Тъгата наесен за градския човек е нещо априорно, поне аз

Тъгата наесен за градския човек е нещо априорно, най-малко аз мисля по този начин. Той не брои пилците, не събира берекет, не отпива от младото вино, напротив. Сякаш след невнимателно отваряне на скрина, приютил топлите облекла и аксесоари, върху му са се изсипали всевъзможни позабравени отговорности, основно под формата на сметки и отговорности. Шумата се натрупа като пропаднали проекти и несбъднати фантазии и, в случай че не внимаваш, може да се подхлъзнеш в самосъжалението и да паднеш, натъртвайки себелюбието си. Работният ден си е все по този начин осем часа, само че астрономическият понижава. Настъпва един чудноват интервал, в който излизаш по мрачно и се прибираш отново в мрак, а в светлата част си ангажиран. Нямаш стремежи и дори не можеш да дефинираш ясно защо тъкмо ти се свива сърцето от тъга. Събуждаш се мъчно и не ти се желае да отвориш очи и да се измъкнеш отдолу под завивките. Рутинните утринни ритуали ти наподобяват прекомерно комплицирани и се оплиташ в бавни придвижвания. Дрехите ти наподобяват обезверени и в никакъв случай не можеш да уцелиш подобаващия набор от тях – или си се навлякъл прекалено много и ти е топло, или противоположното.

Вземаш чадър и през цялото време той ти се спънка, тъй като не капва и капка, а когато си убеден, че няма да вали, се прибираш прогизнал до кости. Градът погрознява и става неприятелски. Тротоарните плочки са като прикрити в засада неприятели, които, в случай че не те спънат и не ти изкълчат глезена, ще те изплискат с мръсна вода. Струва ти се, че множеството дървета по улиците са изсъхнали, изсечени, че има доста бездомни хора и животни и никой не се интересува от нищо, даже от себе си... Със своята нежна краткотрайност хубостта на листата по дърветата, обагрени в цветове, огрени от есенното слънце, е като последната усмивка на безценен човек, който си отива. Всеки падащ лист е като камък, затрупващ смеха ти. Шумата се натрупа като пропаднали проекти и несбъднати фантазии и, в случай че не внимаваш, може да се подхлъзнеш в самосъжалението и да паднеш, натъртвайки себелюбието си. Трудно е да обичаш себе си, камо ли да си влюбен. Красивите здания се разрушават, а новите градежи са без характерност и грозни, изгризали са всяко свободно пространство. Мислите и възприятията ти се лутат в мъглата и, кашляйки, се борят за въздух. Няма вяра. Есен е, а след нея идва Зимата. Не просто горест, а обезсърчение...