Росен Йорданов: У ПП се вижда изчерпване и умора, Радев е деспотичен към партиите
Росен Йорданов, обществен психолог
За една година „ Продължаваме промяната “ минаха от атакуващ и самодеен към отбранителен и изолационистки режим на действие, от който не са се отклонили и до през днешния ден. Страхът, съмненията и най-много неналичието на ясна посока като че ли от ден на ден започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целенасоченост от близкото минало.
Румен Радев е леден и тираничен „ родител “ към партиите, в чието основаване има роля. Друг е въпросът дали той не е повече „ пастрок “, който е представител на същинския „ бащица “. За Радев е значимо тези партии да не са самостоятелни и сполучливи, а да следват неговите потребности и команди. В противоположен случай постоянно може да си направи нови.
Психологическата промяна на „ Продължаваме промяната “
Когато разясняваме нечия промяна е наложително да сме наясно и да отчитаме изходното положение, от което е почнало въпросното изменение. И тук не става дума за чисто етимологичен спор, а за по-дълбок психичен и в случай че щете метафизичен въпрос, доколкото достигнатото положение, форма, наличие или тип - в случай че в реалност е ново и е налице - има повече характерностите на трансформация, трансформация, видоизменение, преобразяване или прозаична промяна на вторични (несъществени) признаци.
В този смисъл е редно да опишем по какъв начин стояха и изглеждаха нещата от обществено и самостоятелно психична позиция - от една страна като обществено-политически индивид, а от друга като обществени черти и държание на водещите фигури в тази групировка все още на нейното образуване, а и преди него.
И по този начин, ретроспекцията на съвсем двугодишните, министерски, парламентарни, непарламентарни и други обществени дейности и прояви (включително асоциални) - и на груповия орган като цяло и на персонализиращите го персонажи - ни разкрива една съвсем класическа картина на прогресиращо „ биполярно разстройство “. Важно е да разясним в резюме, че доста особено за този вид душевни премеждия е цикличното периодично повтаряне на манийни и депресивни интервали, като първоначално пиковите епизоди са по-продължителни и интензивни, а с времето стартират да превалират падовите (депримиращите).
Ако използван този понятиен уред, за изложение на станалото и протичащото се можем да видим сходна „ клинична “ вариабилност в настроението на групово и самостоятелно равнище - със съответните личностни специфики, несъмнено. Като стартираме от първите избори през април 2021 година насам, наблюдавахме една съвсем христоматийна хроника на ескалиращи признаци на войнстващ егоизъм, с изразени злокачествени детайли, разгърнати на фона на трайно персистиращи (задържащи се) хипоманийни епизоди и протичащи с типични, за тези положения акценти, като: раздута (завишена) самокритика, афиширана до равнища на величественост, изключително блестящо при двамата лидери; несъразмерна психомоторна ажитираност (в медицината - възбуденост, активност), с нормалните за мисленето под речеви натиск вербални конфабулации и летеж на хрумвания, абстинентна нужда от обществени изяви, морална необузданост и податливост към недомислени дейности и риск, повишен промискуитет (в медицината - полова активност) и не на последно място нервност и нападателни настройки. В разсъжденията и изразните средства изобилстваше от враждебно нюансирани послания, конфронтационни възгледи и параноидни тълкования.
Не бива да се подминават и някои метаморфози в държанието и потвърдено антисоциални (противообществени) такива, присъщи за закононарушители, които без подозрение издаваха вътрешни исблъсъци и честен конфронтация, както в връзките сред субектите, по този начин и във интраличностен аспект за „ причинителите “. Особеният самоувереност при вживяването в ролята на „ пазител на реда “ от страна на Петков по време на противозаконните арести през предходната година бе характерен „ хипоманиен разцвет “, който обаче ни загатна за малоценностни усеща и обезщетителни (инфантилни по природа) копнежи за превъзмогването им, посредством имитационни властови превъплъщения. И най-много, че психически се следи привършване, отмалялост и изтощение, които предвещаваха скоротечна промяна на виталитета и настроението.
