(Стилиян Чилингиров (седнал, трети от ляво на дясно) с ученици

(Стилиян Чилингиров (седнал, трети от ляво на дясно) с възпитаници от Занаятчийското учебно заведение, 1915; Национален книжовен музей)

Крепителите на българската просвета

Преди две години минах през Горна Сушица, едно от затънтените пирински села. Отбих се със съпроводниците си в къщата на учителката, една млада и жизнерадостна госпожица, която след няколко месеца умря от коремен тиф. Върнала се преди нас пеша от Св. Врач, дето беше отишла на конференция.

Възрадвана от нашето посещаване, тя ни задържа на обяд: малко боб, облажен с ръждива пастърма. Едничката виличка беше отстъпена на мене.

Но измежду тази бедна и нерадостна конюнктура имаше нещо, което галеше душата и ободряваше очакванията: на масата се виждаха няколко купа книги, а над нея и тъдява по стените се красяха репродукции на художествени картини и портрети на български писатели, сред които и портрета на рано починалия надарен стихотворец Димчо Дебелянов.

Аз погледнах несъзнателно през прозореца и селото изпъкна пред очите ми във всичката си стопанска и духовна голота. Значи, разположен съм в един оазис, в който може душата да си отдъхне, откакто тялото е бродило по неугледната пустиня на незнанието.

И несъзнателно съпоставих тази учителка, която получаваше всичко на всичко 1800 л. (тогавашни пари - бел. ред.) месечна заплата, а посредством нея цялото наше учителство - с останалите стръкове на родната ни интелигенция, многократно по-охолна и по-добре платена от него. Каква колосална, каква неизмерима разлика!

Учителят получава заплата едвам задоволителна да се нахрани човешки и отново е намерил средства, откъснати от залъка му да поддържа деянията на духа, а добре платената ни интелигенция надменно отминава всяко наше творчество под претекст, че не я задоволява.

И, в действителност, в случай че не е учителството да подкрепва напъните на българските писатели, учени, художници и други, ние не бихме могли да излезем пред непознатия свят и с това колкото нищожно да е то - с което можем да му се представим като народ кадърен за културни достижения.

Най-напред би понижен на три четвърти и по този начин ограничавания тираж на българската научна и художествена книга. А това ще каже парализирване на напъните у всички, които са нейни основатели.

Защото и през днешния ден, както е било в предишното, както ще бъде в бъдещето и у нас, и у всички нации, думите на остарелия Славейков остават необорима истина: „ Като няма труд поету премия, чезне ария, фикция отпада. ”

Затова няма да преувелича, в случай че кажа, че въпросът за ситуацията на учителя, за неговия честен и веществен стабилитет е въпрос за бъдещето на нацията, въпрос за нейната просвета.

А знайно е, че дето културата не споява обособените членове на един народ, там има единствено пасмина от хора, годни за обезличаване, само че не и проведена мощ, подготвена да възприема и да твори полезности, които ще не престават да приказват красноречиво за нея и когато тя изчезне в миналото от лицето на земята.

За жал тая елементарна истина се схваща от малко на брой у нас. Днес учителят надали не е за мнозина една елементарна - дано бъда простен за израза - вехтория, с която всеки може да глети тиганя на своите персонални или партийни упоритости.

Стигна се до такава степен, че към този момент тоя поддръжник на родната ни просвета, възпитателят на нашите деца да бъде най-жалко поставеният ни държавен чиновник, с помощта на законодателни неточности от предишното, чието отменение е повече от неотложно.

Ако не се поправят те, и дребното, което учителят може да отдели от оскъдната си заплата за поддържането на нашата, българската просвета, ще влезе в джобовете на всякакви учебни настоятели - най-пакостния институт у нас - по силата на неумолимия закон у нас, който гласи: преди книгата стои хлябът!

А какво да кажа за нравствените унижения? Не е ли задоволителен тоя факт, който колкото и да е срамно за нас, заслужава да се направи обществено притежание?

Ето го: в един градец преди две години учебните настоятели повикват всички кандидатки за учителки, строяват ги като бойци и си избират тия от тях, които им се нравят. На останалите връщат документите.

Трябва ли да се акцентира, че подобен деградиран морално и материално преподавател не може да бъде благонадежден културен детайл?

И аз несъзнателно приключвам с въпроса: изопачен либерализъм или същинска просвета?

*В. „ Литературен глас ”, октомври 1929 година

Източник: 
Снимки: Стилиян Чилингиров (седнал, трети от ляво на дясно) с възпитаници от Занаятчийското учебно заведение, 1915 - Национален книжовен музей, dictionarylit-bg.eu; заглавна - Портретна фотография на Стилиян Чилингиров, 13.07.1937 година, bg.wikipedia.org