Няма на кого да се опра, на кого да се изповядвам ♥ Петя ДУБАРОВА
(Снимка на 16-годишната Петя Дубарова)
Из персоналния дневник на 16-годишната Петя
♥ 9 октомври 1978 година, понеделник
Дявол да го вземе, няма на кого да се опра, на кого да се изповядвам.
…
Мисля си, кое ли ще е момчето, в което ще се влюбя, а то ще ме довърши напълно, ще ме излъже по този начин, както аз в този момент неистина бедните момчета. Аз си го представям доста ясно, напряко го виждам пред себе си – доста висок – леко изгърбен, ръбест, с най-очарователната ръбата красота – жилест, с момчешко лице, доста радостен, доста дръзновен, щур като Таван, ужасно влюбен и ужасно ревностен, доста същински и доста непосредствен, по момчешки гальовен и по мъжки буен. Такъв, какъвто би се разгневил, в случай че му изневеря инцидентно, и би провокирал счепкване сред нас двамата – доста сърдит, с блестящи очи, с присвити устни, с глас – запъхтян, с прекъсвания. Да тръска глава, да вика и най-после да се обърне внезапно и да си тръгне, с цел да скрие сълзите си. А аз да хукна след него и да го застигна, да го спра и както сме по този начин – на улицата против сладкарница „ Златната рибка ” (т.е. „ Шаранчето ”), – да подвигна ръце към очарователните му плещи и да се сгуша в него – доста дребна, доста щастлива и доста влюбена. Да му кажа с спокоен глас нещо хубаво и топло. И той внезапно да ми повярва, да допре с топли пръсти лицето ми, да допре с устни косите ми – и да ми има вяра, доста да ми има вяра. После да идем на най-тъмната и най-самотната алея в морската градина, да има лунна светлина – да няма капка електричество – тогава хората наподобяват най-хубави, най-истински. Да бъда с тънка бяла блузка и под нея да прозира тялото ми, да усещам с всяка своя фибра и най-нежната, съвсем невидима линия на дланите му, прегърнали ме. И да бъде топло, да знам, че той ме обича, че желае да се ожени за мен, че желае да бъде негова другарка, сестра, обичана, бъдеща майка на сина му, който по този начин доста ще наподобява на него. Искам след това, когато след дълга целувка се разделя с него, да потегли по основната улица – одухотворена, чаровна единствено от благополучие, усмихната, с блестящи очи, да ходя, да ходя като замаяна против поток от хора, да знам, че и той върви по този начин нанякъде, а в устните му горчи усетът на моите устни. Но несъмнено това няма да ми се случи в никакъв случай. Не, аз не заслужавам такова нещо – прекомерно е хубаво, с цел да се случи на мен. Аз съм долна, гадна. Колко момчета излъгах, какъв брой още не преставам и ще не преставам да неистина! Още от предходната година! Ако има пъкъл, аз съм за там, и единствено за там. Аз нервирам толкоз майка си, която по този начин обичам. Не знам, дали е допустимо в миналото този грях да ми бъде банален от някого? Сигурно, не. После аз няма сестра, брат. Живея сама. Стихове не пиша – все едно че извършвам кражба – освен от себе си... Защото хората чакат от мен, гледат в мен. Дявол да го вземе, за пъкъла съм и толкоз. Разбира се, аз нямам доверие в господ, само че не мога и да допускам, че гибелта е край, че когато човек умира нищо повече не му се случва. Не, това не е правилно. Ад и парадайс може би не съществуват, само че след гибелта си хората все някъде отиват, все някъде ги съдят. Та другояче какъв брой грехове ще погълне земята – неосъдени, неопростени. Та нали все някъде, откакто почине, индивидът би трябвало да заплати за всичко, което е направил, нали все някой би трябвало да му опрости греховете? Нима ще почине и край! Колко е неприятно по този начин – никой, който е починал един път, не може да се върне сред живите и да им опише какво е гибелта. Нищожно нещо е индивидът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, основава нещо, само че постоянно в границите на своето просто човешко съществувание – него той не може да надвиши. Виж, в случай че всеки човек беше по едно слънце, по една планета...
Твърдо съм уверена, че на В. аз напълно не му подобавам – по този начин, както той не ми подхожда. На него би му подхождало напълно друго момиче – огромна симпатяга – огромна хубавица, само че много неугледно, надалеч не хубавица, светла, малко лимитирана, без тъмни намерения, без налудничави хрумвания и стремежи – напълно елементарна, а в това време почтена да бъде обичана от него. А на мене ми би трябвало нещо напълно друго – аз съм тъмна, неразбрана, откровена, пряма, малко вятърничава, само че способна да се влюбва доста мощно и доста рядко. На мен ми би трябвало ужасно, властно, чаровно и самоуверено boy (момче), напълно не елементарен. Как желая да имам подобен, да скитаме двамата – доста влюбени, той да ме направи грешница – той, непорочният, същинският! Ах, по какъв начин бих го обичала!!!
…
Фрагмент от персоналния дневник на Петя Дубарова (1978 г.) и книгата „ Петя Дубарова. Проза “, Изд. Либра Скоп
Снимки: bg.wikipedia.org
