Многополярността: Потребност да се изпълни с положително съдържание
(*) Реч пред интернационална онлайн конференция за многополярност, извършена на 29 април 2023 година
Вярвам, че многополярността е най-основното и най-истинското демократичното искане на нашето време.
Щастлив съм, че принадлежа към малцината, които от 30 години се борят за многополярност. Вече организирахме две огромни интернационалните конференции в Атина през 1993 година и 1995 година против „ новия международен ред “ на Джордж Буш, като поискахме унищожаване на глобите против Сърбия, Ирак, Либия и Куба. Участниците в тях бяха с разнообразни идеологически ориентации като Мишел Пабло – бивш секретар на IV Интернационал, Егор Лигачов – номер 2 в Комунистическа партия на Съветския съюз и Рамзи Кларк – бивш общоприет прокурор на Съединени американски щати, но изразиха съгласие в наложителната необходимост от създаване контраст на еднополярността. Години по-късно, когато изготвяхме апел, който щеше да се трансформира в манифест на Европейската радикална левица по време на европейската дългова рецесия (преди да бъде предаден), още веднъж говорихме за нуждата от „ многополюсна “ Европа (https:// www.defenddemocracy.press/common-appeal-for-the-rescue-of-the-peoples-of-europe/ ).
Това е повода да съм доста благополучен, тъй като ако през 90-те години търсехме и привличахме шепа хора, днес идеята за многополярност приобщава голяма част от човечеството.
През последните три десетилетия видяхме какво значи еднополюсен свят: курс към тоталитарна световна тирания на интернационалния финансов капитал, на Съединените щати и „ груповия Запад “ – ситуация, предсказана от Карл Маркс в неговата Grundrisse („ Основи на рецензията на политическата спестовност ”) и до известна степен съответстващо на понятието за свръхимпериализъм, препоръчано от Карл Кауцки.
Видяхме какво значи еднополюсността за разрушаването на обществената страна и на всяка концепция за самостоятелност и суверенитет в някогашните „ социалистически “ страни, вследствие на реставрацията на капитализма там.
Видяхме го в бруталността, отприщена от армиите на НАТО в Югославия, по-широкия Близък изток, елементи от Африка или в Палестина и Ливан след разпадането на Съветския съюз. След 1991 година голяма част от света беше просто превърната в руини.
Видяхме го в систематичното заличаване на обществената страна на самия Запад, започвайки с „ разрушение “ на Гърция благодарение на финансови, политически и идеологически „ оръжия “, след 2010 година, посредством пилотна стратегия, която към момента работи, за унищожаването „ националната страна ” или по-точно – на нейните функционалности за обществена и национална отбрана и всички включени в нея демократични детайли.
Видяхме го и в общия прогрес на постмодерния тоталитаризъм на Запад (а също и в едновременното наново появяване на някои по-„ обичайни “ форми на крайната десница).
Видяхме го във влошаването на всички други проблеми на планетата – нашият общ дом и в нарастване вероятността от нуклеарно или екологично заличаване на човечеството.
Видяхме го и в детонацията на неравенствата, както вътре, по този начин и сред страните.
Ето за какво считам за положителен процесът, в който доста наблюдаващи, в това число от западните елити, стават все по-убедени: Съединените щати и „ Колективният Запад “ – тоест инструментите на Империята на финансите, нямат повече средства, не могат да постановат господството си на планетата. Ако преди са имали такава опция, днес вече я нямат. Икономическият напредък на некапиталистическа страна като Китай и на други стопански сили от Юга, военното завръщане на Русия, непрекъснатата и героична опозиция на сърбите и на народите от арабския и мюсюлманския свят, на иракчаните, на Хизбула, на палестинците, на народите на Йемен, Сирия и Афганистан, отхвърлиха опцията на империализма да налага властта си. Борбите на работническата и народните класи в самия Запад също са спънка пред устрема на капиталистическите елити към международно владичество, незаависимо че обсегът на тези битки, за жалост, е стеснен от корупцията на политическите и профсъюзните водачи, които се отъждествяват с империализма, както и от масивната проимпериалистическа агитация и невиждан надзор над съвсем всички медии, упражняван от десетилетия.
Обективната липса на опция световният капитализъм да наложи господството си на планетата, е нужното – въпреки и към момента незадоволително, условие за прекосяване към обстановка на многополярност. От друга страна, мултиполярността в този момент наподобява нужен временен стадий, в случай че желаеме да вървим към надълбоко либерален свят, свят, който би понижил неравенствата, както вътре в страните, по този начин и сред тях, сложил производителните сили и технологиите в услуга на човека; свят, който ни води към цивилизация на хармонично общуване с природата: това, което Уго Чавес назова социализъм на 21-ви век.
