Трагичната история на афганистанските преводачи, които САЩ изоставя
Сакидад Афган е на 19 години, когато през 2009 година стартира работа като преводач за американските военни в Афганистан. Баща му е болен и той желае да помогне с издръжката на фамилията им от 18 души. През първата си година той взе участие в борба с пехотинците при Марджа, само че остава преводач до есента на 2014 година, когато американските войски се изтеглят. Дотогава той получава анонимна смъртна опасност по телефона, тъй че е кандидатства за специфична виза, с цел да замине за Съединените щати. Сакидад се занимава с бюрократичния развой на кандидатстване към този момент в продължение на 3 години, когато през март 2015 година отива да търси нова работа за преводач в Хелманд.
Дни по-късно един от братята му получава телефонно позвъняване от братовчед, молейки го да пристигна и да огледа фотография, оповестена във Фейсбук. Тя е на Сахидад – той е малтретиран, погубен и оставен край пътя. Тогава младият мъж е на 24. Намерено е писмо с флага на талибаните в джоб на панталони му. То предизвестява, че трима от братята му, които също са работили за съдружни сили, ще получат същото.
Смъртта на Сахидад Афганистан демонстрира едно незаконно неуважение на американците в най-дългата им война: опасността за афганистанци, които служат на задача на Съединени американски щати. През 2014 година Международният план за помощ на бежанци, нестопанска организация със седалище в Ню Йорк, пресмята, че по един афгански преводач е убиван на всеки 36 часа.
Визата, която Сакидад Афган чака, е предопределена като метод за избавяне на застрашените преводачи. Конгресът утвърждава програмата за специфични имигрантски визи (SIV) през 2009 година и към 9 200 афганистанци получават такива, дружно със 17 000 от техните близки. Но администрацията не смогва с търсенето – по закон заявката би трябвало да бъде обработено в границите на девет месеца, само че то постоянно лишава години.
Съединените щати имат практиката да трансформират имиграционните си закони, с цел да оказват помощ на чужденци, които са им подпомагали – няколко хиляди китайци след завладяването на Китай от комунистите през 1949 година, 40 000 антикомунистически унгарци след несполучливия протест против руската доминация през 1956 година, към 130 000 южно-виетнамци след войната във Виетнам през 1975 година Програма SIV за иракски преводачи, затворена за претендентите през 2014 година, даде към 17 300 визи.
Конгресът обаче не желае да я възобновява или уголемява по разнообразни аргументи. Законодателите се показват казуса с евентуалните разноски (приблизително 446 милиона $ за 10 години за издаване на 4000 визи). Те слагат въпроса за какво толкоз визи към момента не са били издадени. Някои от тях са изричат опасения по отношение на броя на имигрантите, които идват в Съединените щати и настояват, че в страната може да се промъкне терорист, представящ се за преводач.
Бивши бойци, които зависят от преводачите, споделят, че военните ревизират тези хора преди да ги назначат – на тях е поверен животът на американските войски и от време на време даже рискуват своя личен. Освен това процесът на инспекция на SIV е непоколебим и включва не по-малко от 14 стъпки. Необходима е документи за службата им, както и изпит, който може да включва полиграф, и доказателства, че има опасност за претендента. Поддръжниците на програмата настояват, че някои от условията са на практика невъзможни за осъществяване от някои от преводачи – те, да вземем за пример, не могат да съберат референции от към този момент отпътували си военни елементи или не устоят полиграфа, макар че са минали към този момент няколко полиграфи – проблем, за който бранителите на визите упрекват самият уред, който не постоянно е благонадежден.
Едно изключително неприятно условие е нуждата от доказателствата, че животът на преводача е в заплаха. Това напряко въодушевява нов книжовен род – Писмо със опасност от талибаните – което предизвестява получателя за възможното нанасяне на съществени вреди задето е оказал помощ на врага. Защитниците настояват, че заканите са действителни – по телефона или персонално – само че се вършат писма, с цел да могат да се дават на SIV. За да са сигурни от администрацията, афганистанските управляващи би трябвало да потвърдят, че писмото, открито в панталоните на Сахидад Афганистан, е същинското. Но представителят на талибаните Забихулах Муджахид декларира в телефонно изявление, че талибаните нормално не изпращат предупредителни писма. Той споделя също, че преводачите са „ национални предатели “.
Съдбата на афганистанските преводачи тормози Ерин Триб, американска фотожурналистка, който отразява американските пехотни елементи в Афганистан от 2009 година до 2011 година По време на пътешестване до Кабул Триб среща мъж на име Машал, който е преводач от девет години и в този момент чака да види дали ще бъде утвърден по SIV. „ Той сподели, че не живее със фамилията си, жена си и трите си дъщери, поради тяхната лична сигурност “, споделя тя. „ Той стопира дъщерите си да вървят на учебно заведение по същата причина. “
Триб търси други някогашни преводачи, с цел да улови тревожната сянка, която ги сполита. Те я молят да се отнася към тях единствено с част от имената им и фотосите й да не разкриват прекалено много от лицата им. „ Тяхната работа в американските военни е огромната загадка в живота им “, споделя Ерин. „ Те не могат да кажат на приятелите си, не могат да кажат на околните си, те даже не приказват за това един с различен. “
Що се отнася до братята на Сахидад Афган, които бяха застрашени от талибаните – и двама съумяват да избягат от страната и в този момент живеят в Индонезия. Третият остава. Той кара камион. Майка му споделя, че в този момент той устоя фамилията.
