`Бих бил трикрако столче` – проф. Цочо Бояджиев отговаря на Макс Фриш |
Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му „ Щилер “ и „ Хомо Фабер “, както и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Проф. дфн Цочо Бояджиев е роден в гр.Троян (1951 г.) и е измежду водещите български хуманитаристи, учредител на философската медиевистика у нас. Автор на основни проучвания върху античната и средновековна философия, преводач на Платон и Тома от Аквино, (ако би трябвало да споменем единствено две имена), стихотворец, чиято най-нова стихосбирка „ Кухата вътрешност на живота “ ще се появи след броени дни. А също по този начин предан фотограф и непосредствен другар на котарака Лео.
Разговарям с проф. Бояджиев на чаша капучино. В метода, по който дава отговор на въпросите, проличава това успокоение и благотворителност, присъщи на хората, които не изпитват нужда да потвърждават никому нищо. Защото по този начин или другояче, към този момент са се потвърдили на всички значими места в живота си. Без да се наскърбявам, имам чувството, че по-скоро беседва със себе си, в сравнение с с мен. Това, което ме изненадва обаче, е съхраненото му учудване от света и индивида. Често отговорите му стартират по този начин: „ С огромна изненада разбрах... “, „ Много се учудвам, когато... “. Това се случва още при първия ми въпрос:
Кой е индивидът, който бихте желали в никакъв случай да не бяхте срещали?
Аз не умея да ненавиждам. Но изненадващо за мен самия имах прекарвания, когато в случай че можех, щях да убия човек. Този човек бе майорът в казармата, който непрестанно издевателстваше над нас. Тогава с учудване си дадох сметка, че съм подготвен да го убия. Но това бе прочувствен казус, който не се повтори. Може би е въпрос на отстъпчивост на характера. Не мога да държа дълго време карез на някого.
А кой човек, към този момент умрял, бихте желали да срещнете още веднъж?
Преди години имах такова прекарване. Пътувах в късния следобяд, една зимна по здрач към Велико Търново. Изведнъж ужасно ми се прииска да се събере фамилията ми – родителите ми, брат ми, прабаба ми, която живееше с нас. И си помислих какво ли не бих дал, с цел да можеше това да се случи. Дори единствено за една вечер.
А другояче индивидът, който ми липсва доста, е проф. Димитър Аврамов – ерудит и прелестна персона, с който имах щастието да се познавам. Мислил съм си какъв брой по-добре щеше да бъде за мен, в случай че го бях срещнал години по-рано. Колко лутания бих си икономисал. Когато през 1969 година излезе книгата му „ Естетика на модерното изкуство “, я прочетох и бях напряко замаян. Тя не приличаше на нищо, което бях чел до тогава за литературната или естетическа доктрина. Много години по-късно, когато пишех книга за философията на фотографията, взех решение да я препрочета. И видях, че макар миналите десетилетия, книгата си бе все по този начин свежа – нямаше нищо по нея, което да пипнеш.
От какво имате потребност, с цел да сте благополучен (освен от международен мир)?
Аз съм непретенциозен в условията си и желая фамилията ми да е добре. Това ми е най-важното.
Нека за мое улеснение в този диалог да прибавя без да пита още три неща, които са Ви значими – философията, фотографията и поезията. Къде се пресичат тези три равнини?
Бих споделил, че при мен тези три занимания се движат в успоредни коридори. Те са характерни езици за разнообразни мои връзки към света.
Философията е усилието да схвана загадката на този свят, да мога рационално, на основата на разсъждения, а не на някакво предлогично мислене, да схвана основанията, даже на личното си държание и пристрастености. Философията е езикът, на който се пробвам да върша това.
Поезията е езикът на моите меланхолии. Тъгите ми са непокътнато пространство за поезията.