Важно е да се подчертае диалектическата връзка сред битката против международната западна тирания против „ еднополярност ” и за „ многополярност ” с битката за нова превъзходна човешка цивилизация. Първо, тъй като не би трябвало да се оправяме единствено с еднополюсността, т.е. със стремежа на Съединени американски щати и огромния финансов капитал да преобладават над света. Ние също се нуждаем от нова просвета, с цел да се оправим с големите проблеми на нашия свят. Имаме потребност от нова цивилизация, която ще промени структурата на ползване от самостоятелно към колективно; което ще сложи под публичен и интернационален надзор ужасните технологии, които се създават в този момент, технологии, които ще дефинират самото бъдеще на човечеството, даже самото ни оцеляване като тип. Такива технологии не могат да останат под контрола на лимитирани малцинства с благосъстояние и власт без да отчитаме значителните рискове. Имаме потребност от задълбочена демократизация на нашите общества, не в смисъл на въвеждане и подражаване на западна, значително, псевдодемокрация, а в смисъл на действително присъединяване на служащите и жителите, в случай че е допустимо, във всички решения, които ги засягат, със система на общо самоуправление на всички равнища и обществена благосъстоятелност и ръководство най-малко на най-големите производителни сили. Стратегически, ние не се нуждаем от система на свръхконцентрирана власт (диктатура на малцината), а от общество с разпилян разсъдък, способно да напредне групово към по-висша форма на цивилизация и да разреши това, което Маркс назова преход от праистория към история на човечеството.
Някои хора ще кажат, че всичко това наподобява доста „ утопично ”, а не реалистично като цел, изключително в светлината на краха на руския „ социализъм ”. Първо, този „ социализъм “ не беше толкоз „ социализъм “. В най-хубавия случай това беше първа стъпка към посоката на такова общество. Второ, още по-нереалистично и утопично е да имаме вяра, че човечеството е жизнеспособно, стабилно със сегашните си способи на организация и преобладаващи хрумвания.
Нуждаем се и ще се нуждаем още дълго време от система от пазарни механизми, само че имаме потребност също по този начин – и енергийната рецесия е явен образец за тази потребност, от система за обмисляне стопанската система на национално, районно и световно ниво; защото в случай че оставим управлението на националната и международната стопанска система на (не толкова) „ невидимите сили на пазара “ това означава насочване към множество нови глобални бедствия. Защото ако шепа лица – собственици и мениджъри на няколко финансови фонда и мултинационални компании развиват повече и от ден на ден способността си да управляват човешката ДНК, генома на растенията и животните, човешкия разум и тяло, химическата среда и климата на Земята и могат да решават бъдещето на човечеството и даже неговото оцеляване, това е недопустимо и съвсем сигурно води до злополука.
Еднополярността е победена и продължава да бъде побеждавана всеки ден. Това е належащо, но не е достатъчно изискване, с цел да преминем към един по-добър свят. Първо, както към този момент споделих, би трябвало да разгледаме и описаните проблеми. Трябва да го създадем и заради друга причина. Колективният Запад може да няма средствата да наложи своята тирания на планетата, само че има средствата да унищожи човечеството в напъните му да не загуби господството си. Глупаво е да залагаме на псевдо-рационалността на капитализма да ни избави от тази опция.
Чрез създаване на по-обща визия, обхващаща потребностите освен на Изтока и Юга, само че и на западните национални съсловия, може да се надяваме да намерим съдружници в самия западен „ лагер “. И появяването на такива съдружници е от стратегическо значение, в случай че желаеме да избегнем плъзгането на груповия Запад към по-тоталитарна конструкция, способна да докара до световна катастрофа като „ Партията на войната “, „ Черния интернационал “ вътре в Запада.
За страдание даже личните ни мозъци не са в крайник с действителността. Все още постоянно мислим от гледната точка на предходната човешка история, в това число Първата и Втората международна война. Но след 1945 година просто няма опция да спечелим международна война; има опция да заличим целия живот от лицето на Земята. След 1960 година обективно пред човечеството се слага и нов въпрос. Ако човечеството би трябвало да продължи да развива своите производителни сили, кои са те?
