Тежко болен с COVID два дни обикаля с линейка София, настаняват го в Своге, където умира |
Тежко болен възрастен мъж с ковид обикаля София с коли за спешна помощ на Спешна помощ. След като нито една столична болница не го приема, тъй като няма места, се оказва, че могат да го настанят в болничното заведение в Своге. В тяхното Ковид поделение няма доктор, единствено две сестри. Там се утежнява и умира. В местното лечебно заведение няма кой да го реанимира. Такива експерти липсват.
Историята разказва дъщеря му Мария. С нея се чухме два пъти пъти в еднакъв ден - един път, с цел да ни разкаже как се е добрала до болница, а втория път, с цел да ни заяви, че е умрял. Споделя, че евентуално няма да може даже да отиде на погребението поради роднините ѝ, тъй като е контактна.
Попитала директорката на болничното заведение в Своге какъв брой коства един кабинет за реанимация. " Не е въпросът в това какъв брой коства, няма кой да работи в него " - дала отговор тя.
" Кажете ми, може ли цяло лято да се занимаваме с заведения за хранене, питейни заведения и дискотеки, вместо с медиците, на които заплатите са мизерни? Те са непрекъснато изложени на риск. Ами тяхната душeвност по какъв начин устоя? Не приказвам единствено за Ковид. Тези хора би трябвало да ги носим на ръце и да са с най-високите заплати в страната ", споделя Мария.
Как се стигна дотук - историята на Мария Тенчева със съкращения.
Татко се разболя при започване на седмицата (б. р. - предходната седмица), а той е доста здрав, доста се грижи за здравето си и е доста прецизен в спазването на ограниченията. И затова отива в сряда във ВМА, с цел да си направи тест за Коронавирус. Казали му, че в случай че пробата е негативен няма да му се обадят, а в случай че е позитивен, ще му позвънят. Изписали му антибиотик (с дейна съставна част азитромицин - бел. ред.) и го пратили вкъщи.
В четвъртък никой не ни се обажда, нито от ВМА, нито от РЗИ. Намирам контакти (връзки) във ВМА и съумявам да схвана, че пробата е позитивен. Татко, който живее самичък, ме заблуждава по телефона, че е добре и се оправя, с цел да не ме болести, само че аз слушам, че нещо доста съществено се случва с него по метода му на говорене – постепенно, насечено, не му доближава въздух и приказва несвързано. Същия следобяд следобед анулирам работните си задължения, с цел да му занеса храна и медикаменти, които оставям пред вратата, защото „ би трябвало да се пазим да не разпространяваме болестта “. Не спирам да приказвам с него по телефона и в петък сутринта съм изцяло уверена, че би трябвало да извикам кола за спешна помощ. Звъня на 112 в 11 ч и оставам да очаквам пред входа „ всеки миг “ да пристигна кола за спешна помощ.
Няма коли за спешна помощ, няма места
ТОЗИ МОМЕНТ ПРОДЪЛЖИ 8 ЧАСА. Междувременно не спирам да звъня на всичките си познати, в това число голям брой лекари, хора с високи позиции в страната, с цел да уредя настаняване на татко ми в болница и отвред получавам отговор, че няма коли за спешна помощ и няма места. Обикалям аптеките да диря защитно облекло, с цел да вляза при него и да го кача в колата, с цел да го закарам някъде.
Чувам го през всеки час и той звучи все по този начин зле. Пристига колата за спешна помощ към 19:30, след 8 часа. Отваряме вратата и виждам, че той е бил доста зле и ме е лъгал, че се оправя, с цел да не ме болести. Обличам го. Взимат го. Линейката отива пред по този начин наречения Национален координационен център в Инфекциозна болница, който разпределя болните по всички лечебни заведения, в това число и частните. Няма места, няма места, просто няма места и точка.
В София в този ден е избухнала бомбата „ Коронавирус ”. Решават да ми го върнат вкъщи. Отивам при колата за спешна помощ и им споделям, че или ми намират легло, или той остава в колата за спешна помощ, тъй като е по-безопасно за него. Линейката обаче е остаряла и студена и за моя огромна изненада – НЕОБУРУДВАНА. Няма нищичко в нея, с цел да му оказват помощ и няма смисъл да стои в нея.
