унизените от тях.
Не става въпрос за това, че не познавам хора като Артър онлайн. Вие може и да познавате. Повечето мои близки и познати са като пчелите, не като мухите. И нямат единствено отрицателни мисли. Но в този филм става въпрос за гнева на героя. Гняв, който разбирам. И от време на време споделям. В началото той е укротен от медикаментите, от устрема му да живее като другите, колкото и да му е мъчно. Той е неустойчив, свръхчувствителен, не е елементарен фанатик и шизофреник, както прочетох на доста места. У него лудостта не се отключва от самосебе си, не изпада в рецесии просто тъй като е повреден. Няма самоцелен садизъм и не може да бъде упрекнат в безусловно нищо от първата до последната секунда. Той просто реагира. Наистина, не всеки реагира по този начин. Но не всеки е сантиментален воин, един на 100 хиляди е подобен. Един на 100 хиляди върви против течението. Като Дон Кихот.
Това е същият роман за рицаря. Или антипода му. Артър е в действителност Артур, рицарят на кръглата маса в актуален килнат вид, пие 7 разнообразни медикаменти, които да поддържат душeвността му в търпимите граници на лицемерието. Сигурно всяко от лекарството е ориентирано против някой от седемте смъртни гряха. Клоунът е огледалото на рицаря, реципрочната му стойност, знаменателя на числителя. Рицарското се дели на клоунското. Един от филмите за Батман се споделя „ Черният рицар “. Рицарят към този момент не може да бъде просто героичен и почтен воин, който въздава правдивост. Той е преформатиран и трансформиран към актуалните условия на безспорна неистина и разпаднало се общество.
Обществото не сработва, сред хората към този момент няма никаква връзка, към този момент не е общ-ество, тъй като нямат нищо общо, майката в рейса има право да направи забележка на непознатия да не разсмива детето ѝ, само че това е индикативен миг по какъв начин всички в рейса сме толкоз близко един до различен и в това време толкоз надалеч. Артър по напълно доверчив и детски метод се опита да сътвори контакт с друго човешко създание. Подобно на него, простодушно. Детето се разсмя. И за секунда неговата усмивка озари всичко. Детската усмивка е божествено събитие. Но майка му бързо върна нещата на мястото им. Тоест, на не-мястото им в този не-свят.
Какъв смешник може да бъде Артър, какъв рицар? Той не е самоуверен, не е мощен, не може да бъде никакъв. Неговите родители в допълнение са се погрижили да бъде сакат. Той няма даже възприятие за комизъм. Майка му го назовава Хепи. Той е тъкмо противоположното на благополучен и радостен. Без възприятие за комизъм светът е жертван. Пуснете си тв приемника и потърсете смешното в напъните на сценаристите из разните набедени за хумористични формати. Знаменита е сцената с киното, в което Жокера влиза – прожектират Чарли Чаплин. Той е комедиант, който постоянно може да те разсмее, тъй като му е останала човещината. Защото има различен тип горест в него. Друга е била епохата му. Смешното през днешния ден е мъртво. Артър е шегоубиец. Обратното на комедиант. И това е геният му. Да стига до крайности. Да се радикализира. Но той е жертвата. Катализаторът, а не виновникът за настъпващия безпорядък.
И в случай че е правилно изказванието на Умберто Еко, че възприятието за комизъм ни прави индивиди, тъй като то е отговор на страха ни от гибелта, заложен у всяко човешко схващане, тук към този момент приказваме за постчовека, за индивида откакто му се отнеме всичко човешко и към този момент мисълта за гибелта му е далечна, индивидът е радикализиран, индивидът влиза в дискотеката в Париж и стреля наред, по-късно може и да се самоубие, индивидът си закичва тялото с гърмежи и завлича хиляди след себе си в пъкъла. Когато нямаш възприятие за комизъм, нямаш и боязън от гибелта. Още по-ясно – заобичваш гибелта. Искаш я.
Артър прекрачи границата, когато се опита да постъпи като Артур, рицаря. Когато отбрани дамата в метрото. Със смеха си. Без да желае. Беше заставен да ги простреля. Ако нямаше душевно заболяване, надали щеше да се разсмее. Ако не се беше разсмял, не се знае дали щеше да се застъпи за нея намерено. Едва ли, той е нерешителен. Смехът му не е смях. Истерия е.
Философите от дълго време са определили кое провокира смях. Но единственият пропагандиран комизъм в 21 век е подигравката. Да унижиш по-слабия е най-мизерното закононарушение. Кого умъртви Артър – подигравчиите. Какво е унижението на по-слабия? Психопатия. Душевното заболяване на Жокера е единственият вероятен отговор на по този начин публикуваната към този момент елементарна психопатия. Кой ще отбрани трите копелета в метрото? Кой може да каже даже една дума в тяхна отбрана? Не заслужаваха да умрат, нали. Можеше просто Батман да им нарита задниците. Но светът към този момент се е радикализирал.
Всъщност, хората към този момент нямат самообладание всичко да завърши. Те няма да живеят, само че и потисниците няма да живеят. Време е за война – съгласно рейтинга на „ Жокера “. 8.8 от 486546 дали своят вот. Не е доста в международен мащаб. Но пък е представителна извадка. Симптом за цялото.
Между другото, историята на Артър и майка му ми подсети на историята за Исмаил и майка му Агар. Но това е малко по-друга тематика за персонален размисъл.
Автор : Николай Фенерски
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