Текстът е препубликуван от поредицата на , в която известни

Текстът е препубликуван от поредицата на, в която известни писатели описват за детските си години в София. Заглавието е на " Дневник ".

Първите ми мемоари са от " Димитровски регион ". Наричаха го още " Трети героичен ", а от време на време и " Коньовица ". " Димитровски " евентуално е поради къщата на Георги Димитров, към този момент преместил се в мавзолея против " Двореца ". Лично на мене ми беше най-интересно името, обвързвано с конете в квартала.

Сигурно тъй като тогава кон имаше единствено дядото на Тони Буцата, мой другар, който живееше на " Позитано ", пресечна на моята улица " Алдомировска ". Имаше двуколка с гуми. Напиеше ли се, обичаше да юрка коня. Изправен в двуколката, стискаше дизгините с една ръка, с другата размахваше камшика. Изглежда тогава е изпил повече от елементарната половинка, изпуснал юздите и се изсулил от неособено стабилната двуколка. Видях го да лежи с разперени ръце измежду събралите се към него хора. Главата му беше кървава, наведена към едното рамо.

Тогава се говореше и за една първокласна двуколка. С нея, разказваха съседите, бай Крум, който живееше през три къщи, наглеждал чифлика си в " Западния парк ". Беше невисок, набит, облечен постоянно в черни шаячни облекла. Когато започнах да скитосвам с другари в парка, забавен с въртележките, кривите огледала и други сходни развлечения, постоянно някой загатваше, че се намираме във владенията на бай Крум. По това време на сходни притежатели освен бяха им лишили парцелите, само че и непрекъснато ги притесняваха. Сигурно по тази причина не помня да съм чул бай Крум да приказва. Винаги беше с наведена глава, мълчеше и гледаше встрани.

Замисля ли се по-дълго за най-ранното си детство, от което имам задоволително ясни усещания, се виждам по какъв начин ходя по " Димитър Петков ", тръгнал съм от горния му край покрай реката. Бил съм напълно за малко на детска градинка, едвам схвана, че всичко там е по-неприятно в сравнение с съм очаквал. Тръгнах си без да се обадя нито на учителката, нито на някоя от лелките. Вървях по десния тротоар и се оглеждах за улицата, по която трябваше да свия, с цел да стигна до моята. Ако не я виждам или я пропусна, трябваше да приема, че съм се изгубил.

Хаосът в играта на джагиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Спомням си едно от удоволствията през лятото. Позволявах си го, когато майка беше на работа и ме оставаше да си играя в двора. След като ми омръзнеше да се прокрадвам и укривам сред цветята, излизах на улицата. Тогава не спях следобяд, както тя изискваше и прекарвах часове на тротоара пред къщата. Улицата не беше асфалтирана, покрита с тънък прахуляк. Заравях босите си крайници в топлата прахуляк и помръдвах пръсти. Усещането беше нежно, прелестно, даже посвоему интимно.

Много обичах градината в предния двор на нашата къща, където майка ми беше засадила високи тодорки. Криех се сред тях, промъквах се и в същото време бях като замаян от хубостта на цветовете им. Имаше и други най-различни цветя. Но тодорките, високи съвсем колкото мене, с едри като детски глави цветове, ми бяха обичани.

По едно време имах куче, Буби, болонка. Но я отровиха. Това беше една от детските ми драми. Дълго търсих този, който беше го направил, с цел да си отмъстя.

После играех с една кокошка. Не помня по какъв начин се появи в двора. Един ден се оказа, че майка ми я е сготвила. Тогава мразех майка си. Дълго не приказвах с нея, избягвах я. Баща ми направи цялостен курник, с цел да ме успокои. Известно време имахме няколко бели кокошки, порода " Легхорн ", а по-късно и черни шуменски.

След като се преместихме да живеем зад кино " Изток ", всичко стана много друго.

Тогава татко ми беше инженер и теоретичен помощник в Институт по защита на труда, написа даже две книги по този въпрос. После стана майор, подполковник и полковник. Работата му беше обвързвана с военните фабрики, в които е ясно какво се произвеждаше. Обикновено беше в командировка.

Майка ми работеше в " Статистиката ". И тя постоянно отсъстваше. Тогава оставах самичък у дома, доста постоянно заключен извън, без да мога да изляза.