Татко ме моли да го прибера вкъщи. Изпадам в нервност и стартирам да викам на едни млади, прелестни момчета, които нямат грам виновност за това, което са принудени да НЕ вършат в работата си, която е обвързвана с това да избавят човешки живот. Те се обаждат на шефа на Спешна помощ, аз му викам, а евентуално и той няма виновност за обстановката, и той им споделя да извикат полиция, с цел да освободя колата за спешна помощ.
Стойте надалеч!
Полицията идва и крещи: „ Стойте надалеч, стойте надалеч! “ – нали съм заразна към този момент.
Помолих двамата мъже от Спешна помощ да ми оказват помощ да кача баща в колата, той е тежък и едвам мърда. Те ме посъветваха да не изтезавам индивида, няма места, каквото и да направя... и това беше намек да го оставя да си почине вкъщи. Така аз държах колата за спешна помощ безуспешно, без да се окаже никаква първа помощ на баща. (....) Не може моят здрав татко да си отиде от някакъв вирус, без да направя всичко по силите си.
Качвам го в колата си извънредно мъчно и отивам в " Пирогов ". Признавам си, че е с Коронавирус. Категорично отхвърлят да го вземат. Отивам до " Токуда " и там отхвърлят да го вземат. Татко през сълзи ме моли да го прибера вкъщи. Прибираме се, едвам съумявам да го кача по стълбите. Някак съумявам да го обслужа.
На сутринта се обаждам още веднъж на 112 и апелирам през сълзи най-малко някой да пристигна да му влее глюкоза, тъй като е обезводнен и нищо не е ял от храната, която му бях оставила, без да вляза при него, " тъй като не би трябвало да съм контактна и работя с деца ". Междувременно не преставам да звъня на всички, които познавам. Нищо, от на никое място нищо. Места няма.
Линейката идва към 10 сутринта, този път закъснението е от към 3 часа и е оборудвана. Взимат го, поставят го на О2, този път и аз влизам в колата за спешна помощ. И отиваме още веднъж пред Националния координационен център. Висим начело един час. Освобождава се едно легло в " Света Анна ", тръгваме натам със сирените. Пристигаме. Места няма, просто няма. Отказват да го одобряват. Но едно нещо ме взривява - отхвърлят да се разпишат в протокола на Спешна помощ, че не желаят да го одобряват в болничното заведение. Висим 3 часа в колата за спешна помощ пред вратата на болничното заведение и няма решение, и кислородът им е на изчерпване, и би трябвало да се работи. Пращам шурей ми да купи одеяла, с цел да се завием, тъй като умираме с баща от мраз.
Приятелката от Германия и болничното заведение в Своге
В това време се сещам, че моя другарка от Германия, която е схванала какво се случва с мен, е помолила майка си, която живее в Своге, да ревизира за места в тяхната болница. Споменавам това апропо пред докторите от колата за спешна помощ и те вземат решение да се заловен за тази сламка, за което съм им безпределно признателна, тъй като евентуално това беше нашият най-малък късмет. Дадоха им позволение колата за спешна помощ да тръгне към Своге, само че желаеха удостоверение от болничното заведение, че ще го одобряват.
Часът е 13:30. Линейката се уговаря с директорката на болничното заведение. Тя се съгласява да го одобри, за което съм признателна от цялото си сърце. Тръгваме за Своге и пътуваме час, друсайки се безчовечен под звука на виещи сирени. Пристигаме в Своге, където се оказва, че няма реанимация, само че има Коронавирус поделение БЕЗ ЛЕКАР, единствено с две сестри. Приемат го. Все още е жив и положението му, с помощта на кислорода и инжекциите, които му сложиха, беше една концепция по-добро. Но там няма реанимация и се апелирам на ГОСПОД да му даде сили да се оправи САМ.
