Стремежът към нищото ни обсебва – все повече хора се

Стремежът към нищото ни завладява – от ден на ден хора се интересуват от тоталното сетивно изключване
(снимка: CC0 Public Domain)

Сигурно ще се изненадате да разберете, че на света има и такова нещо – капсули за цялостно сетивно изключване. В Съединени американски щати от известно време това е едно от най-желаните и „ гъзарски ” прекарвания. Затрупани от пороя известия на смарт телефоните си, от бръщолевенията в обществените медии, от заглавията на новините, от политически рецесии и изключително от смутното чувство за щръкнал апокалипсис, от ден на ден хора се интересуват от тоталното сетивно изключване. За какво иде тирада? Представлява капсула – нещо като вана с капак – цялостна с вода, в която човек се потапя и изключва общенията си с околния свят. Няма звук, няма тон, няма светлина, няма усет, няма аромат. Няма нищо.

Индустрията на сетивното изключване процъфтява в Съединени американски щати. Според изчисленията, в Северна Америка има стотици „ плаващи спа ” и се построяват десетки нови. Подобно на доста уелнес трендове, „ плаващите спа ” съчетават осезаеми физически изгоди с мъгляви душевен, ориентирани към възходящата всеобща тревога. Обещават по-бързо възобновяване на мускулите, по-спокойна нервна система и нараснала креативност – всичко това в подмяна на чувството, че спираш да съществуваш, за час-два.

Плитката, леко осолена вода кара тялото да плува на повърхността като шамандура. Така изчезва нуждата човек да мисли за телесното си наличие. Може би най-важното е, че е невероятно да държи телефона си, до момента в който е потънал. Отдава се на цялостен покой. Няма звук, няма тон, няма светлина, няма усет, няма аромат. Няма нищо.

Няма нищо – това е основното, отбелязва. Стремежът към нищото е обсебил съвремието. Най-видима е тази наклонност в архитектурния минимализъм. Малки пространства, идеално гладки бели стени без каквито и да е картини или украшения, най-малко мебели – възхитата от тази маломерност и празнина към този момент се е трансформирала в фетиш.

Обект на подигравка или дори пренебрежение са обилните интериори с несметно обзавеждане и орнаментика. Свръх-модерните архитекти се гордеят с „ изчистени размери ”, които застават посред градската или естествената среда с елегантността на кашон от пералня.

Култът към нямането на нищо откри плодородна почва в лицето на новата генерация технологии, станали вероятни с напредъка на изчислителните машини. Uber от години ни убеждава какъв брой хубаво е да нямаш личен автомобил. Не е ли прелестно – не дължиш налози, не дължиш такси, не се постанова да се грижиш за машина. Вместо това вадиш смарт телефона и си намираш транспорт, готово – че на теб не ти би трябвало кола, би трябвало ти транспорт, нали по този начин?
още по тематиката
И къща не ти би трябвало да имаш – за това е AirBNB. Искаш да идеш някъде, отваряш, резервираш и тръгваш. Днес си тук, на следващия ден другаде, в никакъв случай не ти омръзва и не се постанова да се грижиш за парцел и да му плащаш налозите.

Философията на облачните технологии бетонира омайния облик на тази огромна фантазия – „ нищонямането ”. Защо да купуваш програмен продукт, за какво да притежаваш нечии интелектуален труд, като можеш просто да го ползваш като услуга, заплащайки абонамент?

И за какво да е по този начин единствено със софтуера. Колко е прелестно да нямаш килограми винилови плочи или компактдискове – музиката ще се лее на поискване от Spotify, а филмите от Netflix, ти няма потребност да имаш каквото и да било.

Ето, че ни връхлетя пандемията и ни даде да разберем какъв брой хубавини носи този блян към нищостта. Задължиха ни да стоим по домовете си. Почитателите на култа към нищостта останаха сами като съкилийници измежду своите четири бели стени с най-малко обзавеждане. Зажаднели за забавление, бързо паднаха в плен на Spotify и Netflix.

Няма ужасно, казахме си, ето, ще продължим да работим, въпреки че нямаме и контакт очи в очи ни с сътрудниците, ни с клиентите. Доверихме се на технологиите да ни дадат една куха версия на общуването, което ни липсва. Повечето ни неща се оказаха виртуални. Zoom ни сътвори илюзорното възприятие за срещи, Teams ни накара да си имаме вяра, че децата ни учат с все мощ.

Срещахме се с хора виртуално, поздравявахме рождениците виртуално, празнувахме със фамилиите си виртуално като в някакъв филм, като в гейминг-сцена. Приехме за обикновено и това приятелите да ги няма, когато сякаш приказваме с тях, и фамилиите ни да ги няма, когато сякаш честваме рождени дни.

Независимо от (или може би заради) гротескната глупост на тези виртуализирани усещания омаята на нищостта продължава да притегля от ден на ден фенове. Претоварени от стрийминг-филмите, обществените мрежи, чатовете, уеб-конференциите, кибер-форумите и впрочем виртуализирани прекарвания, от ден на ден хора търсят цялостното сетивно изключване.

Да, някои се обръщат към „ плаващите спа ”. Плащат безумни суми, с цел да киснат час-два в клаустрофобичното пространство със солена вода. Други търсят различен метод да се „ изключат ”.

LSD може и да не е настоящ към този момент, само че има задоволително други възможности. Кетаминът, да вземем за пример – тип ветеринарен анестетик – към този момент има цели „ клубове на потребителите ”. Лекарството визира голям брой рецептори в мозъка и може да аргументи халюцинации, както и еуфория – само че най-много по този начин мечтаното възприятие за „ изгубване на себе си ”.

И с цел да не звучи ужасно, приказва се за потреблението му в дребни дози и дори се сочи за „ лечебно ” за лекуване на меланхолия или даже като форма на грижа за себе си. Подобна реклама получава и LDN (ниско дозиран налтрексон), различен опиоид, който изключва рецепторите.

И по този начин, зажаднели да се отървем от тежестта на притежанията си, улисани по какъв начин да изключим сетивността и да се потопим в цялостна нищост, от ден на ден си имаме вяра, че сме на път да реализираме нирвана. Нямаме нищо и сме нищо – може би не е чак толкоз необичайно, че някои виждат към този момент края на света?

Но до момента в който се чудим дали е по този начин, живеем от ден на ден в платформите, които заместват нашите действителни неща и обкръжения. В тези платформи може да ни се коства, че сме блестящи герои посред страхотна виртуална действителност. Но в действителност сме просто оплетени в мрежите на техните логаритми.

И до момента в който се се радваме, че нямаме нищо и че сме „ свободни ” и „ самостоятелни ”, платформите търгуват с нашите данни. Нашите данни – нашето виртуално „ аз ”, което последователно набъбва, до момента в който се опитваме да се отървем от сетивността си и всичко, което имаме.