Под шапката на скитника - нареждане на уличните безпокойстваС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Помня по какъв начин Вила, която живееше насреща, един път пристигна под прозореца, искаше да поиграем. В отговор предложих да пристигна при мене, тъй като елементарно излизах благодарение на стол, само че ми беше мъчно да се върна назад. На нея можех да ѝ подам ръка да се качи при мене. Тогава за първи път с нея играхме на доктори. По това време, а и много по-късно, не знаех друга игра за момчета и девойки. През цялото време не бях сигурен дали не вършим нещо неразрешено.

Моята улица беше преди " Владайската река ". Понякога прекарвах по през целия ден на реката. Тогава още не знаех, че има и други софийски реки. От реката към " Възраждане " започваше градът, по-точно негова непозната, даже враждебна част.

Вероятно тъй като постоянно бях самичък у дома или в двора, не се усещах изцяло сигурен.

Реално даже пресичането от другата страна на " Стамболийски " или " Клементина ", както към момента я наричаше татко ми, също ме отделяше от познатите места. Често ми се постановяваше, желая ли да отида при баба Руска и дядо Пешо. Отиването и връщането беше изпълнено с паника. И от време на време ставаше напряко рисково. През цялото време бях под напрежение, прекосявах през непознати територии.

Спомням си, че някой беше споделил на татко ми по какъв начин съм псувал непрестанно в продължение на 10 минути, към този момент пресякъл назад улицата. Бил съм някъде към шестгодишен. Тогава трима ме гонеха. Не бях изключително бърз в тичането и едвам се отървах. Баща ми се смееше, а аз пробвах да му обясня какво беше се случило. Исках да им върна, баща, тъй като ме гонеха и толкоз дълго време ме беше боязън. Не ми се кара съвсем по никакъв начин, откакто дадох обещание, че ще не помни мръсните думи. В реалност през идващите години научих и много други.

През зимата " Клементина " се заледяваше. Автомобили нямаше, движеха се единствено трамваите. Тогава се караха кънки. Ледорочките бяха наострени и елементарно се пързаляха по леда. Беше наказване да караш снегорочки с необятна основа, които се пързаляха с изключение на напред и встрани. Нямах свои кънки и от време на време карах на другари. По-често единствено една, стегната с въже и парче дърво.

Тази нощ нищо не е случайноС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Започнах по-рано учебно заведение, на шест години и няколко месеца. Едва ли съм имал някакви изключителни умствени качества. Бях като всички. Вероятно за родителите ми е било по-лесно за мене да се грижат учителите. Майка и баща работеха. Понякога ме оставяха на някоя от двете ми баби. Но и те бяха заети, баба Дана ходеше всеки ден на църква, баба ми Руска шиеше. Дълго време съгласно мене ранното потегляне на учебно заведение беше повода да разбирам всичко с известно забавяне. И да реализирам даже незначителните си триумфи със забавяне.

Учех в 136-то. Някога там е имало и гимназия. По мое време се учеше до осми клас. До четвърти ми преподаваше другарката Георгиева, живееше на " Позитано " и беше доста красива: висока, стройна, с остри гърди. В пети клас имахме класна. Захариева май се споделяше. Също ми изглеждаше красива, до момента в който не разбрах, че има табиет да бие плесници. Ама фантастични, главата ми бръмваше от тях.

В класа бях другар с Цекомир. Той рисуваше най-хубаво от всички, пишеше най-интересните съчинения и беше цялостен първенец. Баща му, чичо Влайко, беше детски доктор и се уреди на работа в Мароко. Така изгубих надарения си другар.

Имах още един другар, Емил. След седми клас той отиде в Английската гимназия. С Емил се срещахме понякога, Цекомир в никакъв случай повече не го видях.

Любимото ми занятие, когато започнах да се усещам по-уверен в квартала, беше играта на доси.

Боксьори и инцидентни минувачиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Играехме където имаше задоволително гладка циментова повърхност, по която да се движи каляската. Тя представляваше заличен от двете страни ашик, продупчен и с копче от едната страна. Играех и на топчета, само че един път Марципана, който имаше необикновено мощен ластик, направи на сол моето американче, и се отхвърлих. Постепенно станах един от най-хубавите в игрите на доси.