Навлязохме в радикално друга епоха от човешката история. Нашето политическо мислене би трябвало да има предвид горните фактори, както и обстоятелството, че сме достигнали и евентуално сме надхвърлили физическите граници на планетата. Ние замърсяваме околната среда и унищожаваме климата на Земята с огромна скорост, необратимо, като по този метод излагаме на непосредствена заплаха самото оцеляване на висшите форми на живот на Земята.
Съпротивата на Изтока и Юга против незаконния групов империализъм на Запада е нужното изискване за опазване на човешката цивилизация и бъдеще за човечеството. По това няма съмнение. Но в това време, дори да избегнем заплахата от нуклеарни оръжия и други средства за всеобщо заличаване, споровете Изток-Запад и Запад-Юг, в случай че се проточат за неопределен срок без решителен въпрос, най-вероятно ще доведат до екологична злополука, в случай че не и до климатичен холокост. За страдание доста малко хора – дори между нас, схващат това.
Западът към този момент не може да завоюва нито Изтока, нито Юга. Но Изтокът и Югът не могат да спечелят срещу Запада. Ето защо критично значимо за спасяването на човечеството е появата на известни придвижвания в самия западен свят. За страдание разнообразни субективни и справедливи сили работят против такава поява. Самият империализъм прави всичко допустимо, с цел да попречи на сходни придвижвания, като помага на проамериканската проимпериалистическа псевдолевица от вида на Сорос (специализирана в „ човешки права “, само че не и в обществени и национални), или на форми на типичен крайнодесни трендове. Тези течения – постмодерната псевдолевица на Сорос (следвайки концепциите на Фукуяма) и крайната десница, подкрепяна от фракцията на Нетаняху и последваща програмата на Хънтингтън за цивилизационни войни, употребяват противоположни способи и идеологии (търсенето на „ щастлива глобализация “ за първата група, шовинизъм – на потисниците, а не на потиснатите – за втората) за реализиране на същата цел: отбрана на съществуването на капитализма в САЩ и на планетата. Тези две тенденции на пръв поглед изглеждат спорни. Всъщност те се допълват.
Съпротивата на Русия и Китай, на нациите от мюсюлманския и арабския свят, от Африка и Латинска Америка е безусловно нужна за противопоставяне на западното капиталистическо безчовечие, само че не е задоволителна сама по себе си за построяването на нов либерален международен ред. За това се нуждаем от съюз на потиснатите народи и класи по света (на Изтока и Юга) с потиснатите съсловия (и даже народи до известна степен) на Запада.
За да се надигнем против унищожението от ядрени и екологични рискове, би трябвало освен да се противопоставим на западния империализъм, само че и да развием различна визия, която да ни разреши да намерим резонанс в самия западен свят, по-специално измежду неговите известни съсловия и радикални интелектуалци, които обективно са стратегически съдружници на Изтока и Юга; а трябва да станат и техни съзнателни съдружници. Такъв съюз и единствено подобен съюз може да сложи основите на радикално друг международен ред. Да разчитаме, че западната последна десница в миналото ще може да стане съдружник на Изтока и Юга заради своята „ антиглобалистическа “ идеология, може да се окаже неточност, по-сериозна от тази на Сталин в навечерието на ВСВ.
Но за да осъществим това, би трябвало да помним, че казусът не е в самата глобализация, както настояват някои, а в капитализма и неговото потомство – империализмът. Глобализацията е единствено форма на капиталистическото господство. Да си само против глобализацията не значи да си срещу капитализма и империализма. Що се отнася до еднополярността, тя не е артикул на някаква идеология или стремеж за доминация. Тя е неизбежен резултат от присъщата наклонност на капитала към непрестанно ускоряващо се струпване.
Объркването идва от обстоятелството, че огромният капитал, пробвайки се да хомогенизира целия свят под свое владичество, нападна народи, страни, религиозни или други идентичности, даже биологичната идея за пола. Не го прави поради своята „ демократична “ идеология – която апропо не е толкоз демократична, а е неолиберална, което към този момент е напълно друго. Прави го, тъй като нациите, страните, религиите, идеологиите, идентичностите са спънки за неговото владичество.
Истинската алтернатива е дали 500-годишната епоха на капитализма ще завърши, или цялата история на индивида може да бъде затрита в близкото бъдеще. Това е същинският въпрос и не би трябвало да си вършим илюзии. Тъй като не е имало „ социализъм само в една страна “, не може да има „ народен “, „ чист “, „ некорумпиран “ капитализъм, към който да се върнем от „ глобализацията “. Решението е да вървим напред към един надълбоко либерален, който апропо е и полицентричен, обществен, екологичен международен ред на съдействие.