А пък фотографията е езикът, на който се удивлявам от удивителния свят, който ме заобикаля. Често споделям на курсистите, че фотографът би трябвало да коленичи пред обекта на своето внимание. Ние доста снимаме в трънския край. Почти 15 години всеки четвъртък вървим там с Николай Трейман. И когато някоя трънска баба ми каже да не я фотографирам, тъй като не излизала добре на фотография, аз й давам отговор: „ Защото не те е обичал задоволително фотографът “. Aз съм направил доста повече пояснения в обич на трънски бабички, в сравнение с девойки в младежките си години. Фотографията е езикът на възхита. Когато видиш нещо на пръв взор грозно, запуснато, разрушено, само че успееш да извадиш напред хубостта му. Тази хубост на отминали животи е малко тъжна, само че е там, има я.
Освен това фотографията има и чисто лечебен резултат върху мен. Аз години наред живеех с книгите и едва записах това, което се случва в близост. Колегите ми във Факултета се смееха, че все финален научавах за любовните афери, които са се вихрили. Бях като кьорав за света. Фотографията обаче дисциплинира вниманието. Тя те учи да се вглеждаш. Дори без да насочваш обектива, ти към този момент кадрираш пространството към себе си – отсяваш нужното от ненужното.
За себе си съм забелязал, че постоянно взимам обектив, който да дава отговор на настроението ми. Ако съм подтиснат и обезпокоен, взимам дългофокусен, с цел да фотографирам без да се приближавам. Ако съм в еуфорично въодушевление, взимам широкоъгълен и изщраквам от близко. Даже сътрудниците ми се изненадват по какъв начин притеснителният Цочо се завира с апарата си безусловно в лицата на хората.
Фотографията е интимно прекарване, най-малкото тъй като се случва безмълвно. Тя е изпитание по едно и също време да осмислим, само че и да измислим живота си. Можем ли да кажем, че фотографията е спомен-мечта?
Да, фотографията е безсловесна. Ако се съгласим, че думите са мрежата, през която се опитваме да прекараме действителността, то фотографската фотография е едно от тези дребни чудеса, което се е промушило през мрежата на езика.
В моята книга за философията на фотографията стартирам с отпратка към една публикация, която е срещу фотографията за спомен. Основната теза е, че паметта конструира предишното по друг метод. Снимката може да бъде мотив за активизиране на паметта, само че паметта си има своя лична класификация.
Снимката не е просто спомен, не е и фантазия. Тя събира времена. Тя е момент, само че не мигът, като изпразнен от време, а като свръхконцентрираност на времена. Защото с изключение на виталното време на индивида пред обектива, фотографията зачева и своя лична история. Съвременникът ще огледа на нея по един метод, поколението след 30 или 100 години – по напълно различен. Тази свръхконцентрираност на време е характерна за фотографията. Това е един заключен момент с потенция от него да се разпрострат разнообразни времена.
Най-хубавата фотография, която сте създали?
Фотографите споделят, че най-хубави са несниманите фрагменти. И аз имам един подобен. Бяхме в църквата на съветския манастир на Атон. Вътре нямаше никого, с изключение на един възрастен духовник, седнал на стол. Лицето му бе ярко, а тяло, просто нямаше. Расото като че ли стоеше във въздуха, без да има плът. Изтекоха ми очите, само че не посмях да го фотографирам.
Фотографирането е необичайно занятие. Понякога самото снимане носи голямо наслаждение, а по-късно като погледнеш фрагментите на екран – в тях няма нищо. Друг път си направил един единствен кадър, едвам не си капо, а той се окаже чудноват. Спомням си един път в Сицилия, снимах няколко бели брезички на фона на черната магма на Етна. Нищо работа. Но след това като погледнах фотографията на преносимия компютър си, с изненада открих, че сред дърветата като че ли се вижда муцуната на еднорог. Помислих, че ми се привижда и попитах жена ми дали вижда нещо. Тя сподели – да, виждам конче. А има ли рог? Да, има. И аз си отдъхнах.
Споменахте брачната половинка си. Бихте ли добавили нещо към брачната клетва?
