Съдбата на пет поколения българки от едно семейство, техните радости

Съдбата на пет генерации българки от едно семейство, техните наслади и горести, обич и тъга, недостатъци и мощ и метода, по който всяка се оправя с провокациите на времето си ще ви завладеят и ще останат вечно с вас, дълго след затваряне на последната страница на романа " Кралицата на краставиците ".

Авторският дебют на Йорданка Маринова, който от през вчерашния ден е на пазара единствено в интернет книжарницата Smart Reading на на издателство " ИвиПет ", поема по стъпките на едни от най-големите ни класици, с цел да ни разноски през историята на последния век и половина и да ни опише за живота, духа, битката за оцеляване и любовта на дамите на България.

Нещо повече -

приходите от продажбата на книгата ще платят за изографисването на новите икони в изгорелия и ремонтиран към този момент храм " Свети Никола " в Мелник.

В идващите редове ще ви представим първа глава, озаглавена " Хоро ", допълнена от страхотните илюстрации на арх. Белин Моллов. Сигурни сме, че ще ви хареса и ще желаете да достигнете до финала на този необикновен разказ.

Приятно четене!

***

I. Хоро

Тракането на шевната машина беше най-хубавия тон, който беше чувала. Държеше плата и го водеше леко под иглата, до момента в който обутият ѝ в пъстър вълнен чорап крайник натискаше гладко и отмерено тежкия машинален педал от ковано желязо под машината. Майсторката ѝ беше дала да довърши бръченѝка си този следобяд и Мица нямаше търпения да покаже на какво е способна. Малкото помещение имаше две машини Сингер, донесени от София и една дълга кроячна маса, на която се трудеха няколко девойчета. Майсторката им постоянно седеше на по-хубавата машина покрай вратата, с цел да става и посреща елементарно клиентите. Тя наричаше себе си Мадам Вичева, а дребната работилничка – Ателие, тъй като беше ходила и работила в София и това личеше във всяка нейна дума, придвижване и дреха. Получаваше журнали един път месечно от другарка от столицата и това беше деня, който никое от девойките не пропускаше. Мирисът на особената тънка хартия, елегантните скици на дамите вътре и даже израженията на лицата им по рекламите открехваха на девойките врата към един различен отдалечен и неосъществим свят. Мадам Вичева изваждаше деликатно кройките от средата на списанието и ги отваряше бавно на кроячната маса под благоговейните погледни на останалите в ателието. Понякога това бяха единствено девойките, които работеха и се образоваха при нея, само че от време на време имаше и нетърпеливи клиенти, които желаеха първи да видят и поръчат някой нов модел било за годеж, било за женитба. Ако клиентките бяха от заможните по-първи фамилии в региона – те получаваха и дребна изящна чашка с кафе съпроводена в чинийката от две-три арменски сладки с локум, рецептата за които Мадам Вичева бранеше повече и от журналите. За елементарните клиенти привилегията с почерпката беше немислима заради рисковете, които криеше близостта на кафето с платовете и журналите.

Втората шевна машина беше ситуирана в по-далечния ъгъл на ателието. На стената тъкмо под тавана имаше малко прозорче и с цел да употребяват светлината от него бяха повдигнали машината на куха дървена платформа, под която даже бяха организирали дребен склад. Момичетата трябваше леко да се покатерят, с цел да стигнат до стола с спомагателна твърда възглавница, която издигаше по-ниските от тях до самата машина. Макар и в дъното, момичето, което работеше на платформа беше първото нещо, което човек вижда с влизането си в ателието и с времето мястото заслужено бе наречено Трона.

Мица водеше плата сръчно и пъстрота бръченѝк пееше под иглата. Беше съвсем подготвен, плисетата се лееха равни и прави отдолу под ръцете ѝ, колана беше като залепен за тях, а дребните игриви гайтанчета се смееха понякога всред подгъвите, подавайки се единствено за наблюдателните. Това беше първата напълно независима работа на Мица, модела си беше неин и тя вложи цялата си душа в изработката му. Нарисува си го сама, разкрои го отново сама и го шиеше постоянно, когато машината беше свободна от поръчки на клиенти. Плата не беше от най-скъпите, само че Мица го избра преднамерено на райета, които ловко вплете в кройката. Тя мислеше за носенето на бръченика и искаше да наподобява един цвят когато се носи умерено, а напълно различен, когато заиграе на хорото и той разтвори плисетата си при въртене. Шевната машина тракаше бързо и напевно, а Мица подаваше плата в такт с ръченицата, която играеше в главата си с новия бръченик. Цветовете се сляха пред очите ѝ и както постоянно в последно време се трансфораха в пъстрите очи на Саво. Той постоянно я гледаше по този начин, като че ли желае да я налее в чашка и да я изпие и Мица, въпреки и изчервена всякога, когато мислеше за това, не искаше да смъкна очи от красивото му лице.