Ето за какво се нуждаем от нова преходна стратегия (ако не на V Интернационал, за която призоваваше моят другар Самир Амин), в която да опишем по какъв начин ще преминем от настоящето положение към друго общество на национално, районно и световно равнище: такова, което показва най-дълбоките общи исторически ползи на народите от Изтока, Запада и Юга. Такава стратегия би трябвало да включва настояването за независимост и народна власт – да не се разпознава с изродената форма на западния олигархичен парламентаризъм, стратегия със социални компоненти и битка против неравенствата вътре и сред нациите. Време е дружно с пазарните механизми да се въведат значителен брой механизми за обмисляне на национално, районно и интернационално равнище, както и забележителен брой дялови механизми за производителите на материалното и интелектуално благосъстояние и цивилен надзор на потребителите на материалните продукти и услугите. Трябва да се върнем към концепцията на Кейнс, че освен непрекъснатите дефицити, само че и непрекъснатите остатъци не могат да бъдат признати.
Време е да си напомним, че Съветската федерация беше съюз на взаимност и на стопански прехвърляния от по-богатите към най-бедните страни, нещо, което разрушителният нарцисизъм на германците и северноевропейците не може да одобри за Европейски Съюз – който по тази причина не е, няма и не може да стане същински съюз. И всичко нагоре би трябвало да бъде обвързвано с екологичните предпоставки, тъй като в случай че хората не оцелеят, политиката няма да има никакъв смисъл.
Вярвам, че силите, борещи се за многополярност – паралелно и винаги с толкоз нужните и съгласувани дейности против империализма, ще стартират да работят дисциплинирано и сериозно за изработването на такава стратегия за спасението на човечеството.
Превод: доктор Радко Ханджиев
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Вярвам, че многополярността е най-основното и най-истинското демократичното искане на нашето време.
Щастлив съм, че принадлежа към малцината, които от 30 години се борят за многополярност. Вече организирахме две огромни интернационалните конференции в Атина през 1993 година и 1995 година против „ новия международен ред “ на Джордж Буш, като поискахме унищожаване на глобите против Сърбия, Ирак, Либия и Куба. Участниците в тях бяха с разнообразни идеологически ориентации като Мишел Пабло – бивш секретар на IV Интернационал, Егор Лигачов – номер 2 в Комунистическа партия на Съветския съюз и Рамзи Кларк – бивш общоприет прокурор на Съединени американски щати, но изразиха съгласие в наложителната необходимост от създаване контраст на еднополярността. Години по-късно, когато изготвяхме апел, който щеше да се трансформира в манифест на Европейската радикална левица по време на европейската дългова рецесия (преди да бъде предаден), още веднъж говорихме за нуждата от „ многополюсна “ Европа (https:// www.defenddemocracy.press/common-appeal-for-the-rescue-of-the-peoples-of-europe/ ).
Това е повода да съм доста благополучен, тъй като ако през 90-те години търсехме и привличахме шепа хора, днес идеята за многополярност приобщава голяма част от човечеството.
През последните три десетилетия видяхме какво значи еднополюсен свят: курс към тоталитарна световна тирания на интернационалния финансов капитал, на Съединените щати и „ груповия Запад “ – ситуация, предсказана от Карл Маркс в неговата Grundrisse („ Основи на рецензията на политическата спестовност ”) и до известна степен съответстващо на понятието за свръхимпериализъм, препоръчано от Карл Кауцки.
Видяхме какво значи еднополюсността за разрушаването на обществената страна и на всяка концепция за самостоятелност и суверенитет в някогашните „ социалистически “ страни, вследствие на реставрацията на капитализма там.
Видяхме го в бруталността, отприщена от армиите на НАТО в Югославия, по-широкия Близък изток, елементи от Африка или в Палестина и Ливан след разпадането на Съветския съюз. След 1991 година голяма част от света беше просто превърната в руини.
Видяхме го в систематичното заличаване на обществената страна на самия Запад, започвайки с „ разрушение “ на Гърция благодарение на финансови, политически и идеологически „ оръжия “, след 2010 година, посредством пилотна стратегия, която към момента работи, за унищожаването „ националната страна ” или по-точно – на нейните функционалности за обществена и национална отбрана и всички включени в нея демократични детайли.
Видяхме го и в общия прогрес на постмодерния тоталитаризъм на Запад (а също и в едновременното наново появяване на някои по-„ обичайни “ форми на крайната десница).
Видяхме го във влошаването на всички други проблеми на планетата – нашият общ дом и в нарастване вероятността от нуклеарно или екологично заличаване на човечеството.