На танела, фигура сходна на риба, нарисувана с тебешир или парче тухла, се садеха абета: топчета, плочки, ашици, стотинки. Всички участници заставаха пред танела с каляските и ги изпращаха толкоз надалеч, откъдето смятаха, че след това ще уцелят танела. Най-далечният имаше право първи да си опита шанса. Ако извариш едно от абетата и каляската ти остане в танела, правиш доси и обираш всичко. Тогава още веднъж се садеха абета и играта продължаваше по същия метод

Правилата бяха елементарни, както е във всички игри, в които бързо се печели или губи. Дълго време бях обхванат от играта. И се случваше да играя по през целия ден.

Понякога оставах самичък, изключително в горещите августовски следобеди, и неуморно обикалях улиците, до момента в който намеря някой, с който да си садим.

Накрая започнах да вземам участие в огромните игри на " Димитър Петков ". Там танела беше по-богат, имаше много стотинки, тъй като играеха по-големи момчета. Рискът да те оберат постоянно беше огромен. Не единствено тъй като играчите бяха опитни. Можеха да те оберат освен в играта, а на потегляне, или още на място, в случай че на някой от огромните не му устоят нервите и се нахвърли да си върне изгубеното.

В процепа на хоризонтаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Един ден взех решение да се откажа. Бях задоволително ловък и печелех съвсем постоянно. Продадох всичките си плочки, топчета и ашици. Без изключително страдание. Вече имах интерес към напълно друго занятие. Със извоюваните пари купих първите си серии от красиви пощенски марки. Цветя от Сан Марино. Скоро имах няколко серии от " цветята ". Ходех постоянно на няколко места, от които купувах марки или правех размени. Чичо Вики ми подари скъпа монголска сбирка космонавти. Дори и възрастни филателисти ми предлагаха да я заменя или да я купят. Отказвах. Притежавах нещо скъпо. И затова трябваше да го вардя.

Веднъж отидох с класьора да покажа серията на Бемката, различен мой другар. Баща му е имал механа на мястото на махленския партиен клуб. След като дълго преглеждахме марките, говорихме, играхме на нещо, най-после си потеглих. Вкъщи открих, че съм не запомнил класьора със серията космонавти. Върнах се. Но Бемката единствено вдигаше плещи: не бил виждал никакъв класьор.

След години, към този момент бях не запомнил за тази загуба, и до момента в който търсех по негово напътствие отвертка из чекмеджетата, видях тогавашния си класьор. Беше много старомоден. Дори напряко омазан, на сиви петна. Не споделих нищо. Само незабавно си потеглих.

Някъде по това време Тони Буцата се записа да тренира бокс. И ми даде обещание да ме заведе в залата на " Славия ". В уречения час го чаках много време, до момента в който най-сетне разбрах, че няма да пристигна и взех решение самичък да намеря залата в " Овча купел ".

Влязох по средата на тренировката. Тони Буцата играеше пердах със сянка. Престори се, че не ме вижда. Тогава при мене пристигна бате Кольо - Карата. Белокос мъж, с мускулесто тяло, слаби боксьорски крайници и доста добра усмивка.

Тренирах няколко месеца и се реалокирах да упражнявам лека атлетика. Сравнително бързо ми омръзна пистата. Най-интересно беше отиването на подготовка. Тогава си говорехме с Илия, мой съученик в 136-то. Известно време ходех и на тренировки по футбол. Но груповите игри не ми харесваха кой знае какъв брой. И още веднъж се върнах в залата по бокс. Бате Кольо доста ми се зарадва.

Татко одобряваше заниманията ми със спорт. Беше наедрял мъж, висок, играеше великолепно волейбол. Майка ми беше съперник на тренировките по бокс. Доста време се криех от нея. Или се карахме, преди да потегли за подготовка.

С уменията от бокса животът в махалата беше по-лесен.

Баща ми в никакъв случай не ми е помагал при детските конфликти. Беше израснал при съвсем същите условия. И ми даваше препоръки какво да направя в сериозни обстановки. Но смяташе за безсмислено да се намесва в детските връзки. Все отново беше на моя страна. И не ми се караше. Не и поради разправии с други момчета.

Георги П. Стаматов. Разкази и повестиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Спомням си по какъв начин бяхме с него на плажа " Чайка ". Плувах, скачах в двата басейна, и най-после го изгубих. Оглеждах под дърво и камък, от него нямаше диря. Реших, че си е тръгнал. И също си потеглих. Вкъщи той се прибра много по-късно. Искал да изпразнят басейна, тъй като считал, че съм се удавил. Ама по какъв начин ще се удавя, като мога да плавам. Знаеш ли какво ми мина през главата? - попита той и ме плесна с мокрите си бански по крайници. Заслужавах да ме удари още един път, и по-силно.

