Много са нещастните пребогати хора, много са и благополучните, които живеят скромно | ХЕРОДОТ
След като съвсем всички нации оттук река Халис били покорени от Крез и присъединени към лидийското царство, в цъфтящата и богата столица и запристигали – един за едно, различен за друго – всички мъдреци на Елада, които живеели по това време. Сред тях бил и атинянинът Солон, който, откакто се явил по поръка на атиняните закони, отпътувал в странство за 10 години. Той отплавал под претекст, че желае да попътува, а в реалност – за да не го принудят да анулира някои от законите, които въвел. Атиняните сами не можели да сторят това, тъй като били крепко обвързани с клетва да съблюдават в продължение на 10 години всички основани от Солон закони.
Тъкмо по тия съображения, пък и с цел да види света, Солон потеглил за странство, посетил в Египет фараона Амасис, а също и цар Крез в Сарди[1]. С идването си в двореца бил на гостен от Крез. Подир това, на третия или на четвъртия ден, по разпореждане на царя прислужниците развели Солон из съкровищниците и му посочили цялото им благосъстояние и величие. След като Солон видял и, доколкото било допустимо, разгледал всичко, Крез му задал следния въпрос: „ Атинянино, у нас доста се приказва за теб, за твоята мъдрост и странствания, за това, по какъв начин от обич към познания и с цел да видиш света, си обходил доста земи. Дойде ми на разум да те запитвам, срещнал ли си до тоя миг най-щастливия човек на земята? “ Царят попитал това, тъй като се смятал за най-щастлив, а Солон отвърнал без ни минимум хвалебствие, казвайки истината: „ Атинянина Телос, царю. “ Крез останал сюрпризиран от чутото и заинтригувано попитал: „ По какво тъкмо съдиш, че Телос е най-щастливият? “ Другият рекъл: „ Първо по това, че отечеството му се радвало на благополучие, че Телос имал хубави и положителни синове, че доживял да види по какъв начин им се раждат и израстват децата. А след това, откакто животът му минал в благополучие, съгласно нашите разбирания, краят му пристигнал най-славно: в едно стълкновение сред атиняните и техните съседи при Елевзина той се притекъл в помощ на съотечествениците си, обърнал неприятеля в бягство и най-храбро умрял.
Отдавайки му огромна респект, атиняните го погребали на държавни разходи на мястото, където паднал. “
Като изредил многото благополучия на Телос, Солон провокирал с това Крез и той, мислейки, че безусловно ще заеме най-малко второто място, попитал кого Солон счита за втори след Телос. „ Клеобис и Битон “ – отвърнал Солон. „ Те били от аргоски жанр и животът им дал задоволително. При това имали такава телесна мощ, че и единият, и другият еднообразно печелили награди на надпреварите. За тях се споделя още следният случай: един път, когато аргосците устройвали празник в чест на Хера, майка им трябвало непременно да бъде откарана с кола до светилището, само че техните волове не се прибрали в точния момент от полето. И защото времето не чакало, младежите сами се впрегнали в хомота и подкарали колата, в която качили майка си. Те минали четиридесет и пет стадия[2] и се добрали до светилището. След този героизъм пред очите на натрупалия се народ ги застигнала най-прекрасна кончина и с това богът ясно посочил, че за индивида е по-добре да почине, в сравнение с да живее. А преди този момент аргосците, като ги заобиколили, стояли възхитени от силата на момците, а аргоските – от майка им, добила такива синове. И майката, възрадвана от тяхното дело и похвалите, застанала пред статуята на богинята и я замолила да подари Клеобис и Битон, нейните синове, които й отдали огромна респект, с онуй, което е най-хубаво за индивида. След нейната молитва, като принесли жертва и били на жертвеното пиршество, младежите легнали в светилището да спят. И повече не станали – там ги заварил последният час. Понеже се посочили най-доблестни мъже, аргосците поръчали да им създадат скулптури, които принесли като подарък в Делфи[3] “
