Рене Карабаш: Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния
Спомням си, когато една доста специфична за мен жена преди две години ми подари " Остайница ", първата ми " среща " с. Спомням си още всички страсти, през които прекосих, до момента в който я четях и тези, които са се докосвали до книгата, ще схванат. Точно по тази причина с неспокойствие дочаках новата й – стихосбирката " Братовчедката на Зорбас ", която беше мотив и за срещата ни с Рене Карабаш, или Ирена Иванова, както в действителност е същинското й име. Сигурна съм, че всеки ще се припознае в някой от стиховете в нея, ще си напомни претърпяна история, претърпяна гибел, претърпяна обич. Защото поезията е такава – човърка доста тънко в страстите ни и ни побутва тогава, когато сме не запомнили да усещаме, а Ирена извънредно ловко подрежда думите и историите сред тях, с цел да я направи още по-въздействаща.
Знам, че новата ти книга е трябвало да се споделя „ Като мак в бетона “ (поне ние по този начин я обявихме в текста за Разпети петък, който написа за нас), само че не щеш ли в този момент се появи „ Братовчедката на Зорбас “. Коя в действителност е братовчедката на Зорбас? Как се роди тя?
Книгата мина през доста метаморфози. Мисля, че това е най-трудното ми и дълготрайно “раждане ” на книга. Първото предизвикателство, което се изправи пред нея, беше подборът на стихотворенията, които са писани в продължение на 5 години. С редакторката ми Аксиния Михайлова се потрудихме много, с цел да се получи тази съвършена целокупност най-после. Извънредното положения способства за бавния и изменчив развой на работа. Книгата мина през няколко работни заглавия – " Опитомяване на Бога ", " Като мак в бетона " и най-после " Братовчедката на Зорбас ", което считам, че кореспондира най-добре на наличието. А коя е братовчедката на Зорбас, можете да разберете като отворите книгата. Някои от вас, които са осведомени с Казандзакис, евентуално се досещат… Но ще оставя стихотворенията в нея сами да приказват за себе си.
Изолацията оказа помощ ли на креативния развой, даде ли ти повече време за писане или по-скоро беше време за преосмисляне?
Със сигурност беше необикновен, само че необходим интервал за всеки. При мен нямаше огромна разлика. Така или другояче работя от у дома. Усетих единствено внезапното лишаване от обществени контакти и независимост да излезеш в парка. Това ме потопи в едни дълбоки лични води, за които в последна сметка благодаря, тъй като ми помогнаха да оценя доста повече всичко, което ме заобикаля и ми отдели повече време за дълбаене във вътрешността.
От шапката излизат и бели и черни зайци. Въпросът е какво ще създадем след това с тях. Аз опитомих моите.
Върнаха ли се хората към четенето?
Върнаха се към книгите, за които не им е оставало задоволително време да прочетат. Може би някои, които са се отдалечили от четенето, са се върнали към него. Не знам. Мога да приказвам за себе си. Аз персонално дочетох някои книги, за които не ми оставаше време. Доволна съм.
А имат ли потребност от повече лирика, изключително в такива моменти?
Със сигурност. Когато материалният ни свят е заплашен, е нужно да подсилим духовния. Поезията е съвършен инструмент за това, да виждаме оня успореден философски свят, който ни заобикаля. И най-много, тя е съвършеният инструмент за “чувстване ”, нещо, от което забързаното ни и уплашено всекидневие от ден на ден ни отдалечава.
Още при започване на книгата пишеш, че поезията ти е пособия да гледаш на гибелта като на хубав сън. Помниш ли по кое време се наложи да се събудиш за първи път от него?
Да, помня. Когато изгубих баба си. В книгата има няколко стихотворения за нея и за отношението ми към гибелта и живота, откакто тя си отиде. Детството ми е минало на село, където има много гибел и право съразмерно на това – живот. Благодарна съм по тази причина, тъй като душата става многоъгълна и невидимите неща стават все по-видими за нея.
С предната ти книга „ Остайница “ ненапълно излезе отвън рамките на поезията. Защо в този момент стихосбирка, а не разказ?
“Донякъде ” е забавно определение. “Остайница ” е постмодерен разказ, написан в естетиката на поезията, от която няма по какъв начин да се отделя. Но и това слага доста сложни задания пред мен, като това да накарам поезията и прозата да живеят под един покрив. Не мисля, че книгите излизат по проект. Те се появяват като децата. Неочаквано и с появяването им се прераждаш. И въпреки всичко мина доста време от миналата ми стихосбирка “Хълбоци и пеперуди ”, извънредно време беше да се появи “Братовчедката на Зорбас ”.