Тя настъпи със скоропостижното рухване на постоянното държавно управление през късната пролет на предходната година, когато вътрешните несъгласия кулминираха във външни конфликти, както с „ братята в фамилията “ в лицето на Има Такъв Народ, по този начин и със символичния „ татко “, с който толкоз се гордееха месеци преди този момент в лицето на Румен Радев. В изискванията на войната в Украйна и галопираща инфлация, разобличаването на съмнителни, противозаконни и некомпетентни решения в границите на късия мандат, съществуваше действителен риск от „ прочувствен “ колапс в директен и метафоричен смисъл. Наложи се даже биологичният татко да вземе нещата на „ ръчно ръководство “, с цел да се предотвратят по-тежки форми на прочувствен срив и депривация. С помощта на вътрешни и външни „ експерти “ от чужбина и използването на подобаващи финансови и медийни „ антидепресанти “ и „ невролептици “ бяха избегнати по-тежки „ депресивни “ и „ психотични “ положения и бе смекчена „ меланхолията “ от загубата на изборите през есента. Трябва да отбележим също, че този интервал бе претърпян травматично и за самочувствието на тази млада и „ пръскаща сила “ групировка. Шокът от загубата на самодейност, от несполучливия „ блицкриг “ за завладяване на политическия терен у нас, в който като че ли бяха изцяло уверени, докара до забележими нарушавания на контакта с действителността и даже на моменти до „ ало-психична дезориентация “ (психична неадекватност). Колкото и да се опитваха да резервират хладнокръвие, в израженията на видните представители на партията, се виждаха признаци на нерешителност, неустановеност, отчаяние, тревога и най-много боязън. На процедура от атакуващ и самодеен, те минаха в отбранителен и изолационистки, режим на действие, от който не са се отклонили и до през днешния ден. Страхът, съмненията и най-много неналичието на ясна посока като че ли от ден на ден започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целенасоченост от близкото минало. Затова и първичната безпощадна реторика на разкритие и заклеймяване на „ неприятните “ от ден на ден прилича на заяждане на дребно, гръмките изречения и клетвени заклинания за настъпване на „ ерата на положителното “ в този момент наподобяват повече като свенливи благопожелания, а претенциите за осведоменост и подготвеност са все по-дискусионни и несъстоятелни.
Ако би трябвало да обобщим, то в психотерапевтичен смисъл Политическа партия алегорично се намира в развой на наложително отрезвяващо „ лекуване “ сега, и по съответно за да „ редуцира “ свърхраздутото си политическо „ Его “ в границите на една допустима действителна самокритика, а от позиция на политическата логика на психиката трансформацията се показва в изпитание за ограничение на вредите – от искания за национално водачество и безалтернативно ръководство на страната, към реализиране на частични триумфи в локалната власт. Нещо, което е отколешна и неизменима цел на техния по-малък сътрудник „ Демократична България “.
Радев като политически татко – от Политическа партия през „ Български напредък “ към „ Левицата “
Румен Радев алегорично е татко на тези „ млади “ и не толкоз млади обединения, озарили българския политически хоризонт през последните две години и в това няма никакво подозрение за множеството будни жители. Друг е въпросът дали той не е повече „ пастрок “, който е представител на същинския „ бащица “, само че това е тематика за по-дълъг диалог.
В логиката на психиката от дълго време съществува една доста известна скица за оценка на родителските поведенчески модели, включваща две съществени дименсии. Първата мери степента на ангажираност с родителската роля – угриженост, въвлеченост, внимание и отговорност от страна на родителя към детето. Втората отразява степента на доверие на родителя към детето и респективно използването на ограничения за външен надзор, върху неговото държание. Така се обрисуват четири съществени вида родителско държание: ангажиран–авторитарен; ангажиран–либерален; неангажиран–авторитарен и неангажиран–либерален. Класическият първообраз на първия модел е загриженият родител, който се интересува от всичко за своето дете и насочва, даже и непоколебим, всяка негова стъпка и деяние в живота, водейки го към мечтаната от родителя предначертана цел. При втория модел загрижеността и вниманието са налице, само че липсва директивното отношение и инструктивното държание, като се окуражават и подкрепят повече желанията и стремежите на детето. При комбинацията неангажиран–авторитарен е особено дистанцираното, властно отношение на родителя, без поддръжка и схващане, само че с преобладаващо предпочитание за надзор и покорно послушание, което постоянно води до използване на груби и тежки санкции – водещи са волята и ползите на родителя. При четвъртата настройка отсъстват и доверието и упътванията и контрола и като цяло ползата – детето се отглежда единствено, а родителят нехае.
Ако използван тези категории с цел да оценим „ бащинството “ на Радев мисля, че отговорът е еднопосочен. Всички минали и сегашни политически решения и дейности на Радев към посочените нагоре политически партии демонстрират, че той следва модела на тираничен и леден родител, от вида неангажиран–авторитарен! Изглежда по този начин, а и скорошните събития го демонстрират, че за него не е значимо „ питомците “ му да бъдат добре възпитани и да станат сполучливи, а по-скоро го интересува да не го обременяват с грижи и проблеми, да не са самостоятелни, а да следват неговите потребности и команди. Всъщност като че ли даже не е значимо дали „ отрочетата “ ще оцелеят, тъй като той може постоянно да си сътвори нови! /БГНЕС
За една година „ Продължаваме промяната “ минаха от атакуващ и самодеен към отбранителен и изолационистки режим на действие, от който не са се отклонили и до през днешния ден. Страхът, съмненията и най-много неналичието на ясна посока като че ли от ден на ден започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целенасоченост от близкото минало.
