Чували ли сте легендата за произхода на родопския химн Бела съм, бела, юначе?
Родопа планина носи своята необяснима сила, която се предава на всеки, посетил я. Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да се чувстваш вкъщи, още щом стъпиш в рамките ѝ. Песните на Родопите обаче носят в себе си една горест, тежест, която няма по какъв начин да не бъде усетена.
Безспорно песента, популяризирала планината, е " Излел е Дельо бунтовник ", само че онази, която е определяна за неин химн е напълно друга.
Корените на легендата за произхода на " Бела съм, бела, юначе " откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, с цел да изхранват фамилиите си. В тези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени, оповестиха от Българска история.
Преданието споделя за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки дамите и децата си сами. Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да изиска обичаната си от родителите ѝ. Те постоянно били двамата на площада, хващали се дружно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наоколо имало башибузуци, които единствено чакали селото да опустее от мъжете, с цел да го разграбят и да осквернят дамите. За благополучие, една стара и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки замязяли на диви хора и щели да бъдат защитени от опасността, която била надвиснала над домовете им.
По този метод минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за девойките, до момента в който пристигнал денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при обичаните си, били отблъснати от техните тип и аромат. Всички побягнали от дивите дами като се изключи един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с вярата да познае своята обичана, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разграничени. В един момент неговият взор се спрял на две очи, в които се таели също толкоз обич и вяра. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потопен.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.
Безспорно песента, популяризирала планината, е " Излел е Дельо бунтовник ", само че онази, която е определяна за неин химн е напълно друга.
Корените на легендата за произхода на " Бела съм, бела, юначе " откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, с цел да изхранват фамилиите си. В тези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени, оповестиха от Българска история.
Преданието споделя за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки дамите и децата си сами. Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да изиска обичаната си от родителите ѝ. Те постоянно били двамата на площада, хващали се дружно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наоколо имало башибузуци, които единствено чакали селото да опустее от мъжете, с цел да го разграбят и да осквернят дамите. За благополучие, една стара и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки замязяли на диви хора и щели да бъдат защитени от опасността, която била надвиснала над домовете им.
По този метод минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за девойките, до момента в който пристигнал денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при обичаните си, били отблъснати от техните тип и аромат. Всички побягнали от дивите дами като се изключи един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с вярата да познае своята обичана, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разграничени. В един момент неговият взор се спрял на две очи, в които се таели също толкоз обич и вяра. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потопен.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