Според някои версии Анхел де Куатие е мексикански писател, а

Според някои версии Анхел де Куатие е мексикански публицист, а съгласно друга това е псевдоним на съветски актуален публицист. В своята автобиографична поредност от книги, Анхел де Куате назовава себе си индианец от племето Навахо. Неговата персона е забулена в тайнственост. Говори се, че дядо му по майчина линия е навахо, същински индийски шаман. Баща му е французин, който през целия си живот търси ориста си и в последна сметка я намира в Мексико. 

От детството си Ахел е възпитаван от своя дядо, от който е усвоил теорията и практиката на индианските шамани, научил се е да управлява сънищата си и да интерпретира знаците. Дълго време живее в Русия и избира да написа на съветски, като е сигурен, че съветският език е най-подходящ за откриване на тайните на битието. 

В България е прочут с книгите си „ Златното сечение “, „ Отшелникът “, „ Цял живот си чакала “ и доста други.

(Lucian Freud, Reflection with Two Children (Self-Portrait), 1965, Museo Thyssen-Bornemisza, Madrid)

Любовта и гибелта изпълват човешкият живот със смисъл. Едни от нас живеят, тъй като обичат, а други тъй като се опасяват да умрат.

Хората са се отучили да обичат. Зад любовта на актуалния човек постоянно се крие желанието за някаква полза. Ние не обичаме другия - ние обичаме своето предпочитание, проектирано в него. Ние лъжем себе си. Нашата обич е лишена от откровеност, от спонтанност. В нея няма нищо същинско - единствено заблуда, единствено изображение, подражателство...

Зад всяка наша постъпка се крие боязън и това е страхът от гибелта. Но ние не осъзнаваме и не виждаме това. А нали точно този боязън от гибелта ни пречи да обичаме и да бъдем искрени; точно поради него не се усещаме стопани на личния си живот.

Лесно е да учиш другите да живеят вярно. Трудно е самият да живееш по този начин.

Хората си задават въпроса: „ Защо живеем? “ Те желаят да знаят, в какво е смисълът на живота. И те стартират да търсят. Те търсят обич, благосъстояние, популярност, величие. И при тях се появява някаква заблуда за смисъл на живота. Те, както си мислят, схващат за какво живеят. А какво, в случай че имаш всичко?... Какво ще бъде тогава? За какво ще живееш?

Смисълът на живота не е в това да удовлетворяваш всички свои стремежи и фантазии. Това е задънена улица, лабиринт без излаз. Да се стремиш към нещо е хубаво. На самият блян е единствено мощ, само че не и смисъл на живота...

Ако действаш във връзка своите стремежи, това към момента не значи независимост. Но в случай че вървиш против своите стремежи е същинско иго.

Докато се опитваш да контролираш Живота, в него не стават чудеса! Просто не може да има. Чудото става в този момент, когато си подготвен да се довериш на Живота. И идва единствено, без уведомления, без предизвестия, без гаранции.

Всичко велико и доста се случва ненадейно. Провидението идва отникъде. Срутва се върху теб като снежна лавина. Мястото и времето е невероятно да се предугади. Просто е нужно да бъдете подготвени.

На вашето потомство е отредено да знае, каква е задачата. Но вие не разбирате, в какво е смисълът.

Ние сътворяваме събитията, на които се оказваме заложници. Направете нещо друго най-малко един път, и всичко ще бъде друго.

Бъдещето е разследване от предишното. Показва това, което е било, а не това, което ще бъде.

Винаги има избор, само че никой не знае следствията от своят избор и в това е повода на грешките.

Никой не може да забрани на човек да прави нелепости.

Ако искаш да докажеш нещо, ти към този момент знаеш, че това е по този начин. Тогава за какво би трябвало да го доказваш? На процедура става по този начин, че ти не живееш поради себе си, а поради непознатото мнение. По-просто казано, ти умираш.

Истината е в нас. Единственият въпрос е къде сме ние?

Истинската полезност не може да бъде „ неизбежна “. Неизбежни са единствено разноските и загубите, правени по пътя към същинските полезности. Това, което се дава на индивида елементарно, в реалност нищо не коства. И противоположното – същински скъпото се дава с огромен труд. На нас са ни нужни още и мощ, и религия, и дейности. Защото краят на една работа не значи нищо друго, с изключение на начало на идната.

Там, където има боязън, там има и неистина, където има неистина, там има и боязън.

Лъжата оказва помощ на съществуването, само че убива живота. И най-трудно от всичко е да не лъжеш самият себе си.

Да очакваш дарове в отговор на своята обич е съвсем безумство. Твоята обич не ти дава никакви права.

Страстта заслепява. Съзнанието връща зрението. Но да виждаш е незадоволително. Нужно е да гледаш от горната страна, а не от себе си. Нужно е да бъдеш повече.

Страстта е лишена от обективност, тя е лишена от истина. Затова помнете: в случай че мозъка ви е обзет от възбуденост, вие сте в заплаха.