Румен Радев е леден и тираничен „ родител “ към партиите, в чието основаване има роля. Друг е въпросът дали той не е повече „ пастрок “, който е представител на същинския „ бащица “. За Радев е значимо тези партии да не са самостоятелни и сполучливи, а да следват неговите потребности и команди. В противоположен случай постоянно може да си направи нови.
Психологическата промяна на „ Продължаваме промяната “
Когато разясняваме нечия промяна е наложително да сме наясно и да отчитаме изходното положение, от което е почнало въпросното изменение. И тук не става дума за чисто етимологичен спор, а за по-дълбок психичен и в случай че щете метафизичен въпрос, доколкото достигнатото положение, форма, наличие или тип - в случай че в реалност е ново и е налице - има повече характерностите на трансформация, трансформация, видоизменение, преобразяване или прозаична промяна на вторични (несъществени) признаци.
В този смисъл е редно да опишем по какъв начин стояха и изглеждаха нещата от обществено и самостоятелно психична позиция - от една страна като обществено-политически индивид, а от друга като обществени черти и държание на водещите фигури в тази групировка все още на нейното образуване, а и преди него.
И по този начин, ретроспекцията на съвсем двугодишните, министерски, парламентарни, непарламентарни и други обществени дейности и прояви (включително асоциални) - и на груповия орган като цяло и на персонализиращите го персонажи - ни разкрива една съвсем класическа картина на прогресиращо „ биполярно разстройство “. Важно е да разясним в резюме, че доста особено за този вид душевни премеждия е цикличното периодично повтаряне на манийни и депресивни интервали, като първоначално пиковите епизоди са по-продължителни и интензивни, а с времето стартират да превалират падовите (депримиращите).
Ако използван този понятиен уред, за изложение на станалото и протичащото се можем да видим сходна „ клинична “ вариабилност в настроението на групово и самостоятелно равнище - със съответните личностни специфики, несъмнено. Като стартираме от първите избори през април 2021 година насам, наблюдавахме една съвсем христоматийна хроника на ескалиращи признаци на войнстващ егоизъм, с изразени злокачествени детайли, разгърнати на фона на трайно персистиращи (задържащи се) хипоманийни епизоди и протичащи с типични, за тези положения акценти, като: раздута (завишена) самокритика, афиширана до равнища на величественост, изключително блестящо при двамата лидери; несъразмерна психомоторна ажитираност (в медицината - възбуденост, активност), с нормалните за мисленето под речеви натиск вербални конфабулации и летеж на хрумвания, абстинентна нужда от обществени изяви, морална необузданост и податливост към недомислени дейности и риск, повишен промискуитет (в медицината - полова активност) и не на последно място нервност и нападателни настройки. В разсъжденията и изразните средства изобилстваше от враждебно нюансирани послания, конфронтационни възгледи и параноидни тълкования.
Не бива да се подминават и някои метаморфози в държанието и потвърдено антисоциални (противообществени) такива, присъщи за закононарушители, които без подозрение издаваха вътрешни исблъсъци и честен конфронтация, както в връзките сред субектите, по този начин и във интраличностен аспект за „ причинителите “. Особеният самоувереност при вживяването в ролята на „ пазител на реда “ от страна на Петков по време на противозаконните арести през предходната година бе характерен „ хипоманиен разцвет “, който обаче ни загатна за малоценностни усеща и обезщетителни (инфантилни по природа) копнежи за превъзмогването им, посредством имитационни властови превъплъщения. И най-много, че психически се следи привършване, отмалялост и изтощение, които предвещаваха скоротечна промяна на виталитета и настроението.