По-късно бях постоянен клиент на " Чайка ". Отивах самичък или с другари. Там звездата на плажа беше Сюлейман или Сульо, с изваяни мускули, висок и с високо вдигната глава. Първият културист, който следих от близко. В годините на прехода Трайо Манекена го използваше като чучело. Тогава Сульо, надебелял, с огромна глава, джукест, не беше оня, от който всички се възхищавахме.

Най-дългите ми пътешествия бяха до плажа " Република " в " Борисовата градина ". Там ме водеше дядо ми Пешо. Не помня в миналото да е бил по-висок от мене. И постоянно е работил частно, даже и когато за това преследваха. След плажа оставахме в ресторанта. Поръчваше бира и лимонада, по-късно донасяха и по три кебапчета.

Дядо Пешо имаше дюкян, в който работеше. Стоях при него и го следих какво прави. Беше майстор-енциклопедист, т.е. всичко можеше да поправи. Обикновено ми даваше пари за триъгълна баничка. Рядко си купувах и боза. Знаеше наизуст " Под игото ". И съвсем всеки ден ми разказваше истории от книгата.

Баща ми ме черпеше с бонбони виолетки. В джоба си постоянно имаше цяла шепа стотинки. Понякога си взимах, без да го запитвам. Имахме такава спогодба. Взимах и по някоя бонбона, от която езикът ми се боядисваше.

За мое огромно страдание, в никакъв случай не съм имал колело. Според татко ми било рисково, тъй като постоянно съм оставал самичък. Беше покруса, откакто Тони Буцата, Мишо и Владо станаха виртуози на своите колела. Караха единствено на задното коляно, правеха скокове, християнки. Бях измежду непрекъснатата им аудитория. Обикновено отчитах какъв брой дълго са издържали на задното колело при всекидневните си надпревари.

" Боримечката " беше една от моите градинки. Там въпросният Боримечка, анархокомунист, за който е писал Иван Динков в " Докосвания до България ", дълго време самичък удържал позицията си против постоянна армия. За известно време алеите на " Боримечката " бяха местата, които удовлетворяваха потребността ми от завършения.

Не помня да съм бил с родителите ми в градинка. Но всяка неделя ходехме на Витоша. Понякога дружно с бай Стоян, който живееше против нас. Беше много по-възрастен от татко ми, негов съименник. Около Девети беше търгувал с кантари и всичко обвързвано с тях. По пътя двамата бистреха политиката. Обикновено ходехме на " Старческите поляни ", малко над " Белата вода ". Там двамата продължаваха да приказват за политика. Слушах ги с половин ухо. Кръстосвах поляните, преглеждах цветята, не ги късах, тъй като може би и тях ги боли съгласно бай Стоян.

Веднъж открих смок. Доста се изплаших. Но бай Стоян сподели да не се опасявам. Ще го оставим да избяга на безвредно за него място, добави той. По-късно ми изясни, че смоците не са отровни, даже са потребни, както са потребни всички живи твари. Баща ми от самото начало стоеше в профил, стиснал солидна сопа.

Доста време вървях на уроци по британски и пиано. В читалище " Аура ", където е учил пеене Азис, както прочетох в един от жълтите вестници, след това и при частни учителки. Помня имената на две от тях: Адинян и Вулпе.

Реално по това време най-вече ми се рисуваше. По през целия ден рисувах у дома. И откакто един път бях извършил с рисунки черната дъска, до момента в който чаках началото на урока по пиано или солфеж, учителката ми сподели да не си изгубвам времето с музика. Бил съм роден художник. Губих си го още най-малко две-три години, тъй като в това време даже ми купиха пиано, марката беше " Рьониш ", немско.

Интересът на родителите ми към музиката беше повлиян от съседите в махалата. Мнозина свиреха на разнообразни принадлежности. Наско Самоковеца на пиано, Рашко Младенов, по-късно артист, също на пиано, Чавдар и сестра му на флейта. Всички бяха по-големи от мене. Опитвах се да разубедя майка ми да изчака, дано стана на тяхната възраст. Но тя беше решила. Понякога свиренето ми доставяше наслаждение. През множеството време беше досадно обвързване. Не единствено поради безкрайното повторение на всичко, наложително за начеващия пианист.