Да, в моменти на нажежени пристрастености, съпрузите да броят до 25 преди да кажат нещо. И то да броят постепенно.
Как бихте определили понятието „ неустрашимост “?
Ще се опитам да го илюстрирам, не да го определям. Имах един път среща с жена, сътрудник от университета. Случайно оттова мина десетинагодишният ми наследник, видя ни и разменихме няколко думи. Тогава споделих на дамата: „ Сега ще схвана дали синът ми е мъж или не е. Ако каже на майка си, че ме е видял с Вас, не е мъж. “ Синът ми обаче не загатна нищо.
Има един тип мъжка преданост и честност, която аз за улеснение дефинирам с израза: „ Този е от махалата “. Този от махалата в никакъв случай няма да ухажва момичето, с което си отишъл на ваучър. Може да умира от предпочитание, само че няма да посегне. За него има кодекс на достойнството. Не всички мъже са такива. Но мъжествените са.
Кое качество в една жена е решаващо, с цел да бъдете съблазнен?
Прелъстява ме това, което ме и възпира – мекотата, топлотата, нежността.
Аз бях доста сюрпризиран преди 2 години, когато издадохме томче с португалска лирика и то бе най-продаваното за годината издание в " Български книжици ". За първи път поезията изпревари да речем – китайската кухня. Тогава си помислих, че при цялата ни нахъсаност да се покажем спечелили, в действителност осъзнаваме какъв брой сме уязвими. Тази лирика е съкровена. Тя допира рани, които всеки от нас носи.
Прелъстителната мощ на дамата е сходна – тя е в умеенето да посегне и допре съкровеното в мъжа. Да се развълнува от него, не просто да се осведоми.
Да приседне дамата до теб и да преживее уязвимостта ти. Да, случва се да не се заседява доста, само че дано не нагазваме в полето на разкаянията. Разкаянието е като наслойка – не те убива, само че бавно те разяжда от вътрешната страна. То обаче върви паралелно с утешението. А утешението е, че тези загуби могат да бъдат калкулирани като неизбежни. Спечелим ли Троя, няма по какъв начин - би трябвало да се върнем при Клитемнестра.
Завиждате ли на хора, които са „ прегризали гръбнака на упованието “ - нямат очаквания, а значи нямат и разочарования?
Не съм сигурен, че човек може да го направи – да се обезнадежди изцяло. Може би има хора, които доста ловко крият очакванията си - даже от самите себе си. Но структурата на нашето съществуване е такова – ние носим предишното със себе си, не го изоставяме някъде като непотребен предмет, само че носим и вероятността. Винаги живеем по едно и също време с предишното и с упованията за бъдещето. Затова няма по какъв начин да ампутираме вярата. Човекът е план за бъдещето, който живее в сегашното и носи със себе си предишното.
От коя вяра се отказахте към този момент?
В младите си години утопично ми се привиждаше, че може да се сътвори такава конструкция на обществото, че то да бъде оптимално честно. Но тъй като се занимавам професионално с далечни времена, виждам по какъв начин интригите, алчността, безцеремонното прилагане на властови запаси са били неизменима част от човешката история.
От друга страна, както споделя един от героите на Димитър Бочев: „ Животът е толкоз презрян, че е непристойно да му се подчиняваш. "
Сизифовска работа е тази, само че пък Сизиф е благополучен човек.
Надявате ли се да има оттатъшен живот?
Не се надявам. Аз имам вяра, че има оттатъшен живот. Има чудесни анекдоти свързани с отвъдния живот и сътворението на света. Например, един снежен човек споделя на другия: Аз нямам доверие някой да ни е основал. Мисля, че сме се получили вследствие на инцидентни съчетания на снежинки.
Какво Ви разсмива?
Много неща. Бях в реанимацията на „ Пирогов “ с тежък инфаркт и четях разказите на Удхаус. Някои неща ме караха да се дръзвам с глас. Например: „ Толкова бързо отидох да купя анасон, че на връщане за малко да се сблъскам на вратата със себе си “.
