Синеокият мъж в скъп костюм се вглеждаше през прозореца на

Синеокият мъж в безценен костюм се вглеждаше през прозореца на офиса си в транспарантното августовско небе. Наближаваше четиридесетте. Изглеждаше удовлетворен от живота. Мислите му се рееха в миналото…

Още помнеше това лято в родното село на татко си. Беше характерен парещ ден в средата на август, когато ти се коства, че слънцето като че ли е залепнало за небето и жарещите му лъчи ще изпепелят всичко в близост, започвайки първо с теб. Кожата на главата му гореше като въглен макар шапката и влажните кърпи, които слагаше под нея. Беше решил да прекара ваканцията си тук, с цел да помогне с прибирането на реколтата. Есента заминаваше да следва в чужбина и нямаше визия по кое време ще се върне още веднъж.

Реколтата беше бедна. Сушата погуби огромна част от посевите и полетата напомняха опърпани кафяви кръпки по дрехата на някой бедняк. Денят беше уморителен и двамата с татко му поеха към дома. Мълчанието тежеше посред им като воденичен камък. Опитаха се да разменят по някоя и друга дума, само че мислите зад смръщените им чела бяха сиви като буреносни облаци. Дали щяха да съумеят да покрият разноските? Щеше ли да остане нещо в допълнение? Тежка и неблагодарна е работата на полето…

Когато стигнаха до входната врата, прозорците на къщата към този момент грееха в огненочервено от лъчите за залязващото слънце. Младият мъж понечи да влезе през прага, само че видя, че татко му се спря и се обърна. Помнеше по какъв начин се катереше по раменете му, помнеше с какво удивление го гледаше, когато вечер сядаше на коленете му, с цел да чуе някоя страшна история за смели принцове и ужасни чудовища… и красиви принцеси, несъмнено! Стойката на татко му беше друга, годините бяха сложили тежък товар върху плещите му, само че очите му… очите му си бяха същите. Сини, транспарантни и чисти. С напуканите си от полската работа ръце старецът се пресегна към перваза на близкия прозорец и взе дребна дървена кутийка. Отвори я, погледна в нея и затвори деликатно капака ѝ. Изведнъж лицето му се озари. Бръчките като че ли се опънаха, стойката му се изправи, на устните му блестна усмивка… „ Хайде, сине, да влизаме, майка ти ни чака! “ „ Каква изумителна смяна “, сподели си мислено младежът. – „ Какво се случи с баща?! Целият стана успокоение и топлина. Няма и диря от терзанията, които доскоро стискаха гърлото му с ноктите си… “.

Утрото настъпи. Беше време да се насочат към полето. Излязоха на двора и старецът още веднъж се пресегна към кутийката. Отвори капака ѝ, погледна вътре, усмихна се и помаха на сина си да побърза…

Ритуалът с кутийката се повтаряше всяка вечер. И всяка вечер лицето на възрастния мъж като че ли се подмладяваше с години, преди да влезе и прегърне обичаната жена. И всяка вечер синът не разбираше на какво се дължи това ненадейно видоизменение. Опита се да попита, само че в отговор получи единствено едно многозначително „ Ще схванеш “, съпроводено с топла бащина усмивка и нежно потупване по рамото.

Дойде септември. Бъдещият студент заминаваше назад към града. Стояха на прага на къщата. „ Е, сине, време е да се сбогуваме. Да даде Бог скоро отново да се забележим. Но преди да тръгнеш, желая да ти дам нещо… “ Старецът се пресегна към перваза и подаде на сина си познатата кутийка. „ Вземи я, сърце мое. Подари ми я един пътешественик, в символ на признателност, задето го подслоних и го поканих да нощува у нас. Заръча ми всяка вечер, преди да пристъпя прага на дома, да разтварям капака ѝ и да поставям вътре тежките си мисли, измъчвали мозъка ми денем. Така и върша. Слагам ги вътре и затварям капака. А най-удивителното е, че когато заран изляза и отворя кутията, нормално се оказва, че някак са изчезнали… “

Бяха минали доста лета от оня отдалечен септемврийски ден. Струваше му се, че към момента чуваше гласа на татко си. Погледна бюрото пред себе си и се усмихна. Кутийката беше там. Всяка вечер, преди да си тръгне от офиса, отваряше капака ѝ и слагаше тежките си мисли в нея. После я затваряше и потегляше към дома, където го чакаха трите прелестни принцеси в живота му – брачната половинка му и двете им дребни синеоки дъщери. Погледът му се спря на фамилния портрет в семпла дървена рамка, от който го гледаха обичаните му същества. Може би в това се криеше тайната на щастливия и пълностоен живот – да знаеш по кое време и какво да сложиш в кутията… Кутията на татко…

***

Рядко си даваме сметка с каква лекост разрешаваме на ежедневните проблеми да завладяват неусетно мозъка ни и да отровят скъпи и неповторими мигове, в които можем да бъдем същински щастливи. Забравяме, че мозъкът ни не е кадърен да мисли в по едно и също време за две неща – в случай че се тревожим ще ни откажат ли поисканото покачване в службата, в същия този момент не можем да се зарадваме на красивата рисунка, основана с толкоз обич от дребните пръстчета на детето ни… А множеството от нещата, за които се тревожим, в никакъв случай не се случват, или, даже и да се случат, намират своето решение. За страдание, разбираме това прекомерно късно. Колко по-красиво щяхме да изживяваме дните си, в случай че всеки от нас имаше по една такава кутийка за тежки мисли!

Защото същински значимото е не да реализираме живот без проблеми, а да се радваме същински на живота макар проблемите…