Родена на 10 декември 1830 година, в Амхърст, Масачузет, САЩ,

Родена на 10 декември 1830 година, в Амхърст, Масачузет, Съединени американски щати, Емили Елизабет Дикинсън е една от най- огромните и истински поетеси на всички времена. 

Погледнато в профил, животът на тази авторка е елементарен, отегчителен, напряко незабележим. Баща й Едуард, добре просветен, млад юрист с упоритости се завръща в родния си град с цел да продължи делото на татко си и даже се настанява във фамилната къща, издигната от Самуел Дикинсън през 1813 година. Фигурата на интензивният участник в публичния живот, главата на фамилията, като че ли засенчва тази на майката на поетесата и за нея се знае малко, като преобладаващото мнение е за пасивна и покорна брачна половинка на преобладаващ мъж. Оцелелите няколко писмени свидетелства от нея, обаче рисуват по-друга картина - на образована, любознателна и изкушена от науката персона. 

С други думи, Емили Дикинсън има щастието да е дете от заможно и образовано семейство, което не е без значение.

Ранното си обучение получава вкъщи, дружно с другите две деца- брат й Остин и сестра й Лавиния. По-късно приключва локалния, учреден от личния й дядо, лицей.

Младото, 18-годишно момиче по това време е общително, благо, прелестно на тип с леко рижава коса. Интересува се от астрономия, химия, геология, ботаника, зоология, математика.

Типичната за 19 век ученолюбивост и заинтригуваност към науката наподобява я отдалечава от пуританските възгледи на татко й и тя си основава своя, лична, престава за Бога. Пише стихове.

Ранните й творби са въодушевени от цветята, растенията, мястото на индивида в света, взаимоотношенията. Любими създатели са й Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Дейвид Торо, Уолт Уитман, както и Шарлот Бронте, Елизабет Барет Браунинг. За малко напуща родния си град, като учи в девическа семинария и един път посещава опера. Това са единстените известни излизания на поетесата отвън Амхърст. Не се омъжва, а след 1860 година стартира да напуща дома си все по-рядко.

Не се омъжва, въпреки да са известни най-малко трима мъже, обект на сантименталните й трепети. Помага в развъждането на децата на брат си и макар че е възприемана като доброволна отшелничка, монахиня в бяло /заради любовта и към белите дрехи/, Дикинсън си остава блага, приветлива и обичлива жена, която постоянно написа писма, съпроводени с дребни дарове до околните си другари. Стихчета, изсушени цветя и други дребни жестове - всичко това я доближава до обичайния за това време метод на живот и облик на остарялата мома. Нещо, което съгласно някои от откривателите й, и съгласно мен, е надълбоко неправилно.

Времето на доброволното й отшелничество съответствува с Гражданската война, както и с персоналното й отменяне на пуританските нрави, протеста и против традициите и схващането, че душата принадлежи на Бога, нещо, което поетесата изрично отхвърля. Крехката жена с очи с цвят на " вишновка, сипана в чашите за посетители " оставя завещание от над 1800 стихотворения, открити от сестра й Лавиния.

Приживе са оповестени не повече от 10, което основава визията, че поетесата е писала за лично наслаждение и не се е интересувала от качествата на поезията си, нещо може би изцяло неправилно, тъй като е известно, че е писала на редактора на списание " Атлантик ", Томас Хигинсън с въпроса: " Има ли в моите стихове живот, дишат ли? "

Емили Дикинсън умира на 15 май 1886 година.

Странното е, че въпреки след гибелта й поезията й да придобива популярност и доста дами да се събират и посещават къщата й с обич и поклонение, стихотворенията й биват подложени на редакция, като тази да вземем за пример от Мейбъл Тод - държанка на брат й Остин. Тя трие доста от упоменатите в творбите имена на близки и другари, в това число името на брачната половинка на Остин Дикинсън - Сюзън Гълбърт. Необичайната пунктуация, използването на основни букви, не съгласно разпоредбите на правописа, също са поправени и едвам през 1955 година, Томас Джонсън издава съвсем нередактирано цялостно издание на поетичното й творчество.

Когато открих за себе си тази лирика - в много неугледно издание на издателство " Народна Култура " с нарисувана остаряла жена на корицата, бях изумена от несъответствието, което имаше сред късите биографични бележки и модерното звучене на стиховете. В онази далечна 1971 година, към момента ученичка, мразеща сладникавите и патетични рими, предлагани ни в учебно заведение, аз открих  още едно духовно роднинство и подредих Емили Дикинсън до другите си любимци като: Пол Елюар, Рембо, Байрон, Шели, Бърнс, Уитман и Карл Сандбърг. Щастлива, че една жена е сътворила толкоз съвършена, по едно и също време умна и изящна поетична галактика.

 

Ниско небе – подли облаци.

Една снежинка все кръжи

над коловоза до обора –

и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,

че го преследват и гнетят.

Природата е като хората –

не е с корона всякога.

***

Казват – лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката – като жилите –

със възрастта се подува.

Времето е инспекцията

за заболяването огромна.

То би помогнало единствено там,

където болест няма.

***

 Утрините са все по-меки –

бузи къпината издува –

орехите стават кафяви –

розата желае да пътува.

Кленът е със радостно шалче –

ливадата – с лисича кожа-

За да не бъда старомодна –

и аз едно украшение ще сложа.

***

Има самотност на мястото –

има самотност на водата

и на гибелта – само че при всички тях –

все едно, че си в тълпата –

освен това надълбоко седалище –

тази полярна самомнителност –

душата, познала себе си –

гранична Безграничност.

***

Бог е в действителност ревностен.

Кара ни да се каем –

че не играем със него –

а между тях играем.

***

Плачът е нещо нищожно –

въздишката – е нещо дребно.

Но от товара им насъбран

човек умира последователно.