В хумора има нещо жизнеутвърждаващо, друго от експанзията на сатирата. Той е лек, бодър. Но една от най-жалките картини, които съм виждал, е на хора, лишени от възприятие за комизъм, които се пробват да вършат комизъм.
Вие дълги години делите дома си с котка. Домашният любим другар ли е или е сурогат на същински другар?
Ние сме имали няколко котки. Последната, котаракът Лео живя с нас 19 години. Това е съществото, в което се влюбих от пръв взор. В момиче не съм се влюбвал по този начин - единствено от един взор. Дъщеря ми го бе взела от съседка - коте на 2 месеца, уплашено, мърляво, грозно. Жена ми бе срещу да го гледаме, само че аз някак усетих, че това е безценен, непосредствен другар. Предадох му се вътрешно и към този момент знаех, че не мога да го пусна да си върви. Той бе приятел, същински близко създание. Когато един път се разболя неприятно, написах стихотворение за котарака, който отива в отвъдното и ще ме чака там. Тогава мислех, че ще почине. Но ветеринарите го върнаха към живота. И написах друго стихотворение - за възкресението. Защото аз го възприемах като човешко създание. В него имаше неща, които доста мъчно бих отнесъл към животните – да вземем за пример, любовта му към бароковата музика. Всеки път, когато я пусках, той идваше и лягаше с блажена физиономия да слуша. Вероятно аз просто планирам себе си в него, само че е приятна тази проекция. Може би това е едно алтер его, с което съм другар.
Приятел ли сте със самия себе си?
Понякога съм си другар, само че от време на време както се споделя „ Толкова съм се намразил, че от три дни не си приказвам. “ Сега имам задоволително време да обмислям живота си. И виждам какъв брой неточности съм направил, какъв брой неверно съм тълкувал някакви неща. Изобщо, както споделя Ивайло Петров: „ Старият простак на младини е бил млад простак “.
Имате ли потребност от родината България?
Странно е това – аз доста я обичам, само че не знам дали нуждая се от нея. Имало е благоприятни условия да остана да пребивавам и работя някъде на открито, само че не съм се замислял съществено да го направя. Не единствено приятелите, само че и най-важното – езикът ми е тук. Не бих могъл да пиша на немски или френски по този начин, както пиша на български. А британски започнах да изучавам чак, когато станах на половин век.
Преди четири - пет години пък се захванах с португалски. Поводът бе, че си дадох сметка по какъв начин върша единствено неща, които би трябвало да върша - без значение дали са ми наложени от някого, или аз самият съм си ги наложил. И тогава взех решение да направя нещо неефикасно. Да науча португалски. Можех да избера и шведски, да вземем за пример. Просто по този начин ми хрумна. Може би тъй като одобрявам фадо и бях любопитен да схвана защо се пее.
Ако има моменти, в които не сте се страхували от гибелта, то е било, тъй като животът Ви е изглеждал прекомерно сложен и неправилен или тъй като тъкмо в този миг е изглеждал същински прелестен?
Много сложни са въпросите за гибелта. Във всеки случай не си припомням да съм имал толкоз сложен миг в живота, че да съм подготвен да го напусна - като изключим, несъмнено, тийнейджърските ми премеждия. Тогава такива положения ги преодолявах като тръгвах напразно на път. Това бе началото на епохата на автостопа. Излизах отвън града, спирах кола и заминавах нанякъде. Скитах 2 – 3 дни и се успокоявах. Това бе заминаването като дребна гибел. Връщането като малко съживяване.
Колкото до моментите на отвратително благополучие – звучи като виц в действителност, само че когато за първи път се обясних в обич на момиче и тя откликна на признанието ми, ужасно ме заболя зъб. Тогава за първи път разбрах, че безспорното благополучие не е постижимо. Политаш, само че нещо постоянно те връща на земята...