– Ще си подготвена ли скоро, Мице? – Мадам Вичева беше пристигнала до Трона, само че Мица не беше забелязала това.

– Ами то е готово, Мадам Вичева, единствено да му поорежа конците – Мица смъкна бръченика от машината, изтупа го и го заоглежда, по едно и също време чистейки дребните полепнали по време на шиенето кончета и изкусно подрязвайки ненужно стърчащите. Вършеше всичко с такова предпочитание и лекост, че майсторката се усмихна.

– Дай, дай, след това ще го дочистваш, дай да забележим в този момент какви си ги натворила.

Мадам Вичева взе бръченика, изтупа го внезапно, с цел да изправи плисетата и го заоглежда с опитно око. Всички в шивачницата стаиха мирис, тъй като знаеха, че Мадам Вичева е почтена и обективна, а Мица беше най-надарената всред тях и беше явно, че бръченика ѝ беше един по рода си. Майсторката огледа деликатно по какъв начин вършиме червени райета се стичаха надолу, а в плисетата се криеха зелените шарки, подготвени да изскочат при въртене. Тъмно-жълтият бродиран колан беше майсторско създание, а дребните златисти гайтанчета към подгъва придаваха усет на нагорещен летен ден с натежали от плод житни ниви. Шевовете и от вътрешната страна, и извън бяха невидими, а кройката съвсем съвършена, изключително като се има пред тип, че беше правена на ръка, а не вадена от вестник. Мадам Вичева погледна Мица, погледна бръченика в ръцете си още веднъж и се обърна към останалите девойки.

– Тази тук ще ми вземе хляба, хубаво я вижте! – сподели тя, подавайки на Мица бръченика с едната ръка и нежно потупвайки гърба ѝ с другата. – Ще извадиш модела на хартия, с цел да могат и другите да го работят отсега нататък. Ако имаш и други модели, за които си мислила – извади и тях на хартия, ще ги погледна. Ще работиш от другата седмица по булчинската рокля за горната неделя дружно с мен. За заплащането ще приказваме на следващия ден, в този момент затваряме.

Мадам Вичева се отдалечи към входа, а девойките зажужаха между тях, гледайки в Мица. Тя грееше. Толкова от дълго време искаше да работи персонално с майсторката и толкоз ѝ стана гордо от похвалата, че цялата пламна. Засмя се щастливо в шепите си и скочи от Трона долу при другите, които я наобиколиха с ококорени очи, обръщаха и разгледждаха бръченика ѝ, до момента в който оживено обясняваха една на друга детайлностите от изработването му. Всички схванаха, че майсторката е доста удовлетворена от надарената си ученичка, че Мица е минала самобитния изпит и тъй като е наясно с основата на кроенето и шиенето – от в този момент нататък ще учи тайните на занаята персонално от Мадам Вичева. Това ставаше за пръв път, до в този момент всички девойки бяха равни и изпълняваха идентични задания. От на следващия ден Мица ставаше по-главна от тях и имаше право даже да им оказва помощ, без да се постанова да викат повече майсторката за всяко дребно нещо.

– Леле, Мицеее, блазя ти! Майсторка ще станеш скоро и ти, ще си отвориш лична работилница – редяха една през друга девойките. Мица отхвърляше със компрометиран смях цялата почервеняла, само че това бяха най-дълбоките ѝ и смели фантазии и да се приказват по този начин свободно и като задявка от други хора я сконфузваше.

– Я, я,стига нелепости, пък и вие! Къде ще ставам майсторка, аз колкото да машината карам с краката.

– Ми, караш я, ти, караш в този момент, но в случай че все по този начин рипаш на хорото може и мощ да не ти остане за тая машина. – девойките се кикотеха тихичко, с цел да не пречат на майсторката да си гледа работата, само че беше ясно, че се забавляваха по собствен личен метод.

– Рипам аз, хопвам, то от работа тука и в къщи за рипане сили толкоз няма към този момент. – Мица беше удовлетворена, че диалога се насочи на друга страна.

– Ааа, силата ти незабавно идва, единствено като мернеш Саво ти, ма и той пък седи ли мирен или ти-само-мушка пръти у огиня, ма! – сега към този момент смехът достихна върха си, девойките подпискваха и се бутаха, а на Мица мирис не ѝ остана от стеснение. Не знаеше какво да каже, нито по какъв начин да ги надвика.

– Вие тука ли ще спите тая вечер?- гласът на Мадам Вичева ги разпръсна, само че не пресекна закачките им. Мица взе да си събира нещата по-щастлива от всеки различен ден. Искаше да се прибере доста бързо, да каже на домашните си за триумфа си и да се приготви за хорото на следващия ден. Знаеше, че Саво ще бъде там.