Тя настъпи със скоропостижното рухване на постоянното държавно управление през късната пролет на предходната година, когато вътрешните несъгласия кулминираха във външни конфликти, както с „ братята в фамилията “ в лицето на Има Такъв Народ, по този начин и със символичния „ татко “, с който толкоз се гордееха месеци преди този момент в лицето на Румен Радев. В изискванията на войната в Украйна и галопираща инфлация, разобличаването на съмнителни, противозаконни и некомпетентни решения в границите на късия мандат, съществуваше действителен риск от „ прочувствен “ колапс в директен и метафоричен смисъл. Наложи се даже биологичният татко да вземе нещата на „ ръчно ръководство “, с цел да се предотвратят по-тежки форми на прочувствен срив и депривация. С помощта на вътрешни и външни „ експерти “ от чужбина и използването на подобаващи финансови и медийни „ антидепресанти “ и „ невролептици “ бяха избегнати по-тежки „ депресивни “ и „ психотични “ положения и бе смекчена „ меланхолията “ от загубата на изборите през есента. Трябва да отбележим също, че този интервал бе претърпян травматично и за самочувствието на тази млада и „ пръскаща сила “ групировка. Шокът от загубата на самодейност, от несполучливия „ блицкриг “ за завладяване на политическия терен у нас, в който като че ли бяха изцяло уверени, докара до забележими нарушавания на контакта с действителността и даже на моменти до „ ало-психична дезориентация “ (психична неадекватност). Колкото и да се опитваха да резервират хладнокръвие, в израженията на видните представители на партията, се виждаха признаци на нерешителност, неустановеност, отчаяние, тревога и най-много боязън. На процедура от атакуващ и самодеен, те минаха в отбранителен и изолационистки, режим на действие, от който не са се отклонили и до през днешния ден. Страхът, съмненията и най-много неналичието на ясна посока като че ли от ден на ден започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целенасоченост от близкото минало. Затова и първичната безпощадна реторика на разкритие и заклеймяване на „ неприятните “ от ден на ден прилича на заяждане на дребно, гръмките изречения и клетвени заклинания за настъпване на „ ерата на положителното “ в този момент наподобяват повече като свенливи благопожелания, а претенциите за осведоменост и подготвеност са все по-дискусионни и несъстоятелни.
Ако би трябвало да обобщим, то в психотерапевтичен смисъл Политическа партия алегорично се намира в развой на наложително отрезвяващо „ лекуване “ сега, и по съответно за да „ редуцира “ свърхраздутото си политическо „ Его “ в границите на една допустима действителна самокритика, а от позиция на политическата логика на психиката трансформацията се показва в изпитание за ограничение на вредите – от искания за национално водачество и безалтернативно ръководство на страната, към реализиране на частични триумфи в локалната власт. Нещо, което е отколешна и неизменима цел на техния по-малък сътрудник „ Демократична България “.
Радев като политически татко – от Политическа партия през „ Български напредък “ към „ Левицата “
Румен Радев алегорично е татко на тези „ млади “ и не толкоз млади обединения, озарили българския политически хоризонт през последните две години и в това няма никакво подозрение за множеството будни жители. Друг е въпросът дали той не е повече „ пастрок “, който е представител на същинския „ бащица “, само че това е тематика за по-дълъг диалог.
В логиката на психиката от дълго време съществува една доста известна скица за оценка на родителските поведенчески модели, включваща две съществени дименсии. Първата мери степента на ангажираност с родителската роля – угриженост, въвлеченост, внимание и отговорност от страна на родителя към детето. Втората отразява степента на доверие на родителя към детето и респективно използването на ограничения за външен надзор, върху неговото държание. Така се обрисуват четири съществени вида родителско държание: ангажиран–авторитарен; ангажиран–либерален; неангажиран–авторитарен и неангажиран–либерален. Класическият първообраз на първия модел е загриженият родител, който се интересува от всичко за своето дете и насочва, даже и непоколебим, всяка негова стъпка и деяние в живота, водейки го към мечтаната от родителя предначертана цел. При втория модел загрижеността и вниманието са налице, само че липсва директивното отношение и инструктивното държание, като се окуражават и подкрепят повече желанията и стремежите на детето. При комбинацията неангажиран–авторитарен е особено дистанцираното, властно отношение на родителя, без поддръжка и схващане, само че с преобладаващо предпочитание за надзор и покорно послушание, което постоянно води до използване на груби и тежки санкции – водещи са волята и ползите на родителя. При четвъртата настройка отсъстват и доверието и упътванията и контрола и като цяло ползата – детето се отглежда единствено, а родителят нехае.
Ако използван тези категории с цел да оценим „ бащинството “ на Радев мисля, че отговорът е еднопосочен. Всички минали и сегашни политически решения и дейности на Радев към посочените нагоре политически партии демонстрират, че той следва модела на тираничен и леден родител, от вида неангажиран–авторитарен! Изглежда по този начин, а и скорошните събития го демонстрират, че за него не е значимо „ питомците “ му да бъдат добре възпитани и да станат сполучливи, а по-скоро го интересува да не го обременяват с грижи и проблеми, да не са самостоятелни, а да следват неговите потребности и команди. Всъщност като че ли даже не е значимо дали „ отрочетата “ ще оцелеят, тъй като той може постоянно да си сътвори нови! /БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