Усмихвам се, тъй като знам защо приказва събеседникът ми. И знам кое негово стихотворение го изяснява по-добре от всяко изявление:
If I Were a Chair
(An English Exercise)
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Проф. дфн Цочо Бояджиев е роден в гр.Троян (1951 г.) и е измежду водещите български хуманитаристи, учредител на философската медиевистика у нас. Автор на основни проучвания върху античната и средновековна философия, преводач на Платон и Тома от Аквино, (ако би трябвало да споменем единствено две имена), стихотворец, чиято най-нова стихосбирка „ Кухата вътрешност на живота “ ще се появи след броени дни. А също по този начин предан фотограф и непосредствен другар на котарака Лео.
Разговарям с проф. Бояджиев на чаша капучино. В метода, по който дава отговор на въпросите, проличава това успокоение и благотворителност, присъщи на хората, които не изпитват нужда да потвърждават никому нищо. Защото по този начин или другояче, към този момент са се потвърдили на всички значими места в живота си. Без да се наскърбявам, имам чувството, че по-скоро беседва със себе си, в сравнение с с мен. Това, което ме изненадва обаче, е съхраненото му учудване от света и индивида. Често отговорите му стартират по този начин: „ С огромна изненада разбрах... “, „ Много се учудвам, когато... “. Това се случва още при първия ми въпрос:
Кой е индивидът, който бихте желали в никакъв случай да не бяхте срещали?
Аз не умея да ненавиждам. Но изненадващо за мен самия имах прекарвания, когато в случай че можех, щях да убия човек. Този човек бе майорът в казармата, който непрестанно издевателстваше над нас. Тогава с учудване си дадох сметка, че съм подготвен да го убия. Но това бе прочувствен казус, който не се повтори. Може би е въпрос на отстъпчивост на характера. Не мога да държа дълго време карез на някого.
А кой човек, към този момент умрял, бихте желали да срещнете още веднъж?
Преди години имах такова прекарване. Пътувах в късния следобяд, една зимна по здрач към Велико Търново. Изведнъж ужасно ми се прииска да се събере фамилията ми – родителите ми, брат ми, прабаба ми, която живееше с нас. И си помислих какво ли не бих дал, с цел да можеше това да се случи. Дори единствено за една вечер.
А другояче индивидът, който ми липсва доста, е проф. Димитър Аврамов – ерудит и прелестна персона, с който имах щастието да се познавам. Мислил съм си какъв брой по-добре щеше да бъде за мен, в случай че го бях срещнал години по-рано. Колко лутания бих си икономисал. Когато през 1969 година излезе книгата му „ Естетика на модерното изкуство “, я прочетох и бях напряко замаян. Тя не приличаше на нищо, което бях чел до тогава за литературната или естетическа доктрина. Много години по-късно, когато пишех книга за философията на фотографията, взех решение да я препрочета. И видях, че макар миналите десетилетия, книгата си бе все по този начин свежа – нямаше нищо по нея, което да пипнеш.
От какво имате потребност, с цел да сте благополучен (освен от международен мир)?
Аз съм непретенциозен в условията си и желая фамилията ми да е добре. Това ми е най-важното.
Нека за мое улеснение в този диалог да прибавя без да пита още три неща, които са Ви значими – философията, фотографията и поезията. Къде се пресичат тези три равнини?
Бих споделил, че при мен тези три занимания се движат в успоредни коридори. Те са характерни езици за разнообразни мои връзки към света.
Философията е усилието да схвана загадката на този свят, да мога рационално, на основата на разсъждения, а не на някакво предлогично мислене, да схвана основанията, даже на личното си държание и пристрастености. Философията е езикът, на който се пробвам да върша това.
Поезията е езикът на моите меланхолии. Тъгите ми са непокътнато пространство за поезията.
