С чужди – драг, вкъщи – враг“.* *(Българска народна поговорка,

С непознати – мил, у дома – зложелател “.*

*(Българска национална сентенция, изразяваща парадоксално

държание при асоциални индивиди)

В навечерието на 3-ти март се появи информация, че органите на реда са обикаляли по домовете на критици на визитата на съветския патриарх Кирил Гундяев, с цел да им окажат напън. Едва ли някой се съмнява, че тези дейности са осъществявани без самодейност от най-високо ниво в държавното управление.

Кому обаче е хрумнало да се конфронтира със личните си жители, с цел да прави благи очи на представител на религиозна организация, чиито пълномощия се намират в границите на друга страна отвън Европейски Съюз и който даже твърди пред Българска национална телевизия, че няма нищо общо с държавното управление на Русия?

Нищо сходно не се случи на Константинополския Вселенски патриарх, чиито викачи през есента на 2015 година освен не бяха възпрени, а даже излезе информация в пресата, че са били подстрекавани от държавни чиновници. И то в случай, че става дума за представител на религиозна организация много по-авторитетна пред Западния свят.

За разлика от Кирил Гундяев, Вселенският патриарх Вартоломей и неговата черква в никакъв случай не е отричала правилата, върху които се крепи Западният свят – господство на закона, демократичните процедури, човешките права, милосърдието и солидарността. За разлика от своя съветски сътрудник той в никакъв случай не е подкрепял военната експанзия и окупацията на територии.

Руският патриарх най-демонстративно благослови репресивните ограничения на Кремъл в Русия, анексията на Източна Украйна, бомбардировките над жилищни квартали в Сирия и други всевъзможни нарушавания на това, което назоваваме " човечност ".

В България обаче се оказа, че неприятното момче Гундяев се радва на изключително внимание от най-високо ниво, а Константинополският му сътрудник – не, даже в противен случай. Защо е по този начин? В моя разбор ще се опитам да дам отговор на този въпрос.

Причините съгласно мен са два типа – исторически и непосредствени.

Историческите могат да се проследят в българското обучение и всеобщо схващане, което, живее в подигравка на 19 в.

Все още децата учат за Русия и Балканите, за Европа и света необективно и в понятията на митологията. Така всеки излязъл от българско учебно заведение бива индоктриниран с много крайни националистически възгледи, експанзионистично схващане за българската нация (постоянни искания за територии или недоволство от незадоволително такива), и несъмнено, обич към Русия.

Тази обич в просветителната система е толкоз интернализирана, че възприема тази далечна страна в понятията на " родината ". Никакви справедливи усложнения в съвремието – стопански несъгласия, политически разминавания не могат да я помрачат. Образованието ни в действителност учи по необикновен метод, че българският етнос е нещо като произходящ на съветския – въпреки и със заобиколни понятия.

Друга историческа причина е, че българското обучение не е основано на паневропеизма (т.е. върху класическата древност и християнското средновековие), а върху панславизма , който в доста връзки е освободен от " моралните юзди " на буржоазното европейско мислене. По този метод това, което на 3-ти март мнозина видяха като всенародно себеунижение, в главите на средностатистическия българин е нещо обикновено.

Другото доста значимо историческо наслагване е разбирането за " български народ " като общество от расово чисти, еднорелигиозни и славянски по произхода си хора. Това е надълбоко неправилно, защото знаем, че най-малко милион са мюсюлмани, най-малко половин милион са католици и протестанти, а най-малко 1/3 не имат вяра в Бога. Активните православни са относително дребен % от популацията и рядко се интересуват от политика. Техните огледални облици – политически идентифициращите се като „ православни “ са доста повече, само че надали имат вяра в Бога.

Към непосредствените аргументи бих сложил следното – Правителството има ирационално държание към Русия сходно на множеството си жители. Разсъждавайки по стъпките на Цветан Тодоров, си разрешавам да направя едно историко-семиотични съпоставяне. Подобно на Монтесума, който, мислейки митологично, счита, че като подари повече злато на Кортес, последният ще се върне в Океана, откъдето е пристигнал, министър председателят дава непрекъснати концесии на съветския хайлайф, смятайки, че това ще го отърве от него.

Руският хайлайф обаче, разсъждавайки рационално като Кортес, разчита дейностите на съперника си като уязвимост и желае повече и още повече. Така всеки няколко години плащаме по няколко милиарда евро за разнообразни неосъществени планове на кремълския „ Кортес “.

След това, малко преди празниците, паравоенната организация БНО „ Шипка “ излезе със известие, че на 3-ти март ще тръгнат от Шипка към София като партизаните в миналото и ще смъкват властта, след което - " национален съд ".

С извънредно сервилното посрещане на празника управляващите в София наподобява целяха да оберат декларираната деструктивна сила.

Третата и може би най-важна причина за получилата се колизия е н еадекватното отношение в България към религиозните организации и то в нарушаване на Конституцията (чл. 37-40). Неясно за какво в честванията на Национален празник се включват предстоятели на единствено една религиозна общественост от България и една от Русия. Пред закона всички са сложени в равностойно състояние.

Също по този начин, не е ясно за какво държавните органи в лицето на висши свои представители оказват почести на представители на религиозни общности без това да е планувал държавният протокол. Дори от историческа позиция, РПЦ и БПЦ нямат нищо общо със събитието.

Българската екзархия, предходник на БПЦ съгласно устава ѝ, не е дейна организация по време на Руско-Османския спор през 1877-1878 година, тъй като е държавна Османска институция на непосредствено послушание пред Султана. Не инцидентно нейните представители по време на войната, а и по-късно имат много обрано държание.

РПЦ пък по това време не е била самостоятелна организация, тъй като е била ръководена от държавен канцлер, а не от патриарх. Патриаршията в ново време е открита едвам след болшевишкия прелом през 1917 година и то с доста ясното разграничаване, че новата „ демократична съветска черква “ се дистанцира от " остарялата императорска " черква.

При това състояние мисля, че е ясно за какво държавното управление възприе унизителната поза. Тя в действителност, за огромна част от популацията е естествена. Сплашването на няколко луди глави в София, намерено и демонстративно, единствено успокои нападателно настроените националисти.

Големият въпрос за нас като общество, обаче, остава: Не направи ли съдбовна неточност починалият Желю Желев, когато в миналото назначи тази безславна дата за " народен празник "?

Дали през днешния ден не чества единствено една част от това общество и то в компанията на представители на искрено неприятелска страна?

Къде бяха българските турци и българи-мюсюлмани на този ден? Къде бяха католиците и протестантите? Къде бяха останалите малцинствени групи – роми, гърци, власи, гагаузи, евреи, арменци? Къде бяха всички тези, които полицията посети?

Не станаха ли прекалено много тези, които нямат мотив да честват? И не станаха ли прекомерно малко тези, които честваха дружно с високопоставения чужденец?