Та на тях двамата Солон отредил второто място по честитост, а Крез рекъл яростно: „ Атинянино, ти до такава степен отхвърли нашето благоденствие като едно нищо, че ние останахме по-ниско даже от елементарните хора. “ „ Царю – казал Солон, – ти ме питаш за съдбините човешки, а аз зная, че божествата са постоянно завистливи и смутителни.[4] Додето трае животът на индивида, той може да види доста неща, които не желае – а и доста да претърпи. Аз поставям седемдесетте години за лимит в живота на хората. Ако няма високосен месец, тези седемдесет години вършат двадесет и пет хиляди и двеста дни. Ако ли пък поискаш всяка втора година се удължи с по месец, та в действителност да съответстват дните, дохождайки в нужното време, високосните месеци към седемдесетте години стават тридесет пет, а дните от тези месеци – хиляда и петдесет. От всичките тези дни на седемдесетте години – двадесет и пет хиляди двеста и петдесет – нито един не носи прекарвания, изцяло идентични с тия от предния ден. Та по тази причина, царю, индивидът е нещо напълно инцидентно, виждам, че си предостатъчен и цар на доста нации, само че на това, дето ме попита, дали ти си най-щастливият, не мога да отговоря, преди да чуя, че наред си приключил живота си. Защото доста богатият, в случай че няма благополучието да живее хубаво до края и животът му да свърши добре, напълно не е по-щастлив от оня, който живее ден за ден. Много са нещастните пребогати хора, доста са и благополучните, които живеят непретенциозно. Твърде богатият, само че трагичен човек превъзхожда единствено с две неща благополучния, а той – богатия и трагичен – с доста. Богатият по-добре може да удовлетворява своите пристрастености и в случай че го връхлети огромна неволя, да я посрещне. Другият пък го превъзхожда в това: бедата и пристрастеностите той не може по този начин добре да посрещне, само че от тези неща го предварва благополучието и той е жизнерадостен, няма болест за него, няма несгоди, той има здрави деца и крепко тяло. А в случай че от горната страна на това и животът му свърши добре, той е индивидът, който търсиш, царю – достойният да се назова «щастлив». Но би трябвало да се изчака и преди да почине, да не се назовава «щастлив», а «щастливец». Човек не може да получи всичко заедно, така както никоя земя не ражда толкоз, че всичко да й стига – едно има, друго няма. Най-честита е оная земя, която има най-вече. Така и обособеното човешко създание напълно не е нещо без значение, тъй като едно има, друго няма. Този, който изживее живота си, имайки от всичко по най-вече, и чийто живот приключи умерено, има право, царю, съгласно мене, да се назова «щастлив». И би трябвало да се гледа какъв ще излезе краят на всяко нещо. Защото боговете на мнозина са давали да зърнат щастието и след това дефинитивно са ги съсипвали. “
Тези думи напълно не се понравили на Крез и той отпратил Солон, без да му обърне повече ни минимум внимание, като го взел за глупец, който пренебрегвал днешните богатства и упорствал да се гледа краят на всяко нещо.
[1] Солон и Крез са живели по друго време и срещата сред тях е мислена.
[2] Един етап е еднакъв на към 180 метра.
[3] Делфи – най-големият елински набожен център, светилище и прорицалище на господ Аполон. Лицата, които идвали да се допитат до оракула, чували отговора на Аполон от устата на неговата жрица Пития.
[4] Преуспяването, което единствено по себе си не буди злоба у божеството, само че по предписание е съпроводено с незаконна пренебрежителност и извършване на безобразия. Божеството не може да търпи това и възмездието се стоварва върху преуспелите и доста издигнати хора. В това Херодот вижда повода за превратностите в ориста на личностите, за които написа, и тази религиозно-нравствена визия за възмездието като съществена движеща мощ в „ Историите “ постоянно пречи на Херодот да разбере действителните аргументи на събитията.
Избрано от: Исторически новели, Херодот, изд. Народна просвета, 1982
Източник: chitanka.info
Снимка: Herodotus, commons.wikimedia.org, public domain