А пък фотографията е езикът, на който се удивлявам от удивителния свят, който ме заобикаля. Често споделям на курсистите, че фотографът би трябвало да коленичи пред обекта на своето внимание. Ние доста снимаме в трънския край. Почти 15 години всеки четвъртък вървим там с Николай Трейман. И когато някоя трънска баба ми каже да не я фотографирам, тъй като не излизала добре на фотография, аз й давам отговор: „ Защото не те е обичал задоволително фотографът “. Aз съм направил доста повече пояснения в обич на трънски бабички, в сравнение с девойки в младежките си години. Фотографията е езикът на възхита. Когато видиш нещо на пръв взор грозно, запуснато, разрушено, само че успееш да извадиш напред хубостта му. Тази хубост на отминали животи е малко тъжна, само че е там, има я.
Освен това фотографията има и чисто лечебен резултат върху мен. Аз години наред живеех с книгите и едва записах това, което се случва в близост. Колегите ми във Факултета се смееха, че все финален научавах за любовните афери, които са се вихрили. Бях като кьорав за света. Фотографията обаче дисциплинира вниманието. Тя те учи да се вглеждаш. Дори без да насочваш обектива, ти към този момент кадрираш пространството към себе си – отсяваш нужното от ненужното.
За себе си съм забелязал, че постоянно взимам обектив, който да дава отговор на настроението ми. Ако съм подтиснат и обезпокоен, взимам дългофокусен, с цел да фотографирам без да се приближавам. Ако съм в еуфорично въодушевление, взимам широкоъгълен и изщраквам от близко. Даже сътрудниците ми се изненадват по какъв начин притеснителният Цочо се завира с апарата си безусловно в лицата на хората.
Фотографията е интимно прекарване, най-малкото тъй като се случва безмълвно. Тя е изпитание по едно и също време да осмислим, само че и да измислим живота си. Можем ли да кажем, че фотографията е спомен-мечта?
Да, фотографията е безсловесна. Ако се съгласим, че думите са мрежата, през която се опитваме да прекараме действителността, то фотографската фотография е едно от тези дребни чудеса, което се е промушило през мрежата на езика.
В моята книга за философията на фотографията стартирам с отпратка към една публикация, която е срещу фотографията за спомен. Основната теза е, че паметта конструира предишното по друг метод. Снимката може да бъде мотив за активизиране на паметта, само че паметта си има своя лична класификация.
Снимката не е просто спомен, не е и фантазия. Тя събира времена. Тя е момент, само че не мигът, като изпразнен от време, а като свръхконцентрираност на времена. Защото с изключение на виталното време на индивида пред обектива, фотографията зачева и своя лична история. Съвременникът ще огледа на нея по един метод, поколението след 30 или 100 години – по напълно различен. Тази свръхконцентрираност на време е характерна за фотографията. Това е един заключен момент с потенция от него да се разпрострат разнообразни времена.
Най-хубавата фотография, която сте създали?
Фотографите споделят, че най-хубави са несниманите фрагменти. И аз имам един подобен. Бяхме в църквата на съветския манастир на Атон. Вътре нямаше никого, с изключение на един възрастен духовник, седнал на стол. Лицето му бе ярко, а тяло, просто нямаше. Расото като че ли стоеше във въздуха, без да има плът. Изтекоха ми очите, само че не посмях да го фотографирам.
Фотографирането е необичайно занятие. Понякога самото снимане носи голямо наслаждение, а по-късно като погледнеш фрагментите на екран – в тях няма нищо. Друг път си направил един единствен кадър, едвам не си капо, а той се окаже чудноват. Спомням си един път в Сицилия, снимах няколко бели брезички на фона на черната магма на Етна. Нищо работа. Но след това като погледнах фотографията на преносимия компютър си, с изненада открих, че сред дърветата като че ли се вижда муцуната на еднорог. Помислих, че ми се привижда и попитах жена ми дали вижда нещо. Тя сподели – да, виждам конче. А има ли рог? Да, има. И аз си отдъхнах.
Споменахте брачната половинка си. Бихте ли добавили нещо към брачната клетва?
Да, в моменти на нажежени пристрастености, съпрузите да броят до 25 преди да кажат нещо. И то да броят постепенно.
