Роден е на 11 март 1952 г. Следва българска филология

Роден е на 11 март 1952 година Следва българска лингвистика в СУ и театрална постановка в НАТФИЗ. Бил е ректор (2000-2003 г.) на академията. Дълги години преподава актьорско майсторство и постановка за трагичен спектакъл. Има десетки театрални и оперни постановки на подиуми в България и Македония, два пъти слага в Съединени американски щати. Има преводи от британски.

Получавал е доста награди за театралните си спектакли, в това число “Аскеер” за “Развратникът”. От септември 2013 година до октомври 2017 година беше шеф на Сатиричния спектакъл.

- Г-н Митков, постигнахте ли креативно равновесие, до момента в който бяхте на директорския стол в Сатирата?
- Изкуството е постоянно в дисбаланс, равновесието единствено го гоним. Надявам се, че направихме съществени старания да повишим естетическото ниво на спектаклите. Това не постоянно се получаваше и не всеки път по най-безболезнения метод. Защото когато се стартира едно заглавие, имаш очаквания, само че при готовия “продукт” постоянно има разминавания. Надявам се да са били повече сполуките.


По време на подготовка в Сатирата.

- Обърнахте се към детската аудитория, за какво? Дали за това, че на някои политици им проличава, че не са ходили като дребни на спектакъл...
- С огромна обич направихме този детски театър, нещо не прекомерно всекидневно за Сатиричния спектакъл. “Пробите” от срещата му с публиката потвърждават, че имаме цялостен салон с деца, в който има напълно друга сила. И когато те се срещат с типичен детски разказ, какъвто е “Шумът на върбите”, мисля, че в действителност бъдещите ръководещи и народни представители на България, които в този момент са детски фенове в салона, ще бъдат с доста по-висока просвета, с по-широки демократични разбирания и стандарти.

- Къде съгласно вас е гласът на интелигенцията ни по огромните въпроси в страната?
- Не виждам задоволително интелектуалци в ръководството, с цел да могат да сложат отпечатък в мисленето и държанието на това най-високо равнище. Което още един път ме кара да мисля, че културата на цялото общество не е дозряла и не може да излъчи първенци, водачи, от които да идват демократични жестове.

- Очертават ли се някакви трендове в българския спектакъл?
- Напоследък се прекалява с изказванието “салоните са пълни”. Някои салони са цялостни - някои представления в съответни театри. Не бих споделил, че е отприщен потокът от фенове към театъра. Има и непрекъсната аудитория, само че самият факт, че театрите понижават на два месеца промоционално цените на билетите, приказва, че хората нямат средства, колкото и билетите да не са скъпи. Явно интереса го има, само че хората не си разрешават този празник. Като виждам репертоарната картина и тъгите на моите сътрудници, а няма шеф на спектакъл, който да не търси положителни заглавия, само че си го разрешаваме с не повече от едно заглавие на сезон. Срещу него са тези заглавия, за които по наша предварителна, вярна или не, преценка ще получим тези 13-14 лева дотация за билет. Като едни политици получаваме дотация за глас. Билетът е самобитно гласоподаване за театъра.

- Какъв е театърът, който вършим сега?
- Малко се укроти поривът към заиграването с формалните, псевдоавангардни опуси. Имаше представления, по-малко през днешния ден, самодостатъчни за екипа, който ги прави, без кой знае каква новаторска концепция или логичен естетически заряд. Тук системата сработи, понамаляха тези спектакли. На афишите на европейските театри виждаме сериозен интерес към класическата и към националните драматургии. Нашата национална драматургия понакуцва към момента, не се развива отмерено. Самочувствието, че като се събудиш заран и към този момент си основал типичен текст, към момента не ни е напуснало. В националната ни просвета е редно да се вкара и малко повечко невзискателност. Явлението на деня е - доста осведомени, само че необразовани хора поради бездната на образованието. Но и фамилията е абдикирало от възпитанието.


Със статуетката " Икар ".

- А кое в една режисура ще примами дребния фен?
- На първото на ден зрелище на “Шума на върбите” майка и татко водеха към седемгодишното си момченце. И ги слушам: Я в този момент да намерим на кой ред и на кое място сме, и му демонстрират - въвеждаха детето си в театралното съществуване. Но това е изключение. На идващото зрелище детенце се провикна към Михаил Сървански: приличаш на Роналдо! При конкуренцията на малкия екран и интернет към този момент не можем да вършим протяжни представления, само че не съм последовател и на софтуерната инвазия на сцената. На същото детско зрелище с 30 елементарни въжета и две полусферични площадки сътворяваме целия фантазен свят без грам прожекция и електроника. Има връщане на любознанието към суровия материал и държанието на индивида в него, към достоверността. Театърът би трябвало да се обособи като истинското, като особеното място.

- И най-после един мъчителен въпрос - заплащането на актьорите?
- Заплатите са ниски, доста са ниски. Между другото, това е повода артисти като Калин Врачански да не стоят на щат в театрите, тъй като заплатите са смешни. Но при сполучлив мениджмънт и при добра работа на театъра, както беше в Сатирата, ние всяко тримесечие раздавахме едни солидни финансови бонуси. По избрани правила, след комплицирани калкулации, свързани с приноса на всеки един човек към триумфа на театъра. Има артисти със мощна претовареност, търсени артисти, които на всяко тримесечие към скромната си заплата получаваха още приблизително по 1000 лева Това се отнася единствено за интензивно заетите артисти.
Актьорският труд е тежък, само че никой не желае да го разбере...

Мария ХРИСТОВА