С яркия си талант на великолепен разказвач Исабел Алиенде посвещава

С яркия си гений на превъзходен повествовател Исабел Алиенде посвещава най-новата си книга „ На дамите с любов “ (изд. „ Колибри “) на нежните героини на своя живот и най-дълбоката гражданска война в историята на човечеството – феминистката. За майка си Панчита и протеста против властта на мъжете, споделено от огромната чилийска писателка.

♥ На дамите с любов

Според дядо ми фамилната връзка е елементарна: мъжът доставя, закриля и подрежда, дамата слугува, върти семейството и чинно мълчи. По тази причина твърдеше, че бракът е доста комфортен за мъжете, само че е неизгодна договорка за дамите. Той беше напредничав за своята епоха; в този момент към този момент е известно, че двете най-доволни групи са женените мъже и неомъжените дами. В деня, когато водел щерка си Панчита към олтара, дядо ѝ повторил за енти-път да не се омъжва, че още има време да направи кръгом, да зареже годеника и да отпрати общително поканените. Същото сподели и на мен две десетилетия по-късно, когато се омъжвах.

Въпреки по този начин радикалното си схващане за брака, отношението му към женствеността беше прекомерно консервативно. Кой дефинира какво постановат традицията и културата? Мъжете, несъмнено, а дамите го одобряват без да възразяват. Според дядо трябваше постоянно да се държа като „ дама “, без значение от събитията. Не си коства труда да се разгръщам върху смисъла на термина „ дама “ в моето семейство, тъй като е комплицирано, задоволително е да кажа, че като най-светъл образец се сочеше безстрастната, благовъзпитана и изискана британска кралица Елизабет, която през 60-те години беше още напълно млада, а към този момент се държеше безупречно, както продължи да се държи през останалата част от дългия си живот. Е, такава се демонстрира най-малко пред хората. На стареца му се струваше непристойно дамите – още по-малко мои връстници – да излагат мненията си, които евентуално не интересуват никого. Моите по въпроса за феминизма спадаха към тази категория.

По някакъв метод съумях да го изнудя да прочете „ Вторият пол “ на Симон дьо Бовоар, както и някои публикации, които оставях на места в къщата и той скритом прелистваше, въпреки да се преструваше, че не ги е забелязал. Стремежът ми за печелене на последователи го изнервяше, само че той търпеливо понасяше моята бомбардировка с това какъв брой доста страдаме ние дамите от бедността, неналичието на здравни грижи и обучение, от търговията с плът, войната, естествените бедствия и нарушаването на човешките права. „ Откъде черпите тези сведения, госпожице? “, питаше ме той съмнително. Откровено казано не знам, тъй като източниците ми бяха оскъдни; чак след четиридесет години щяха да измислят Google.

„ Не ядосвай дядо си и чичо Рамон, Исабел “, молеше ме майка ми. „ Човек може всичко да реализира елегантно и без доста звук. “ Но беззвучен феминизъм няма, както щяхме да установим по-късно.

***

„ Ще бъдеш обект на доста нападки и ще платиш висока цена за концепциите си “, предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя темперамент в никакъв случай нямало да си намеря мъж, а да останеш остаряла мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше почти от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и небрежно да се венчаем, преди някоя друга нахалница да се е уредила с добра партия. „ Аз също мразя мачизма, Исабел, само че светът е подобен, какво да се прави, постоянно е било по този начин “, убеждаваше ме Панчита. Аз четях съзнателно и от книгите бях научила, че светът непрекъснато се трансформира и човечеството еволюира, само че че измененията не идват сами, а се реализират с доста борби.

Аз съм припрян човек; в този момент разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми срещу волята ѝ, без да преценявам, че тя е от друга ера. Принадлежа към поколението на преход сред нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната гражданска война на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската гражданска война от 1917 г. е била най-значимата, само че пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, визира половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата вяра, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде сменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, в сравнение с непознато положително.

Може би съм основала у вас усещането, че майка ми е била една от стандартните матрони, типични за нейната обществена среда и потомство. Не беше такава. Панчита излизаше от нормалния шаблон на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, само че не от прекалено благочестие или старомодност, а тъй като доста ме обичаше и изхождаше от персоналния си опит. Убедена съм, че несъзнателно тъкмо тя е посяла у мен семето на протеста. Разликата сред двете ни е, че тя не бе имала опцията да живее по този начин, както е желала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя брачен партньор, който от време на време сменяше дипломатическите дестинации без даже да я попита, и ѝ наложи градски и публичен живот. Любовта им беше дълга, само че конфликтна, апропо и поради неговата специалност, чиито условности противоречаха на нейната сензитивност. Затова пък аз станах самостоятелна от най-ранна младост.

Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе съумяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и съгласно мен го искаше за себе си, най-малко на доктрина, само че то изискваше прекомерно огромно изпитание. Смяташе го за рискова химера, която най-после ще ме съсипе. Трябваше да минат съвсем четиридесет години, с цел да си даде сметка, че феминизмът освен не ме унищожи, а ме закали и ми разреши да реализира всичко, което си сложих за цел. Чрез мен Панчита съумя да реализира някои от фантазиите си. Много дъщери, също като мен, са получили опцията да живеят живота, който на нашите майки не им е било обещано да изживеят.

При един от нашите дълги диалози в зрелост, след доста битки, редица несполуки и няколко триумфа, споделих с Панчита, че в действителност съм изтърпяла много нападки, както тя ме бе предизвестила, само че че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да пребивавам иначе, тъй като гневът ми от детството единствено се ускори с времето; в никакъв случай не съм приемала лимитираната женска роля, предопределена ми от фамилията, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах вечно от Църквата, не от липса на религия в Бог – това пристигна по-късно, – а поради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме счита за човек втора употреба и чиито ръководители, постоянно мъже, постановат свои правила със силата на доктрина и се радват на безотговорност.

Определих се като жена по собствен метод, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, тъй като се снабдих с модели за подражателство едвам по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неукротим ентусиазъм. „ Цената, която съм платила за феминистки живот, е оскъдна, мамо; бих я платила умножена по хиляда “, уверявах я аз.

От: „ На дамите с любов “, Исабел Алиенде, изд. „ Колибри “, 2021 година
Снимка: imdb.com