Как бихте определили понятието „ неустрашимост “?
Ще се опитам да го илюстрирам, не да го определям. Имах един път среща с жена, сътрудник от университета. Случайно оттова мина десетинагодишният ми наследник, видя ни и разменихме няколко думи. Тогава споделих на дамата: „ Сега ще схвана дали синът ми е мъж или не е. Ако каже на майка си, че ме е видял с Вас, не е мъж. “ Синът ми обаче не загатна нищо.
Има един тип мъжка преданост и честност, която аз за улеснение дефинирам с израза: „ Този е от махалата “. Този от махалата в никакъв случай няма да ухажва момичето, с което си отишъл на ваучър. Може да умира от предпочитание, само че няма да посегне. За него има кодекс на достойнството. Не всички мъже са такива. Но мъжествените са.
Кое качество в една жена е решаващо, с цел да бъдете съблазнен?
Прелъстява ме това, което ме и възпира – мекотата, топлотата, нежността.
Аз бях доста сюрпризиран преди 2 години, когато издадохме томче с португалска лирика и то бе най-продаваното за годината издание в " Български книжици ". За първи път поезията изпревари да речем – китайската кухня. Тогава си помислих, че при цялата ни нахъсаност да се покажем спечелили, в действителност осъзнаваме какъв брой сме уязвими. Тази лирика е съкровена. Тя допира рани, които всеки от нас носи.
Прелъстителната мощ на дамата е сходна – тя е в умеенето да посегне и допре съкровеното в мъжа. Да се развълнува от него, не просто да се осведоми.
Да приседне дамата до теб и да преживее уязвимостта ти. Да, случва се да не се заседява доста, само че дано не нагазваме в полето на разкаянията. Разкаянието е като наслойка – не те убива, само че бавно те разяжда от вътрешната страна. То обаче върви паралелно с утешението. А утешението е, че тези загуби могат да бъдат калкулирани като неизбежни. Спечелим ли Троя, няма по какъв начин - би трябвало да се върнем при Клитемнестра.
Завиждате ли на хора, които са „ прегризали гръбнака на упованието “ - нямат очаквания, а значи нямат и разочарования?
Не съм сигурен, че човек може да го направи – да се обезнадежди изцяло. Може би има хора, които доста ловко крият очакванията си - даже от самите себе си. Но структурата на нашето съществуване е такова – ние носим предишното със себе си, не го изоставяме някъде като непотребен предмет, само че носим и вероятността. Винаги живеем по едно и също време с предишното и с упованията за бъдещето. Затова няма по какъв начин да ампутираме вярата. Човекът е план за бъдещето, който живее в сегашното и носи със себе си предишното.
От коя вяра се отказахте към този момент?
В младите си години утопично ми се привиждаше, че може да се сътвори такава конструкция на обществото, че то да бъде оптимално честно. Но тъй като се занимавам професионално с далечни времена, виждам по какъв начин интригите, алчността, безцеремонното прилагане на властови запаси са били неизменима част от човешката история.
От друга страна, както споделя един от героите на Димитър Бочев: „ Животът е толкоз презрян, че е непристойно да му се подчиняваш. "
Сизифовска работа е тази, само че пък Сизиф е благополучен човек.
Надявате ли се да има оттатъшен живот?
Не се надявам. Аз имам вяра, че има оттатъшен живот. Има чудесни анекдоти свързани с отвъдния живот и сътворението на света. Например, един снежен човек споделя на другия: Аз нямам доверие някой да ни е основал. Мисля, че сме се получили вследствие на инцидентни съчетания на снежинки.
Какво Ви разсмива?
Много неща. Бях в реанимацията на „ Пирогов “ с тежък инфаркт и четях разказите на Удхаус. Някои неща ме караха да се дръзвам с глас. Например: „ Толкова бързо отидох да купя анасон, че на връщане за малко да се сблъскам на вратата със себе си “.