В „ Братовчедката на Зорбас “ се връщаш се към детството си – кое искаш да помниш от него и кое да забравиш?
Искам да запомня всичко това, което съм написала в книгата. Именно по тази причина взех решение да сложа този начален монотонен и скромен текст за детството, с цел да остане на хартия и с цел да го отпечатам на лентата на живота си. Вярвам, че доста хора ще припознаят себе си в него. Неслучайно приключва с думите: “Мислите, че това съм аз. Но сте само вие ”.
Има още...
Знам, че новата ти книга е трябвало да се споделя „ Като мак в бетона “ (поне ние по този начин я обявихме в текста за Разпети петък, който написа за нас), само че не щеш ли в този момент се появи „ Братовчедката на Зорбас “. Коя в действителност е братовчедката на Зорбас? Как се роди тя?
Книгата мина през доста метаморфози. Мисля, че това е най-трудното ми и дълготрайно “раждане ” на книга. Първото предизвикателство, което се изправи пред нея, беше подборът на стихотворенията, които са писани в продължение на 5 години. С редакторката ми Аксиния Михайлова се потрудихме много, с цел да се получи тази съвършена целокупност най-после. Извънредното положения способства за бавния и изменчив развой на работа. Книгата мина през няколко работни заглавия – " Опитомяване на Бога ", " Като мак в бетона " и най-после " Братовчедката на Зорбас ", което считам, че кореспондира най-добре на наличието. А коя е братовчедката на Зорбас, можете да разберете като отворите книгата. Някои от вас, които са осведомени с Казандзакис, евентуално се досещат… Но ще оставя стихотворенията в нея сами да приказват за себе си.
Изолацията оказа помощ ли на креативния развой, даде ли ти повече време за писане или по-скоро беше време за преосмисляне?
Със сигурност беше необикновен, само че необходим интервал за всеки. При мен нямаше огромна разлика. Така или другояче работя от у дома. Усетих единствено внезапното лишаване от обществени контакти и независимост да излезеш в парка. Това ме потопи в едни дълбоки лични води, за които в последна сметка благодаря, тъй като ми помогнаха да оценя доста повече всичко, което ме заобикаля и ми отдели повече време за дълбаене във вътрешността.
От шапката излизат и бели и черни зайци. Въпросът е какво ще създадем след това с тях. Аз опитомих моите.
Върнаха ли се хората към четенето?
Върнаха се към книгите, за които не им е оставало задоволително време да прочетат. Може би някои, които са се отдалечили от четенето, са се върнали към него. Не знам. Мога да приказвам за себе си. Аз персонално дочетох някои книги, за които не ми оставаше време. Доволна съм.
А имат ли потребност от повече лирика, изключително в такива моменти?
Със сигурност. Когато материалният ни свят е заплашен, е нужно да подсилим духовния. Поезията е съвършен инструмент за това, да виждаме оня успореден философски свят, който ни заобикаля. И най-много, тя е съвършеният инструмент за “чувстване ”, нещо, от което забързаното ни и уплашено всекидневие от ден на ден ни отдалечава.
Още при започване на книгата пишеш, че поезията ти е пособия да гледаш на гибелта като на хубав сън. Помниш ли по кое време се наложи да се събудиш за първи път от него?
Да, помня. Когато изгубих баба си. В книгата има няколко стихотворения за нея и за отношението ми към гибелта и живота, откакто тя си отиде. Детството ми е минало на село, където има много гибел и право съразмерно на това – живот. Благодарна съм по тази причина, тъй като душата става многоъгълна и невидимите неща стават все по-видими за нея.
С предната ти книга „ Остайница “ ненапълно излезе отвън рамките на поезията. Защо в този момент стихосбирка, а не разказ?
“Донякъде ” е забавно определение. “Остайница ” е постмодерен разказ, написан в естетиката на поезията, от която няма по какъв начин да се отделя. Но и това слага доста сложни задания пред мен, като това да накарам поезията и прозата да живеят под един покрив. Не мисля, че книгите излизат по проект. Те се появяват като децата. Неочаквано и с появяването им се прераждаш. И въпреки всичко мина доста време от миналата ми стихосбирка “Хълбоци и пеперуди ”, извънредно време беше да се появи “Братовчедката на Зорбас ”.
В „ Братовчедката на Зорбас “ се връщаш се към детството си – кое искаш да помниш от него и кое да забравиш?
Искам да запомня всичко това, което съм написала в книгата. Именно по тази причина взех решение да сложа този начален монотонен и скромен текст за детството, с цел да остане на хартия и с цел да го отпечатам на лентата на живота си. Вярвам, че доста хора ще припознаят себе си в него. Неслучайно приключва с думите: “Мислите, че това съм аз. Но сте само вие ”.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