Търсенето на любов е заменило търсенето на Бога - ДЖЕЙМС ХОЛИС
Според психоаналитика Джеймс Холис човешката душа не е едно-единствено, единно или обединено нещо, както егото би желало да има вяра. Тя е друга, многообразна и раздвоена… постоянно раздвоена.
Онези хора, които не преглеждат следствията на разграничената човешка душа, ще си останат несъзнаващи и по тази причина са рискови за себе си и другите.
Читателите на доктор Холис го познават като проницателен мъдрец с дълбоки и изкусни прозрения за вътрешното развиване на индивида.
Той употребява ловко поетични извадки и образци от личната си процедура – като иглотерапевт на човешката душа, който знае къде да забие иглите си, с цел да излекува.
Психиката ни постоянно употребява депресията, с цел да ни притегли вниманието и да ни покаже, че някъде надълбоко в нас лежи неистина.
Тези ужасни врани — меланхолия, обезсърчение и чувство за ненужност — ще са постоянно някъде в близост, под прозореца ни. Без значение какъв брой доста желаеме да се избавим от тях. Те ще се връщат при нас още веднъж и още веднъж, а тяхното пресипнало гракане ще прекъсне задрямалото ни отричане. Нека мислим за тях като непрекъснато като увещание за стояща пред нас задача. Защото даже тогава, когато чуваме тяхното гракане, шума на крилата им, даже и тогава резервираме свободата си на избор.
Където съществува отричане, има гнойна рана.
Пред нас е сложният избор: паника или меланхолия. Преследвайки зова на душата и правейки крачка напред, можем да изпитаме мощна и остра паника. Ако се откажем да създадем тази крачка и подтиснем душевния ентусиазъм – ще изпитаме меланхолия. В такава комплицирана обстановка е по-добре да изберем паниката, тъй като този избор в последна сметка е най-малко път, водещ към личностно развиване, до момента в който депресията е задънена улица и житейска несполука.
Вината ни привързва към предишното, а паниката към бъдещето.
Болшинството от нас са възпитани по този начин, че да бъдем положителни, а не истински; приспособяващи се, а не надеждни; адаптивни, а не уверени в себе си.
Изборът в никакъв случай не се прави сред положително и зло, бяло и черно, избира се постоянно един от оттенъците на сивото.
Когато нашите дейности са верни, ние усещаме приток на сила.
В края на своя живот Фройд отпусна ръце, казвайки, че при целия си интерес към своя способ на психоанализа и интерпретация, той е достигнал до извода, че това, което лекува е любовта.
Търсенето на обич е заменило търсенето на Бога.
Странен абсурд на нашия адаптивен живот е в това, че един път добита, отбраната скоро става наша тюрма, в която живеем по своя воля.
Да потискате всичко естествено в себе си значи, че рано или късно там ще израснат чудовища.
Скуката е основала повече играчи на хазарт, в сравнение с алчността, повече пиещи, в сравнение с жаждата, и, вероятно, толкоз самоубийства, колкото и отчаянието.
Съхранението и възпроизвеждането на полезности единствено по себе си не се явява добродетел.
Да живееш със пристрастеност е единственият метод да заобичаш живота.
Според античните религията е нужна на тези, които се боят да се окажат в ада; духовността за тези, които към този момент са били там.
Най-доброто лекарство за самотата се явява уединението.
Човекът, съзнаващ самотност, изпитва неповторимото прекарване за пътешествие и дружно с това той осъзнава вътрешната си същина, с която може да стартира разговор. Благодарение на този разговор стартира индивидуационният развой. И какъв брой трагично наподобява отводът от тази опция за личностно израстване! Човекът става персона, в случай че непрекъснато пристъпва към подобен разговор и непрекъснато осъзнава изследвайки анатомията и теологията на своята душа.
Ако сполучливо преодолеем паниката от самотата, пред нас се откриват нови хоризонти и в последна сметка се научаваме да живеем без значение от другите.
В устрема си да избегнем житейския си път, като го прехвърлим на различен, предавайки се на страха от самотата, ние освен разрушаваме неповторимия смисъл на живота си, който непременно желаеме да реализираме, само че и обременяваме различен човек, на който сме се обяснили в обич.
В последна сметка от мъчениците не се получават нито положителни майки, нито положителни спътници.
Детето, споделило, че в действителност кралят е гол, в никакъв случай не е получило обществено утвърждение.
Изграждането на зряла персона директно зависи от това, в каква степен човек е подготвен да носи отговорност за избора си, да престане на упреква близките или да чака от тях освобождение, а също по този начин и да признае болката, обвързвана с неговата самотност, без значение от приноса си във образуването на обществените функции и укрепването на обществените връзки.
Без работа животът загнива, само че когато в работата няма душа, животът се задъхва и умира.
За разлика от трагическото или комичното чувство за живота, възприятието за подигравка не може да лекува. Ироничното схващане може да види „ трагичните неточности “, да разбере техните последици, само че то в никакъв случай не може нито да ги изкупи, нито да ги избегне.
Това, което не е изстрадано, не е осъзнато и не е интегрирано, се предава на идващото потомство.
Невъзможно е да постигнеш по-високо равнище на връзки с другите, в сравнение с равнището на връзките самичък със себе си.
Без да усещаме родителско утвърждение, ние не можем да заобичаме себе си.
Целта на живота не е щастието, а смисълът.
