„Стелт“ на Третия райх
Техническите изобретения постоянно изпреварват своето време.
Достатъчно е да си напомним изобретяването на парната машина в Древна Гърция или на вертолета от Леонардо да Винчи. Такъв е и бомбардировачът Но-ІХ (Gotha Go 229), основан в Германия по време на Втората международна война от братята Хортен, който в някои връзки даже изпреварва актуалните бойни самолети, издигнати по технологията „ стелт “.
Horten Ho 229, който лети над Гьотинген, Германия
Снимка: businessinsider.com
Братята Валтер и Раймар Хортен се увличали да проектират планери и самолети по схемата „ летящо крило “. Те построили първия си планер през 1933 г. Той бил напълно от дърво, тежал 120 кг и имал обсег на крилете 12.4 метра.
В интервала от 1934 до 1943 година Хортен проектирали над десетина нови структури и модификации. Почти всички имали напълно прилични полетни характерности и можели да станат основа за всеобщо произвеждане. Сред тях били цивилен транспортни и пътнически самолети, буксировчици за планери и дори летяща лаборатория.
Когато почнал Втората международна война, Третият райх нямал стратегическа бомбардировъчна авиация и не възнамерявал да има. Главната причина била, че тогава към момента никой, в това число Хитлер, не знаел, че това ще е „ международна “ война. Доктрината „ блицкриг “ („ светкавична война “) изисквала единствено мощна фронтова авиация и не предвиждала потреблението на бомбардировачи на далечни дистанции.
Но с течение на времето германците осъзнали нуждата от такива самолети. През 1943 година шефът на „ Луфтвафе “ (немската военна авиация) Херман Гьоринг оповестил търг за основаването на бомбардировач на далечни дистанции по програмата „ 1000-1000-1000″, т.е.: 1000 кг бомби на разстояние 1000 километра със скорост 1000 километра в час.
Много немски компании показали свои планове. Някои от тях предложили даже няколко разновидността, измежду които нееднократно се срещала и схемата „ летящо крило “. Изборът паднал върху плана HIX на братята Хортен. При съвсем равни други параметри HIX превъзхождал съперниците по бомбен товар два пъти (2 тона против 1), а по оптималната отдалеченост на полета повече от 1.5 пъти (1600 километра по отношение на 1000). В същото време оптималната скорост трябвало да доближи 960 километра в час.
По време на Втората международна война се появили първите радарни станции и инфрачервени детектори. С помощта на тези механически новости самолетите към този момент можело да бъдат открити даже през нощта, което направило живота на бомбардировачите доста сложен.
Конструкцията на HIX, който в хода на работата получил названието Но-ІХ, била проектирана по този начин, че самолетът да стане допустимо най-незабележим за радарни и инфрачервени детектори. Самолетът бил изпълнен по схемата на класическо „ летящо крило “ с обсег 16.8 метра. Централната част била удебелена. Там се разполагали кабината на водачите, два реактивни мотора и механизмите за стартиране на шасито. В изпъкналата задница, наречена „ опашката на бобъра “, се намирал бомбения отсек, където по време на тестванията поставяли спирачния парашут.
Цялата структура на планера била дървена, като се изключи централната носеща част, чиято рамка била от заварени стоманени тръби. Дървената рамка на самолета била покрита с авиационен шперплат, пълен 17 мм. Това се разглеждало като краткотрайно решение, което разрешавало да се спести време преди серийното произвеждане. Покритието на общоприетите машини трябвало да бъде от композит, формиран от два пласта шперплат, дебели по 1,5 мм, сред които имало пласт от въглищен прахуляк, стърготини и лепило – с обща дебелина 12 мм. Тази примес осигурявала задоволителна издръжливост и в това време изцяло поглъщала излъчванията на радарите на противовъздушната защита. По този метод локаторният лъч не се отразявал, не се завръщал в радарната станция и зенитчиците губели задачата върху екраните си.
Снимка:
Самите реактивни мотори били скрити надълбоко навътре в корпуса. Студеният въздух екранирал горещата бликам на излизащите от тях газове. Впрочем, американската компания Northrop стигнала до същото решение при основаването на бомбардировача B-2 при започване на 1980-те години.
На 12 март 1945 година, когато боевете към този момент се водели на територията на Германия, Гьоринг публично оповестил подписването на контракта с братя Хортен за създаването на изтребител въз основата на Но-ІХ. Това се налагало от развоя на военните дейности – Райхът повече имал потребност да смъква противникови самолети, в сравнение с да изпраща бомбардировачи към вражеската територия.
Въз основата на към този момент готовия бомбардировач Но-ІХ братята Хортен почнали да развиват нова структура – изтребител HIXB, който трябвало да реализира скорост 1100 км/ч. Серийното произвеждане било планувано за 1946. Но Райхът просто не разполагал с толкоз време…
Изминали повече от 40 години години, когато американските компании Lockheed и Northrop някак „ внезапно “ измислили стелт-технологията и построили невидими самолети, като че ли идващи от бъдещето: тактическият фронтови бомбардировач F-117A и стратегическият B-2. Уви, миналото време не подобрило кой знае какъв брой правилата на структурата – шперплатовият Но-ІХ от времето на войната реализирал скорост единствено със 100 км/ч по-малка от тази на F-117A и едвам с 25 км/ч по-ниска от скоростта на B-2. Но самолетът на братята Хортен летял също толкоз надалеч, както B-2, и дори с 300 километра по-далеч от F-117A.
Що се отнася до съотношението на разноските, цената на Но-ІХ била доста по-малка от тази на американските „ невидимки “. Освен това, производството му било доста по-лесно и софтуерно дейно. Нацистите построили, освен това не напълно, 6 такива машини. От тях във въздуха се издигнали единствено две. На 14 април 1945 година 8-ми корпус на американската 3-та войска откарал от завода във Фридрихроде един раздрънкан аероплан.
Първият актуален аероплан по схемата „ летящо крило “ F-117 Nighthawk се издигнал във въздуха през 1981 г.
