Статистически погледнато, той е първият португалски изпълнител, който печели Евровизия“

Статистически видяно, той е първият португалски реализатор, който печели „ Евровизия “ – през 2017 година, оттогава е и новото му, присадено сърце. Извън статистиката и оттатък разсъдъка, физическата среща с него – от сцената или при диалог, може да бъде наречена възторг, пречистващо прекарване, просто наслада. Силно и въздействащо е – толкоз, че да ти падне гласът. Да се зачудиш. Да се разсмееш. Да се насълзиш. И отново да се разсмееш. От неистовостта, с която той те допира.

Невероятното идва и от бруталното нахлуващите в главата на българския събеседник съпоставения с нашия феномен – Мариус Куркински. Брутален артистизъм, още по-брутална харизма и извънредно брутална искреност, към която не можеш да имаш даже най-малкото подозрение. И това те кара да го обичаш още повече. Докато ти приказва за любовта и музиката от първо лице, до момента в който настръхваш от думите, които изпява, изригва, изкрещява или изнася като животоспасяваща кола за спешна помощ от... сърцето си. Докато една португалска ария се прелее в „ Я, кажи ми, облаче ле бяло “. И даже, когато ти каже, че в никакъв случай не би присъединил сходна ария в собствен албум.

Салвадар Собрал от близко съумяха да видят няколко хиляди индивида на джаз феста в Банско, а още по-отблизо – няколко студенти по време на джаз академия. Със сигурност, това е било преживяване, което ще се помни дълго. Събитие, което стопля сърцето при всеки спомен за него. Като времето, като безвремието, като идеален модел на божествената същина на индивида, излята във формата на един португалец... Който има вяра повече в хората, в сравнение с в Бог...



Салвадар Собрал – за опитите в музиката, за сълзите на сцената, за обичаната Джена и за любовта сред Дже и Салвс, за завръщането в Исландия, за Португалия в една ария, за скептицизма като източник на сила и за затворените очи... Защо има вяра повече в хората, а не в Бог. Защо изкуството не трябва да е над нещата. Коя е най-красивата португалска дума... И преднамерено нито дума – за „ Евровизия “ или „ новото “ сърце.

Има една Ваша ария с Ажир , която се споделя Vertigem . Когато я чу х за първи път, по-късно си я пуснах още 50 пъти един след различен. Буквално. Докато ми се завие свят. Не разбирам нито дума португалски, само че след това от Гугъл Translate разбрах, че името на песента значи световъртеж, както и защо се пее в нея. Каква е историята на тази толкоз красива ария?...

- Искам да направя хип-хоп ров ария. Искам да опитвам всеки вероятен род на този свят, тъй като съм любопитен към всички типове музика. Ажир е един от най-известните продуценти в Португалия. Видяхме се на място, където се извършва фадо, и взехме решение да създадем нещо дружно. После се видяхме в неговото студио. Там започнахме да импровизираме и внезапно той сподели: „ Записваме! “. Много се изненадах, тъй като не съм привикнал да работя по този метод. Но в хип-хопа вършат по този начин – на момента. Усещат нещата и ги записват.



Първо направихме инструменталите и аранжиментът на песента, без мелодичната линия. После аз се прибрах у дома и написах текста. Той е за един извънредно ревностен мъж, за мъчителната патологична ревнивост – когато един от сътрудниците е толкоз ревностен и непрестанно си показва по какъв начин половинката му изневерява. И всичко това е толкоз патологично и мощно, и то е в сърцевината на текста.

Изпитвал ли сте това в живота?

- Да, като бях 18-годишен – от страна на моята другарка към мен. Тя непрестанно ме обвиняваше, че няма по какъв начин да не изневерявам. Имам доста мои другари, които в този момент имат същия проблем.

Плакал ли сте по време на концерт?

- Много пъти. Човек е доста сензитивен, когато е на сцената. Не съм плакал по време на песента, а по-късно, усещайки любовта на всички хора, които са там. Защото тогава всички страсти са на ръба. Много по-силно усещаш всичко...

Сърцето ли е най-точният барометър за цената в изкуството, или би трябвало да гледаме и с разсъдък?

- Мисля, че да. Когато едно изкуство те допре и те трогне, това е физическо чувство. Много значимо е човеколюбието в това, което правиш, искреността. Но, да, сърцето е мерилото и методът, по който усещаш едно изкуство, то е мерило за неговата стойност.



По време на нашия диалог ще си разреша да изтъквам португалски актьори, с които съм се срещал през годините. Кука Розета, да вземем за пример, споделя, че желае да бъде инструмент на Божията обич. Спомних си тези думи и незабавно ги свързах с Вас. Усещате ли я тази обич – от Бога?

- Не. Вярвам в хората доста повече, в сравнение с имам вяра в Бог. Вярвам в възприятията на хората и в това, че моето ентусиазъм идва от тях и това, което провокира у тях моето пеене.

Преди две години попитах Мария Кордозо не е ли тъжно, че все по-често изкуството прилича действителността. Тогава тя ми сподели: „ Изкуството е прегръдка към този, който обичаме “. Какво е за Вас изкуството и по какъв начин то се отнася към действителността, стои ли изкуството по-високо от действителността, и изобщо, това належащо ли е?

- Изкуството е, когато виждаш действителността сама за себе си. Изкуството не трябва да е над нещата. Напротив, то би трябвало да е отражение на действителността. Не го виждам като нещо божествено. Обичам, когато изкуството изследва и превъплъщава целия набор от страсти на индивида и човеколюбието. За мен хуманността на изкуството е това, което прави изкуството красиво.



Къде обичате да се завръщате?

- В Исландия. Това е място, на което доста обичам да вървя. Там имах един приказен концерт. Ако приказваме за завръщане там, където към този момент съм бил – то е при моята другарка Джена. Готов съм да се връщам при нея по всяко време…

На сцената постоянно затваряте очи. Едно и също ли виждате, или на всяка ария е друго?

- Много скърбя, за какво доста бих желал да дава отговор поетично на този въпрос… Но най-често затварям очи и мисля за тоновете и нотите в песента, и какво се случва с музиката, съсредоточвам се върху звука на пианото, на китарата. Всъщност, отнасям се много аналитично към метода, по който пея, до момента в който пея. Няма нищо мистично... Когато пея, аз съм там. Фокусиран съм върху връзката с останалите музиканти, върху връзката с публиката, върху това да мога да я усещам. Понякога си мисля какво ще хапвам на вечеря...

Бил съм в Португалия един път и мисля, че това е страна с несравним дух. Миналата година у нас гостува отбор Rumos с цялостен концерт, наименуван Tocando Portugal („ Да свириш Португалия “). Възможно ли е обаче духът на Португалия да се усети от една ария?

- Да. Ако слушате фадо, ще усетите духа на Португалия. Такъв е духът на Португалия – доста отегчителен, от време на време скептичен. Но ние сме доста горда нация.



Като казахте скептичен, си спомних за думите на още един португалец. Когато беше в София през 2020 година, при започване на пандемията, Рикардо Рибейра сподели, че би трябвало да използваме скептицизма като източник на сила. Кой е Вашият източник на сила?

- Всичко, в това число и скептицизма. Смятам, че всички тласъци са потребни за творчеството на човек – скептицизъм, оптимизъм, времето, храната, музиката - несъмнено, киното. Харесвам всички страсти. Песимизмът е доста хубаво нещо, когато искаш да напишеш песимистична балада...

Коя е най-красивата дума в португалския език?

- Не желая да споделям типична дума, която всички знаят, или това, което може би очаквате (Смее се – бел. а.).

Според Рикардо Рибейра е saudade (копнеж – бел. а.).

- Неее, толкоз е банална. Но е истина, че това е една доста красива дума. Не можем да избягаме от нея... Наистина, това е най-красивата дума! Съжалявам, в случай че звучи като факсимиле. Исках да кажа нещо друго, само че това е истината.

Имате ли ария за saudade ?

- (Замисля се – бел. а.) Мисля си за няколко песни, които са отдадени на моята Джена. Тя е актриса, аз съм музикант. На всеки от нас му се постанова да пътува, и по тази причина изпитваме saudade един към различен. Всъщност, това е горивото за нашите взаимоотношения.



Имам една ария – Paris, Tokyo, която споделя тъкмо за това и е с доста бързо движение. Аз доста одобрявам това – тъгата да бъде пресъздадена с високо движение, а не с балада, както се чака.

Любовта с Джена ли е любовта, за която сте мечтал?

- Да. И това е същинска обич. Имаме си нашите възходи и падения. Понякога не сме в естетика... Чувствам се блажен, че преди време я заговорих, а в този момент имам опцията да пребивавам и поддържам връзка с нея.

Как се поддържа тази обич?

- Ние имаме надълбоко почитание един към различен. Има още нещо, което е от решаващо значение в една връзка – възхищението. Взаимното удивление е ключ към хубавичко връзка. Аз се удивлявам от Джена. Тя е доста добра актриса, тя е интелигентна, умна. Сега приключва магистратура по литература. Предстои да стане лекар на науките, занимава се с постколониални проучвания. Интересно е, за какво нейният татко е от Африка, а майка й е от Белгия...

Как се обръщате един към различен?

- (Смее се – бел. а.) Аз й споделям Дже, а тя ме назовава Салвс. Това е пъклен комплицирано. Винаги я запитвам за какво се обръщаш към мен с име, в което има три съгласни...

Сестра Ви Луиса продължава ли да написа песни за Вас?

- В последния ми към този момент албум – BPM, има една нейна ария. Но съм сигурен, че в идващия албум ще има повече от нея, защото ние доста обичаме да работим дружно.



Направихме дружно няколко концерта и написахме ария особено за тези концерти.

И най-после, необичайно ли беше за Вас, че не попитах нищо за „ Евровизия “ и за новото сърце?

- Леле! Не! Беше ужасно. Благодаря. Беше хубав, нереален диалог за усеща и човешки страсти. Беше друго...