В хумора има нещо жизнеутвърждаващо, друго от експанзията на сатирата. Той е лек, бодър. Но една от най-жалките картини, които съм виждал, е на хора, лишени от възприятие за комизъм, които се пробват да вършат комизъм.
Вие дълги години делите дома си с котка. Домашният любим другар ли е или е сурогат на същински другар?
Ние сме имали няколко котки. Последната, котаракът Лео живя с нас 19 години. Това е съществото, в което се влюбих от пръв взор. В момиче не съм се влюбвал по този начин - единствено от един взор. Дъщеря ми го бе взела от съседка - коте на 2 месеца, уплашено, мърляво, грозно. Жена ми бе срещу да го гледаме, само че аз някак усетих, че това е безценен, непосредствен другар. Предадох му се вътрешно и към този момент знаех, че не мога да го пусна да си върви. Той бе приятел, същински близко създание. Когато един път се разболя неприятно, написах стихотворение за котарака, който отива в отвъдното и ще ме чака там. Тогава мислех, че ще почине. Но ветеринарите го върнаха към живота. И написах друго стихотворение - за възкресението. Защото аз го възприемах като човешко създание. В него имаше неща, които доста мъчно бих отнесъл към животните – да вземем за пример, любовта му към бароковата музика. Всеки път, когато я пусках, той идваше и лягаше с блажена физиономия да слуша. Вероятно аз просто планирам себе си в него, само че е приятна тази проекция. Може би това е едно алтер его, с което съм другар.
Приятел ли сте със самия себе си?
Понякога съм си другар, само че от време на време както се споделя „ Толкова съм се намразил, че от три дни не си приказвам. “ Сега имам задоволително време да обмислям живота си. И виждам какъв брой неточности съм направил, какъв брой неверно съм тълкувал някакви неща. Изобщо, както споделя Ивайло Петров: „ Старият простак на младини е бил млад простак “.
Имате ли потребност от родината България?
Странно е това – аз доста я обичам, само че не знам дали нуждая се от нея. Имало е благоприятни условия да остана да пребивавам и работя някъде на открито, само че не съм се замислял съществено да го направя. Не единствено приятелите, само че и най-важното – езикът ми е тук. Не бих могъл да пиша на немски или френски по този начин, както пиша на български. А британски започнах да изучавам чак, когато станах на половин век.
Преди четири - пет години пък се захванах с португалски. Поводът бе, че си дадох сметка по какъв начин върша единствено неща, които би трябвало да върша - без значение дали са ми наложени от някого, или аз самият съм си ги наложил. И тогава взех решение да направя нещо неефикасно. Да науча португалски. Можех да избера и шведски, да вземем за пример. Просто по този начин ми хрумна. Може би тъй като одобрявам фадо и бях любопитен да схвана защо се пее.
Ако има моменти, в които не сте се страхували от гибелта, то е било, тъй като животът Ви е изглеждал прекомерно сложен и неправилен или тъй като тъкмо в този миг е изглеждал същински прелестен?
Много сложни са въпросите за гибелта. Във всеки случай не си припомням да съм имал толкоз сложен миг в живота, че да съм подготвен да го напусна - като изключим, несъмнено, тийнейджърските ми премеждия. Тогава такива положения ги преодолявах като тръгвах напразно на път. Това бе началото на епохата на автостопа. Излизах отвън града, спирах кола и заминавах нанякъде. Скитах 2 – 3 дни и се успокоявах. Това бе заминаването като дребна гибел. Връщането като малко съживяване.
Колкото до моментите на отвратително благополучие – звучи като виц в действителност, само че когато за първи път се обясних в обич на момиче и тя откликна на признанието ми, ужасно ме заболя зъб. Тогава за първи път разбрах, че безспорното благополучие не е постижимо. Политаш, само че нещо постоянно те връща на земята...
Усмихвам се, тъй като знам защо приказва събеседникът ми. И знам кое негово стихотворение го изяснява по-добре от всяко изявление:
If I Were a Chair
(An English Exercise)
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