Пътища и кръстопътища. Казват, че Бог е основал пътищата, а Дявола - кръстопътищата.

Винаги съществува противоположна връзка, дори в случай че си мислите, че играта е еднопосочна.

Ако не се съмняваш в правилността на своите действия, това е сигурен знак на обезверена нелепост.

Наличието на идеология е също толкоз неприятно, колкото и нейното неявяване.

Само не се съмнявай! В подозренията е страхът, а в страхът - гибел.

Странно нещо е любовта. Тя фактически наподобява на слънцето. Тя ослепява и изгаря очите.

Любовта не е вериги. Истинската обич е в противен случай, избавление.

Болшинството мъже изживяват два живота - преди и след сватбата. До сватбата те са стройни, бързи, решителни; след сватбата те са дебели, мудни и пасивни.

Съвременните мъже се отнасят към дамите по два метода. Или като към продажница - т.е. желаят я, само че не изпитват към нея почитание. Или в противен случай, като майка, т.е. почита я, само че освен това недвусмислено гледат други дами.

Да бъдеш жена значи да зависиш от мъжкото предпочитание, от неговото въодушевление. А мъжките стремежи са променливи, като морски вятър. Днес мъжа го влече едно, на следващия ден друго. Мъжът е синоним на непостоянството.

Любовта е когато ти чувстваш друга душа. А влечението е увлечение. Просто нужда, като апетит.

Отговорността - това не е обич. Любовта е отговорност.

Мъжът, кадърен да разбере жена, по предписание, живее с други мъже.

Две неща в живота на дамите са безусловно неизбежни: появяването на прахуляк върху мебелите и отчаяние от мъж.

Обичащият човек не умира. Той се насочва на Небето дружно със своите възлюбени. Ако, несъмнено, може да откри реципрочност.

Който не е изпитал обезсърчение, той няма да познае и благополучие.

Слабостта не е неявяване на мощ. Слабостта е неявяване на добрина.

Ти можеш да срещнеш своята самотност единствено в тълпата.

Самотата не е просто, когато си самичък. Самотата е тогава, когато си един и си обграден от мрачевина. Пустота.

Като цяло, от възприятието на самотност можете да се избавите единствено по един метод - да започнете да се интересувате от някой с изключение на от самите себе си!

Хаосът е ред, който ти си некадърен да схванеш. Това е същинският ред.

Тъмнината не идва на този свят с ужасни чудовища. Тя играе със слабостите и желанията на човек. И в това е нейната мощ - в тези недостатъци на индивида.

Знаеш ли в какво е силата на Слънцето? То не се бои да огледа в Тъмнината.

Ако хората мислят за сегашното си, те биха могли да трансформират своето бъдеще.

Заплахата е най-ефективният метод за влияние върху съзнанието.

Властта не е тогава, когато нещо се прави, властта е, когато нещо се подчинява.

Можеш, вероятно, да удариш човек. Но в случай че го биеш, знаейки, че той няма да ти отговори, то тогава е удар по самия себе си.

Човекът без душа е компютър. Каквато и стратегия да заложиш в него, такава и ще работи.

Човек ненавижда себе си, тъй като не намира в себе си това, което желае да откри.

Много комфортно е да обвиниш различен човек в това, в което в действителност, самия ти си отговорен.

Всяка битка е заблуда. И в това е Бог. Бог не е битка. Бог е доверие и действия.

Кой е споделил, че гъсениците постоянно се трансформират в пеперуди?

Проблемът на нашият свят не е в източниците на сила или в научният напредък, не е в стопанската система и не е в политиката, и дори не е в падението на културите, а в това, което става в самите нас.

Платон е изучавал същността на индивида, а Аристотел неговото наличие. Изучавайки същността е постоянно по-тежко, в сравнение с да описваш това, което виждаш. И по тази причина Платон бързо сме го не запомнили, а Аристотел сме повишили в сан на популярен влъхва.

На мъдрецът не може да му бъде скучно, тъй като той постоянно има заслужен събеседник - той самият.

Мъдрият човек се разграничава от умният не по това, че е живял повече и знае. Не. Просто мъдрецът вижда нещата в същинската им светлина. Той схваща на какъв фона е нужно да " разгледате " това нещо, с цел да прояви своят същински " цвят ".

Истината плаши, само че с нея не ужасно.

Бог ни дава не това, което желаеме от него, а това което Той смята, че ни е нужно.

Колко е просто да бъдеш благополучен! Просто би трябвало да схванеш: всичко, което правиш, и всичко, което се случва с теб, е подарък! Ти непрекъснато получаваш дарове! Ти или виждаш това и тогава си благополучен, или не, и животът ти се трансформира в изтезание, изпълва се със самотност и губи всевъзможен смисъл.

Изображение: Lucian Freud, Reflection with Two Children (Self-Portrait), 1965, Museo Thyssen-Bornemisza, Madrid - Wikipedia