Татко съумява да звънне по телефона в неделя сутринта и да ме попита по какъв начин съм, с цел да почине умерено, че не ме е заразил.
Не ме разбирайте неправилно. Не упреквам лечебните заведения, Спешна помощ или медиците. Обвинявам страната, която разреши да се стигне дотук.
Историята разказва дъщеря му Мария. С нея се чухме два пъти пъти в еднакъв ден - един път, с цел да ни разкаже как се е добрала до болница, а втория път, с цел да ни заяви, че е умрял. Споделя, че евентуално няма да може даже да отиде на погребението поради роднините ѝ, тъй като е контактна.
Попитала директорката на болничното заведение в Своге какъв брой коства един кабинет за реанимация. " Не е въпросът в това какъв брой коства, няма кой да работи в него " - дала отговор тя.
" Кажете ми, може ли цяло лято да се занимаваме с заведения за хранене, питейни заведения и дискотеки, вместо с медиците, на които заплатите са мизерни? Те са непрекъснато изложени на риск. Ами тяхната душeвност по какъв начин устоя? Не приказвам единствено за Ковид. Тези хора би трябвало да ги носим на ръце и да са с най-високите заплати в страната ", споделя Мария.
Как се стигна дотук - историята на Мария Тенчева със съкращения.
Татко се разболя при започване на седмицата (б. р. - предходната седмица), а той е доста здрав, доста се грижи за здравето си и е доста прецизен в спазването на ограниченията. И затова отива в сряда във ВМА, с цел да си направи тест за Коронавирус. Казали му, че в случай че пробата е негативен няма да му се обадят, а в случай че е позитивен, ще му позвънят. Изписали му антибиотик (с дейна съставна част азитромицин - бел. ред.) и го пратили вкъщи.
В четвъртък никой не ни се обажда, нито от ВМА, нито от РЗИ. Намирам контакти (връзки) във ВМА и съумявам да схвана, че пробата е позитивен. Татко, който живее самичък, ме заблуждава по телефона, че е добре и се оправя, с цел да не ме болести, само че аз слушам, че нещо доста съществено се случва с него по метода му на говорене – постепенно, насечено, не му доближава въздух и приказва несвързано. Същия следобяд следобед анулирам работните си задължения, с цел да му занеса храна и медикаменти, които оставям пред вратата, защото „ би трябвало да се пазим да не разпространяваме болестта “. Не спирам да приказвам с него по телефона и в петък сутринта съм изцяло уверена, че би трябвало да извикам кола за спешна помощ. Звъня на 112 в 11 ч и оставам да очаквам пред входа „ всеки миг “ да пристигна кола за спешна помощ.
Няма коли за спешна помощ, няма места
ТОЗИ МОМЕНТ ПРОДЪЛЖИ 8 ЧАСА. Междувременно не спирам да звъня на всичките си познати, в това число голям брой лекари, хора с високи позиции в страната, с цел да уредя настаняване на татко ми в болница и отвред получавам отговор, че няма коли за спешна помощ и няма места. Обикалям аптеките да диря защитно облекло, с цел да вляза при него и да го кача в колата, с цел да го закарам някъде.
Чувам го през всеки час и той звучи все по този начин зле. Пристига колата за спешна помощ към 19:30, след 8 часа. Отваряме вратата и виждам, че той е бил доста зле и ме е лъгал, че се оправя, с цел да не ме болести. Обличам го. Взимат го. Линейката отива пред по този начин наречения Национален координационен център в Инфекциозна болница, който разпределя болните по всички лечебни заведения, в това число и частните. Няма места, няма места, просто няма места и точка.
В София в този ден е избухнала бомбата „ Коронавирус ”. Решават да ми го върнат вкъщи. Отивам при колата за спешна помощ и им споделям, че или ми намират легло, или той остава в колата за спешна помощ, тъй като е по-безопасно за него. Линейката обаче е остаряла и студена и за моя огромна изненада – НЕОБУРУДВАНА. Няма нищичко в нея, с цел да му оказват помощ и няма смисъл да стои в нея.
