Сгушен на левия бряг на река Скът, Бяла Слатина е

Името на Бяла Слатина идва от легенда за непокорена хубост

Сгушен на левия бряг на река Скът, Бяла Слатина е дребен град, ситуиран измежду житата и заоблените хълмове на Дунавската низина. Намира се на 50 км от регионалния център Враца. Хората в този град са със лична плам, обичаи и просвета. Те са сурови, само че обичливи и твърди като земята, която орат от незапомнено време.

Две митове ме доведоха в града. Разказа ми първата по какъв начин цъфтяло бяло цвете измежду равнината. Бяла роза ли било? Или салеп? Минали пасажери наоколо. Очи за хубостта ще са имали - поспрели да се порадват на нежната белота, лебедова перушина. Ухо за мъдростта ще да са имали - заслушали се в себе си и рекли:
- Стрехи ще сковем тук, бялото цвете да ни огрява. Птици ще долетят, ще отлетят. Град ще се вдигне, ще вземе името на цветето.

А втората легенда ми споделя, че стояла гостилница на кръстопътя. Дошла от бели мъгли фея. С бяло лице, с бели ръкави. Бяла Злата ли е била? Или бяла Слата? Засмяла се, пристанала на младия гостилничар. Занизали се керванджии от всички направления - пред гостилницата разпрягат, при бяла Слата сядат. Влязъл един път и дракон да се гощава. Огън изскачал от ноздрите му. Черните му криле играели. Вперил очи в бяла Слата змеят и викнал:
- Наумил съм си мъжката кръв да я изпия по тези места!
Но бяла Слата незабавно му отвърнала:
- До един са ми братя мъжете по тези места, добър ми гостенино. Тях удариш ли, мен ще затриеш…

Легендата не помни нито гласа на бяла Слата, нито погледа, с който тя погледнала тогава змея. Но той я пожалил, жаден си отишъл. А хората построили град - децата им да не забравят…

Всяко населено място носи своя лична магия и в основаването му се крие легенда. Бяла Слатина не е по-различна. Името на града се свързва с историята за красива българка. Стройна, усмихната, радостна, всички обичали бялата Злата. Кога тъкмо е живяла тя, никой не си спомня. От нейната красота бил впечатлен бейският наследник и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото в случай че не му пристане. Кой знае по какъв начин щяло да приключи всичко, в случай че една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, само че никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха й, когато пресичали гората, други сякаш я били мяркали около реката. И това било всичко. Дали хубостта на Злата дала име на селището, е мъчно да се каже. Но Бяла Слатина живее и през днешния ден, пренесла през годините звънкото си име и загатна за една непокорена хубост…

Градът се намира в Северозападна България, ситуиран върху терасите на река Скът. Той е един от дребното, строени планово – с прави дълги улици. Районът обаче е обитаем още по времето на неолита. Оттогава датират и откритите археологически предмети. Особено мощно е наличието на тракийски племена през I хиляди прочие Хр. до навлизането на римляните. В землището му са открити редица селища и могили. Районът е значим от стратегическа позиция и за Първата българска страна. Близо до него са открити следи от Аспаруховия вал, където се развива и самото населено място. То получава името си от мочурливите и заблатени места към реката.

През 1766 година жителите му са едни от първите, които се подвигат на въстание против османските турци. Бунтът е небрежно сподавен, а градът – разграбен. Голяма част от популацията се разбягва и регионът се обезлюдява за малко. Към края на века се заселват българомохамедани от Ловешко и Тетевенско, а по-късно и десетки фамилии от Предбалкана. Освобождението идва в последните дни на 1877 година от ескадрона на полковник Мейендорф. Селището се развива извънредно бързо и през 1883 година става околийски център, а през 1914 година е оповестено за град с декрет на цар Фердинанд. Днес Бяла Слатина продължава да се развива сполучливо макар настъпилия демографски срив.

Една от светините на Бяла Слатина е феноменът „ Китката ”, неповторимо естествено образувание, състоящо се от 15 вековни дъба, сложени под специфична протекция. Те са с могъщи стволове от изчезващия тип окосмен дъб, които отдалеко наподобяват силуета на голямо кичесто дърво. С естествената забележителност са свързани най-романтичните прекарвания на генерации белослатинци.

„ Китката ” е признакът на града и е част от герба му. Намира се в парк-резерват, умел сектор на Института по горите, на повърхност от 1700 дка, наименуван от предците „ Агиното бранище ”. Освен огромната „ Китка ”, завършена от 15 космати дъба с мощни стволове, има две по-малки „ Китки ” – надлежно от 26 и от 13 дъба. Старите хора настояват, че 15-те дъба от огромната „ Китка ” са над 300-годишни. Не се знае ръката, която ги е посадила и е изпратила обръщение и завет към потомците. Според преданието тези групи от дъбови широколистни дървета са засадени от поробител османлия по време на османската власт.

Резерватът „ Агино бранище ” е основан през 1956 година. В него се срещат разнородни типове дъб, като зимен дъб, прочут като благуна, бял дъб, който е именуван окосмен, летен дъб, както и екзотичният червен дъб с доста скъпа дървесина, бърз напредък и красива корона.

В художествената изложба на града се съхраняват творби на изкуството със заглавие „ Китката “, които изобразяват предпазената околност. „ Откъдето и да мине човек – по алеите или по смесените дъбови гори – все при „ Китката “ ще отиде “, споделя локалната историчка и зам.-председател на краеведско сдружение „ Сребреня “ Светлина Берова. Според нейните проучвания, „ Китката “ е част от живота на локалните хора от незапомнени времена. След измененията през 1989 година, обектът от вековни дървета, вписан в Червената книга на България, остава на произвола на ориста и е обект на непочтеност. След 1990 година, изначало постепенно, а по-късно интензивно, протичат и процеси на утежняване на здравословното положение на дърветата, някои от които изсъхват изцяло, а при други се появява суховършие. Постепенно местността се обезличава и остава единствено в спомените на локалните хора.