Да бях богат човек, колко щастлив щях да бъда! ♥ Приказка за каменоделеца
(Stonemason, 1910, David Burliuk)
Живял в миналото един каменоделец, който ходел всеки ден до една огромна канара на ската на висока планина да изрязва огромни плочи за надгробни камъни и къщи. Той знаел доста добре какви типове камъни за какви случаи се търсят и защото бил грижлив занаятчия, имал доста клиенти. Дълго време бил удовлетворен и благополучен и не желал нищо повече от това, което имал.
А пък в планината живеел един дух, който понякога се явявал на хората и по разнообразни способи им помагал да станат богати и преуспяващи. Каменоделецът обаче в никакъв случай не бил виждал този дух и единствено поклащал недоверчиво глава, когато някой заговорел за него. Но наближавало времето, когато той щял да промени мнението си.
Един ден каменоделецът занесъл надгробна плоча в къщата на един богат човек и видял там всевъзможни прелестни неща, каквито не бил даже сънувал. Изведнъж всекидневната му работа сякаш станала по-трудна и тежка и той си споделил:
– Ех, да бях богат човек и да можех да дремя в легло с копринени пердета и златни пискюли, какъв брой благополучен щях да бъда!
А един глас му отвърнал:
– Желанието ти е чуто, ще бъдеш богат човек!
При звука на гласа каменоделецът се огледал, само че не видял никого. Той си помислил, че единствено по този начин му се е сторило, събрал си сечивата и си отишъл вкъщи, тъй като не му се работело повече през този ден. Но когато стигнал до къщурката, където живеел, се стъписал от учудване, тъй като на мястото на дървената му барака имало възвишен замък, цялостен с луксозни мебели, а най-великолепно от всичко било леглото, напълно еднообразно с това, което поискал. Той бил отвън себе си от наслада и в новия си живот скоро не запомнил остарелия.
Било при започване на лятото и всеки ден слънцето греело все по-силно. Една заран горещината била толкоз огромна, че каменоделецът едвам можел да диша и решил да си остане вкъщи до вечерта. Било му много скучно, тъй като в никакъв случай не се бил научил по какъв начин да се забавлява самичък, и надничал през спуснатите щори да види какво става на улицата. Тогава минала една дребна карета, теглена от прислужници, облечени в синьо и сребристо. В каретата седял един принц, а над главата му държали златен чадър, с цел да го пази от слънчевите лъчи.
– Ех, да бях принц! – казал си каменоделецът, когато каретата се скрила зад ъгъла. – Ех, да бях принц и да можех да се движа с такава карета, а над мен да държат златен чадър, какъв брой благополучен щях да бъда!
А гласът на планинския дух дал отговор:
– Твоето предпочитание е чуто, ще бъдеш принц.
И той станал принц. Пред каретата му яздел един отряд стражи, а зад нея различен отряд. Облечени в алено и златно прислужници го носели и държали над главата му стремежи чадър – имал всичко, каквото му душа изиска. Но това отново не му било задоволително. Той се огледал за още нещо, което да пожелае, и като видял, че без значение какъв брой вода изливал на тревата, слънчевите лъчи я изгаряли, и че макар чадъра, който държали над главата му, всеки ден лицето му почернявало от ден на ден и повече, извикал в гнева си:
– Слънцето е по-могъщо от мен! О, в случай че можех да бъда слънцето!
А планинският дух дал отговор:
– Желанието ти е чуто. Ти ще бъдеш слънцето.
И той станал слънцето, и се чувствал горделив от могъществото си. Пръскал лъчите си нагоре-надолу по земята и небето, изгарял тревите в полята и обгарял лицата и на принцовете, и на по-бедните хора. Но след малко време могъществото почнало да му омръзва, тъй като сякаш нищо повече не му останало да прави. Недоволство още веднъж изпълнило душата му и когато един облак закрил лицето му и скрил земята от него, той извикал яростно:
– Нима облакът може да държи в плен моите лъчи и е по-силен от мен? О, да бях облак и по-силен от всички!
А планинският дух дал отговор:
– Желанието ти е чуто, ще бъдеш облак!
И той станал облак, и застанал сред слънцето и земята. Хващал слънчевите лъчи и ги задържал и за негова наслада, земята още веднъж се раззеленила и цветята разцъфнали. Но това не му било задоволително и дни и седмици той изливал дъжд, до момента в който реките излезли от крайбрежията си и оризовите посеви се намерили под водата. Градове и села били унищожени от силата на дъжда, единствено огромната канара на планинския скат останала непокътната. Облакът бил учуден от гледката и извикал в изненада:
– Значи скалата е по-силна от мен? О, в случай че бях скалата!
А планинският дух дал отговор:
– Желанието ти е чуто. Ще бъдеш скалата!
И той станал скалата, и затържествувал със силата си. Гордо се възправял и нито топлината на слънцето, нито силата на дъжда можели да го смутят.
– Това е по-хубаво от всичко! – казал си той.
Но един ден чул чудноват звук в подножието си и като погледнал надолу да види какво може да бъде, видял един каменоделец да забива сечива в снагата му. Още до момента в който гледал, боязън го пронизал целия и огромен скален блок се откъртил и паднал на земята. Тогава той извикал с отвращение:
– Нима даже един елементарен смъртен е по-силен от една канара? О, да бях човек!
А планинският дух дал отговор:
– Желанието ти е чуто. Ще бъдеш още веднъж човек!
И той станал човек, и с пот на челото още веднъж си вършел работата, дялайки камъните. Леглото му било твърдо и храната нищожна, само че той се бил научил да се задоволява с това и към този момент не копнеел да бъде нещо друго или някой различен. И защото в никакъв случай не желал неща, които нямал, нито желаел да бъде по-велик и по-могъщ от другите хора, той най-накрая бил благополучен и в никакъв случай повече не чул гласа на планинския дух.
От: „ Приказки и басни от целия свят “, изд. Читанка
Илюстрация: Stonemason, 1910, David Burliuk, artrussia.org
