Сърцераздираелната история на Боби Францисканеца е следната: мъж от Единбург

Сърцераздираелната история на Боби Францисканеца е следната: мъж от Единбург на име Джон Грей става служител на реда нощен патрул в средата на 1850-те и си взима куче, което да го съпровожда в дългите му, изпълнени със отговорности нощи на работа.

Това куче – скай териер с размер на халба за бира – Джон назовава Боби. Малкият териер приема работата (и предаността към стопанина си) много съществено. Толкова, че когато Грей почива, Боби застава на стража до гроба му и седи там цели 14 години.

Историята се оказва толкоз забележителна и трогателна, че Боби Францисканеца даже получава възпоменателна скулптура.

Дуото патрулира по калдъръмените улици на Единбург, спирайки на едно и също място за кафе всяка промяна. След няколко години взаимна работа обаче, лекарите диагностицират Грей с туберкулоза и за жал той умира през февруари 1858 година

Градът погребва Джон Грей в Грейфрайърс Къркярд (терминът „ kirkyard “ е шотландски за „ църковен двор “). Боби е обезверен и отхвърля да напусне гроба на господаря си: денонощно, в хубаво и в неприятно време, той е там, на стража пред надгробния камък на Джон. Малкото куче с разрушено сърце напуща поста си единствено един път дневно – с цел да яде.

Когато топът, който афишира, че е 1:00 часа след обяд, стреля от Единбургския палат, териерът тича до същото кафене, където господарят му го е водил всяка промяна: Traill’s Temperance Coffee House, където притежателят Джон Трейл се грижи Боби да хапне.

Целият град симпатизира на дребния териер и се грижи за него. След като в началото се пробват да го изгонят от гробището, пазачите по-късно му построяват дребен заслон.

Дори през 1867 година – 9 години след гибелта на господаря му – когато чиновниците одобряват акт, съгласно който всички бездомни кучета без лицензи би трябвало да бъдат умъртвени, Боби е пощаден. Лорд проректорът на Единбург, сър Уилям Чембърс, заплаща за лиценза на Боби и му купува яка, на която има надпис: „ Боби Францисканеца от Лорд проректора, 1867 година, лицензиран “.

Общо 14 години Боби прекарва на гроба на Джон Грей. Той го прави с лоялност и преданост, които допират сърцето на всеки, който чуе неговата историята. Самият Боби умира през 1872 година и градът му дава специфичен траурен имот близо до господаря му – до вътрешните врати на Грейфрайърс Къркярд.

Баронеса Анджела Джорджина Бърдет-Коутс

Градският съвет издига гранитна скулптура на Боби, която се намира против гробището, където почиват и двамата. Тя е направена по искане на баронеса Анджела Джорджина Бърдет-Коутс, ръководител на Дамския комитет на RSPCA (Кралското общество за попречване на жестокостта към животните).

Откриването става без гала през ноември 1873 година, една година след гибелта на Боби. На плочата написа: „ Боби Францисканеца – умрял на 14 януари 1872 година – на 16 години. Нека неговата преданост и лоялност бъдат урок за всички нас. “

Екскурзоводите споделят с туристите да пипнат носа на статуята за шанс. Поради това покритието на това място се е поизтрило.

През годините няколко видеоклипа и кино лентата, даже играчка, създадена от Единбургската компания за играчки, са послужили за поддържане на духа на кучето жив.

С течение на времето е обикновено историите да се трансформират леко и да се разкрасяват. И естествено, тази за Боби не е изключение.

Двама души изпращат противоположни писма до The Scotsman през 1889 година, откакто вестникът разгласява история за лоялното куче. В тях и двамата настояват, че са близки до Грейфрайърс Къркярд и са познавали кучето персонално. Те обаче имат противоположни възгледи по отношение на точността на историята, както е разказана – даже едвам 17 години по-късно.

Шотландският публицист и историк Форбс Макгрегър пък написа книга за Боби, в която в детайли разказва някои от несъответствията в легендата. Първо, увеличението на публичността на случката притегля повече туризъм в града, което значи повече пари.

Това повдига въпроса: След като същинският Боби умира, хората, които печелят от него, дали не стартират да показват друго куче, с цел да не секват потока от туристи? Авторът Ян Бондесън има вяра, че евентуално е имало двама Бобита – факт, маркиран от разнообразни медийни източници през 2011 година

Скай териерите живеят приблизително единствено 10-12 години. Ако следваме постоянно разказваната версия на историята, Боби Францисканеца би трябвало да е доживял най-малко до 16-годишна възраст – което не е нечувано, само че в това време не е и доста постоянно.

Второ, става известно, че Джон Трейл отваря ресторанта до гробището четири години след гибелта на Джон Грей. Всъщност Грей (както и Боби) от време на време хапват в Grassmarket след нощно дежурство. Така че ресторантът не е единственото място, където двамата вечерят, както се твърди в историята.

Освен това, стрелбата с оръдие в 1:00 часа в действителност не стартира до 1861 година – три години откакто Боби губи господаря си. Изглежда, че сержант Скот от Единбургския палат чува за кучето същата година и се сприятелява с него, а книгата на Макгрегър допуска, че точно Скот научава Боби да върви в ресторанта при звука на оръдието.

Паметта на Грейфрайърс Боби

Във всеки случай, тропът за лоялното куче, което в никакъв случай не напуща гроба на господаря си, звучи като фолклор… до момента в който не забележим, че има сходни истории ни милион места. Най-популярната, несъмнено, е за Хачико.

Какъвто и да е казусът с Боби, както споделя представител на VisitScotland: „ Разделянето на обстоятелството от мита постоянно ще бъде мъчно, само че без значение какъв брой доста се е развила историята през годините, тя не е забравена “. И продължава: „ Сигурен съм, че посетителите на Единбург ще продължат да се въодушевяват от историята на Боби Францисканеца и по тази причина той заема почтено място в шотландската история. “