Татко ме моли да го прибера вкъщи. Изпадам в нервност и стартирам да викам на едни млади, прелестни момчета, които нямат грам виновност за това, което са принудени да НЕ вършат в работата си, която е обвързвана с това да избавят човешки живот. Те се обаждат на шефа на Спешна помощ, аз му викам, а евентуално и той няма виновност за обстановката, и той им споделя да извикат полиция, с цел да освободя колата за спешна помощ.
Стойте надалеч!
Полицията идва и крещи: „ Стойте надалеч, стойте надалеч! “ – нали съм заразна към този момент.
Помолих двамата мъже от Спешна помощ да ми оказват помощ да кача баща в колата, той е тежък и едвам мърда. Те ме посъветваха да не изтезавам индивида, няма места, каквото и да направя... и това беше намек да го оставя да си почине вкъщи. Така аз държах колата за спешна помощ безуспешно, без да се окаже никаква първа помощ на баща. (....) Не може моят здрав татко да си отиде от някакъв вирус, без да направя всичко по силите си.
Качвам го в колата си извънредно мъчно и отивам в " Пирогов ". Признавам си, че е с Коронавирус. Категорично отхвърлят да го вземат. Отивам до " Токуда " и там отхвърлят да го вземат. Татко през сълзи ме моли да го прибера вкъщи. Прибираме се, едвам съумявам да го кача по стълбите. Някак съумявам да го обслужа.
На сутринта се обаждам още веднъж на 112 и апелирам през сълзи най-малко някой да пристигна да му влее глюкоза, тъй като е обезводнен и нищо не е ял от храната, която му бях оставила, без да вляза при него, " тъй като не би трябвало да съм контактна и работя с деца ". Междувременно не преставам да звъня на всички, които познавам. Нищо, от на никое място нищо. Места няма.
Линейката идва към 10 сутринта, този път закъснението е от към 3 часа и е оборудвана. Взимат го, поставят го на О2, този път и аз влизам в колата за спешна помощ. И отиваме още веднъж пред Националния координационен център. Висим начело един час. Освобождава се едно легло в " Света Анна ", тръгваме натам със сирените. Пристигаме. Места няма, просто няма. Отказват да го одобряват. Но едно нещо ме взривява - отхвърлят да се разпишат в протокола на Спешна помощ, че не желаят да го одобряват в болничното заведение. Висим 3 часа в колата за спешна помощ пред вратата на болничното заведение и няма решение, и кислородът им е на изчерпване, и би трябвало да се работи. Пращам шурей ми да купи одеяла, с цел да се завием, тъй като умираме с баща от мраз.
Приятелката от Германия и болничното заведение в Своге
В това време се сещам, че моя другарка от Германия, която е схванала какво се случва с мен, е помолила майка си, която живее в Своге, да ревизира за места в тяхната болница. Споменавам това апропо пред докторите от колата за спешна помощ и те вземат решение да се заловен за тази сламка, за което съм им безпределно признателна, тъй като евентуално това беше нашият най-малък късмет. Дадоха им позволение колата за спешна помощ да тръгне към Своге, само че желаеха удостоверение от болничното заведение, че ще го одобряват.
Часът е 13:30. Линейката се уговаря с директорката на болничното заведение. Тя се съгласява да го одобри, за което съм признателна от цялото си сърце. Тръгваме за Своге и пътуваме час, друсайки се безчовечен под звука на виещи сирени. Пристигаме в Своге, където се оказва, че няма реанимация, само че има Коронавирус поделение БЕЗ ЛЕКАР, единствено с две сестри. Приемат го. Все още е жив и положението му, с помощта на кислорода и инжекциите, които му сложиха, беше една концепция по-добро. Но там няма реанимация и се апелирам на ГОСПОД да му даде сили да се оправи САМ.
Татко съумява да звънне по телефона в неделя сутринта и да ме попита по какъв начин съм, с цел да почине умерено, че не ме е заразил.
Не ме разбирайте неправилно. Не упреквам лечебните заведения, Спешна помощ или медиците. Обвинявам страната, която разреши да се стигне дотук.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