Тогава още не знаех, че не обичам проведени от други занимания. Вярно, бях и дребен, а и " другите " бяха родителите ми, които се грижеха за мене. Но съпротивата против наложените занимания ми се струваше напълно естествена. Освен това по същото време имах доста по-интересни занимания. И не след дълго се трансфорах във зложелател на уроците по пиано и британски.

По това време към този момент познавах града. На няколко пъти се постановяваше да отида самичък на уроци по пиано. Скоро започнах да заедно съм с другари в " Млекото " на " Графа ", минавах и около " Шапките ". В началото единствено оглеждах да схвана за какво там се събират толкоз доста хора. Повечето към кафенето, в сравнение с вътре.

Обиколил съм много международни градове и други не чак толкоз международни, само че задоволително огромни, и на всички места съм бил софиянец. Тоест постоянно съм се чувствал на мястото си, откакто съм в град. Например в Ню Йорк се усещах като че ли съм се родил там. Пресичах " Бродуей " както постоянно, без да се преценявам с разпоредбите за придвижване. Шансът да ме премаже някой автомобил беше претърпяна заплаха, мотив за безмълвна хула или да се присмея на себе си. И евентуално по тази причина хлебарките в хотела на Медисън Авеню ми проговориха на български.

Във всеки град, задържа ли се по-дълго време, откривам свои обичани места. В София съм имал доста и най-различни. Често ходех в кръглия бар на втория етаж в " Хавана ". Веднъж даже ме арестуваха там. Беше в навечерието на някой от партийните конгреси. В сектора пристигна едно ченге и ме попита по какъв начин се споделям. След няколко минути ме освободиха. Беше се оказал бивш боксьор, който още се интересува освен от този спорт, а познава даже надеждните юноши.

Обичам да съм тук-там, където се събират доста хора, само че повече избирам да следя, не съм от най-общителните.

Някога, припомням си, ходех в " Покойника ". Там Венко Христов ме срещна с Жорж Ганчев, който му беше донесъл свои трудове.

Написал съм няколко стихотворения, а и разкази имам за " Синьото ".

" Да си стихотворец е досадно. Дори доста по-лошо – болест е, наркомания "

Напоследък вървя в кафене " Коста ". Често си върша срещите в " Мементо " на " Витошка ". Преди време там виждах доста от известните софийски физиономии. Повечето от тях към този момент не са на градската сцена, по разнообразни аргументи. Доскоро единият от барманите ме познаваше, обръщаше се към мене по име. Напоследък никого не познавам. И сякаш се усещам по-добре.

И София, и хората в нея се трансформират. Промените стават нормално последователно, тъй че привиквам с тях, и не се постанова да върша съпоставения. Още повече, постоянно остава нещо от местата, за които имаш задоволително ярки усещания.

В реалност всичко е много друго. Не единствено тъй като блуждаещите мемоари елементарно се трансформират. И даже наличието на познати хора в тях не е непрекъснато.

Най-убедително чувствам измененията в далечните квартали. Постепенно разбрах, че не познавам София както в миналото. Имам много изцяло незнайни места. Съжалявам за тогавашния град. Същевременно се веселя, че не е недодялан, колкото се коства на създателите от провинцията, откакто тръгнат из Европа.

Атанас Далчев - поетът философС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

По времето на дейния соцреализъм представителните създатели бяха тогавашни селски момчета, съумели по разнообразни способи да се доберат до столицата, главните литературни издания и издателства. Някои бяха надарени, имаше приблизително надарени и бездарни. Четях ги, и все нещо не ми доближаваше. Селският обичай в никакъв случай не ме е привличал. Вероятно поради това тогава харесвах " Всички и никой " и " Неосветените дворове ", най-нерадичковските книги.

Известно време избрах единствено непознати създатели.

Случайно попаднах на градска книга - " Пътуване в делника " от Богомил Райнов. Това бяха софийски облици и истории, написана още преди той да стане каквото беше по-късно. Четях разказите на Георги Райчев, някои разкази на Г. П. Стаматов.

" Времето на героя " на Васил Попов, въпреки създателят да е от село Миндя, също беше градски разказ. Френските екзистенциалисти бяха оказали видимо въздействие върху писането му, и това също ми харесваше.

Всяко намерено неодобрение и противоречие с партийните постулати и лозунги ме привличаше. Някои от новелите на Христо Калчев от това време, оповестени в " Съвременник ", с герои от софийските мансарди, също бяха много градски.

И несъмнено, поезията на Атанас Далчев, Александър Вутимски, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев...