Моралът окончателно напусна властта
Сред лавината от отзиви и мнения, заливаща обществените мрежи, от време на време може да се попадне и на някое съобразително просветление. Като да вземем за пример: "Назначават партийци, а след това им разпореждат задания като за умни. " И този сериал го гледаме към този момент трети сезон, пардон мандат на ГЕРБ.
А алената нишка, пронизваща тази сага, са оставките на трудоустроените на високи постове или на сладки длъжности фрагменти. При ръководствата на Бойко Борисов стана традиция да не се търсят специалисти, които да свършат избрана работа, а да се "награждават " правилни, лоялни, заслужили партийни членове и деятели. И те, горките, тъй като си знаят, че са инцидентно попаднали на мястото, което заемат, си вървят с оставките в джоба - съгласно личните им изказвания. Обаче не ги вадят, когато са сгафили или са оплескали тотално предоставената им задача, а ги стискат там, до момента в който този, който им е подарил богатствата службица, не ги изиска. Сиреч, министър председателят и водач на ГЕРБ - Бойко Борисов.
В естествените, демократични страни подаването на оставка е честен акт - самопризнание за неточност, несправяне с работата и вдишване на политическата отговорност за това. И всеки, който е сгазил лука - волно или несъзнателно, самичък си подава оставката, без да чака седмици тя да му бъде поискана от който и да било. А още по-малко да обикаля из телевизионните студиа, с цел да изяснява по какъв начин не е отговорен за нищо, че случилите се проблеми са дребни, незначителни, механически и елементарно поправими. И също, че някой преди него на съответния пост не си е приключил работата, а в краен случай - че някакъв външен недоброжелател или велика интрига му пречат да си извърши отговорностите. Няма и диря от възприятие за отговорност, за дълг, за чест или достолепие. Но в подмяна на това има в прекомерно огромни дози надменност и надменност на богоизбрани.
Третото ръководство на ГЕРБ дефинитивно изпразни от морално наличие този акт на подаване на оставка. Освен това подаването на оставка е персонален избор. Тя просто се приема, без да се разисква или гласоподава, каквито шмекерии гледахме в българския парламент през последните години.
При ръководството на Борисов обаче оставката се трансформира в разменна монета за още известно време успокоение и задържане на кабинета на власт. С следващата оставка на министър или началник на организация той си купува още малко политическо време. Така беше и с оставките на куп здравни министри, с оставките на тримата, които "поеха отговорност " за 20-те, починали на пътя край Своге, с подадената и неприета след това оставка на енергийният министър Теменужка Петкова, с мъчителната оставка на вицепремиера Валери Симеонов, на изпълнителната директорка на Агенцията по вписванията Зорница Даскалова, поради срутва на Търговския указател. Така стана и с следващия началник на АПИ.
И за какво се разиграва целият този цирк с подаването на оставки? Причината в действителност е една, даже да я разделим на разнообразни съставни елементи. За да свети като слънце обликът на Бойко Борисов без нито едно петънце върху него. Назначават се правилни партийци, с цел да може да изгорят като бушони в спешен миг, без имиджът на премиера да бъде обиден или измърсен от следващия гаф, скандал или най-обикновена несръчност, или пък малоумно деяние.
За каква народна власт и правова страна можем да приказваме въобще, откакто нещата са докарани до такава степен, че един човек по лична воля да взема решение всичко – от назначението на служителите, през това за кои пътища да се заплаща такса и за кои не, до харченето на остатъка в бюджета.
Когато някоя държавна институция, претъпкана от долу до горе с "калинки ", по този начин оплете конците, че неизбежно избухва величествен обществен скандал и се повишава публичното напрежение, Борисов, който по традиция към този момент се спотайва най-малко няколко дни, с цел да се ориентира в каква посока поемат нещата, внезапно се появява като един Deus ex machina (Бог от машината) от древногръцка покруса и позволява проблемите. Как? Като изгонва небрежно провинилите се, взимайки оставката на съгрешилия велможа, пардон министър или началник на организация.
Трябваше ли да се лутаме 30 години из пустинята, т.е. сбъркания преход, с цел да се върнем там, откъдето тръгнахме? При едноличното ръководство и партията - страна. А от горната страна на всичко този, който ръководи еднолично, се оказва, че не знае какви ги забъркват подчинените му и като научи, подвига кръвното, след което ги маха. Така по времето на социализма се говореше за Тодор Живков. "Бай Тошо не знае -шушукаха хората - доближените му го лъжат. Ако той знаеше, не би позволил да се получи по този начин. " Но това беше по-скоро прахуляк в очите на гражданите-поданици.
Защото не е допустимо при властнически режим, при еднолично ръководство, издаващият разпорежданията да не е информиран и да не знае. Напротив! Усещането е, че без неговото познание и дума нищо не става в страната!
Всъщност нищо ново под слънцето! Още в приказките от остарели времена се споделя, че положителният цар го подвеждат неприятните царедворци. И в последна сметка те опират пешкира, а той продължава да се къпе в националната обич. Само че по този начин е във вълшебните приказки за деца. А в действителността националната обич се ревизира на избори.
А алената нишка, пронизваща тази сага, са оставките на трудоустроените на високи постове или на сладки длъжности фрагменти. При ръководствата на Бойко Борисов стана традиция да не се търсят специалисти, които да свършат избрана работа, а да се "награждават " правилни, лоялни, заслужили партийни членове и деятели. И те, горките, тъй като си знаят, че са инцидентно попаднали на мястото, което заемат, си вървят с оставките в джоба - съгласно личните им изказвания. Обаче не ги вадят, когато са сгафили или са оплескали тотално предоставената им задача, а ги стискат там, до момента в който този, който им е подарил богатствата службица, не ги изиска. Сиреч, министър председателят и водач на ГЕРБ - Бойко Борисов.
В естествените, демократични страни подаването на оставка е честен акт - самопризнание за неточност, несправяне с работата и вдишване на политическата отговорност за това. И всеки, който е сгазил лука - волно или несъзнателно, самичък си подава оставката, без да чака седмици тя да му бъде поискана от който и да било. А още по-малко да обикаля из телевизионните студиа, с цел да изяснява по какъв начин не е отговорен за нищо, че случилите се проблеми са дребни, незначителни, механически и елементарно поправими. И също, че някой преди него на съответния пост не си е приключил работата, а в краен случай - че някакъв външен недоброжелател или велика интрига му пречат да си извърши отговорностите. Няма и диря от възприятие за отговорност, за дълг, за чест или достолепие. Но в подмяна на това има в прекомерно огромни дози надменност и надменност на богоизбрани.
Третото ръководство на ГЕРБ дефинитивно изпразни от морално наличие този акт на подаване на оставка. Освен това подаването на оставка е персонален избор. Тя просто се приема, без да се разисква или гласоподава, каквито шмекерии гледахме в българския парламент през последните години.
При ръководството на Борисов обаче оставката се трансформира в разменна монета за още известно време успокоение и задържане на кабинета на власт. С следващата оставка на министър или началник на организация той си купува още малко политическо време. Така беше и с оставките на куп здравни министри, с оставките на тримата, които "поеха отговорност " за 20-те, починали на пътя край Своге, с подадената и неприета след това оставка на енергийният министър Теменужка Петкова, с мъчителната оставка на вицепремиера Валери Симеонов, на изпълнителната директорка на Агенцията по вписванията Зорница Даскалова, поради срутва на Търговския указател. Така стана и с следващия началник на АПИ.
И за какво се разиграва целият този цирк с подаването на оставки? Причината в действителност е една, даже да я разделим на разнообразни съставни елементи. За да свети като слънце обликът на Бойко Борисов без нито едно петънце върху него. Назначават се правилни партийци, с цел да може да изгорят като бушони в спешен миг, без имиджът на премиера да бъде обиден или измърсен от следващия гаф, скандал или най-обикновена несръчност, или пък малоумно деяние.
За каква народна власт и правова страна можем да приказваме въобще, откакто нещата са докарани до такава степен, че един човек по лична воля да взема решение всичко – от назначението на служителите, през това за кои пътища да се заплаща такса и за кои не, до харченето на остатъка в бюджета.
Когато някоя държавна институция, претъпкана от долу до горе с "калинки ", по този начин оплете конците, че неизбежно избухва величествен обществен скандал и се повишава публичното напрежение, Борисов, който по традиция към този момент се спотайва най-малко няколко дни, с цел да се ориентира в каква посока поемат нещата, внезапно се появява като един Deus ex machina (Бог от машината) от древногръцка покруса и позволява проблемите. Как? Като изгонва небрежно провинилите се, взимайки оставката на съгрешилия велможа, пардон министър или началник на организация.
Трябваше ли да се лутаме 30 години из пустинята, т.е. сбъркания преход, с цел да се върнем там, откъдето тръгнахме? При едноличното ръководство и партията - страна. А от горната страна на всичко този, който ръководи еднолично, се оказва, че не знае какви ги забъркват подчинените му и като научи, подвига кръвното, след което ги маха. Така по времето на социализма се говореше за Тодор Живков. "Бай Тошо не знае -шушукаха хората - доближените му го лъжат. Ако той знаеше, не би позволил да се получи по този начин. " Но това беше по-скоро прахуляк в очите на гражданите-поданици.
Защото не е допустимо при властнически режим, при еднолично ръководство, издаващият разпорежданията да не е информиран и да не знае. Напротив! Усещането е, че без неговото познание и дума нищо не става в страната!
Всъщност нищо ново под слънцето! Още в приказките от остарели времена се споделя, че положителният цар го подвеждат неприятните царедворци. И в последна сметка те опират пешкира, а той продължава да се къпе в националната обич. Само че по този начин е във вълшебните приказки за деца. А в действителността националната обич се ревизира на избори.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