Видяхме го и в детонацията на неравенствата, както вътре, по този начин и сред страните.
Ето за какво считам за положителен процесът, в който доста наблюдаващи, в това число от западните елити, стават все по-убедени: Съединените щати и „ Колективният Запад “ – тоест инструментите на Империята на финансите, нямат повече средства, не могат да постановат господството си на планетата. Ако преди са имали такава опция, днес вече я нямат. Икономическият напредък на некапиталистическа страна като Китай и на други стопански сили от Юга, военното завръщане на Русия, непрекъснатата и героична опозиция на сърбите и на народите от арабския и мюсюлманския свят, на иракчаните, на Хизбула, на палестинците, на народите на Йемен, Сирия и Афганистан, отхвърлиха опцията на империализма да налага властта си. Борбите на работническата и народните класи в самия Запад също са спънка пред устрема на капиталистическите елити към международно владичество, незаависимо че обсегът на тези битки, за жалост, е стеснен от корупцията на политическите и профсъюзните водачи, които се отъждествяват с империализма, както и от масивната проимпериалистическа агитация и невиждан надзор над съвсем всички медии, упражняван от десетилетия.
Обективната липса на опция световният капитализъм да наложи господството си на планетата, е нужното – въпреки и към момента незадоволително, условие за прекосяване към обстановка на многополярност. От друга страна, мултиполярността в този момент наподобява нужен временен стадий, в случай че желаеме да вървим към надълбоко либерален свят, свят, който би понижил неравенствата, както вътре в страните, по този начин и сред тях, сложил производителните сили и технологиите в услуга на човека; свят, който ни води към цивилизация на хармонично общуване с природата: това, което Уго Чавес назова социализъм на 21-ви век.
Важно е да се подчертае диалектическата връзка сред битката против международната западна тирания против „ еднополярност ” и за „ многополярност ” с битката за нова превъзходна човешка цивилизация. Първо, тъй като не би трябвало да се оправяме единствено с еднополюсността, т.е. със стремежа на Съединени американски щати и огромния финансов капитал да преобладават над света. Ние също се нуждаем от нова просвета, с цел да се оправим с големите проблеми на нашия свят. Имаме потребност от нова цивилизация, която ще промени структурата на ползване от самостоятелно към колективно; което ще сложи под публичен и интернационален надзор ужасните технологии, които се създават в този момент, технологии, които ще дефинират самото бъдеще на човечеството, даже самото ни оцеляване като тип. Такива технологии не могат да останат под контрола на лимитирани малцинства с благосъстояние и власт без да отчитаме значителните рискове. Имаме потребност от задълбочена демократизация на нашите общества, не в смисъл на въвеждане и подражаване на западна, значително, псевдодемокрация, а в смисъл на действително присъединяване на служащите и жителите, в случай че е допустимо, във всички решения, които ги засягат, със система на общо самоуправление на всички равнища и обществена благосъстоятелност и ръководство най-малко на най-големите производителни сили. Стратегически, ние не се нуждаем от система на свръхконцентрирана власт (диктатура на малцината), а от общество с разпилян разсъдък, способно да напредне групово към по-висша форма на цивилизация и да разреши това, което Маркс назова преход от праистория към история на човечеството.
Някои хора ще кажат, че всичко това наподобява доста „ утопично ”, а не реалистично като цел, изключително в светлината на краха на руския „ социализъм ”. Първо, този „ социализъм “ не беше толкоз „ социализъм “. В най-хубавия случай това беше първа стъпка към посоката на такова общество. Второ, още по-нереалистично и утопично е да имаме вяра, че човечеството е жизнеспособно, стабилно със сегашните си способи на организация и преобладаващи хрумвания.
Нуждаем се и ще се нуждаем още дълго време от система от пазарни механизми, само че имаме потребност също по този начин – и енергийната рецесия е явен образец за тази потребност, от система за обмисляне стопанската система на национално, районно и световно ниво; защото в случай че оставим управлението на националната и международната стопанска система на (не толкова) „ невидимите сили на пазара “ това означава насочване към множество нови глобални бедствия. Защото ако шепа лица – собственици и мениджъри на няколко финансови фонда и мултинационални компании развиват повече и от ден на ден способността си да управляват човешката ДНК, генома на растенията и животните, човешкия разум и тяло, химическата среда и климата на Земята и могат да решават бъдещето на човечеството и даже неговото оцеляване, това е недопустимо и съвсем сигурно води до злополука.
Еднополярността е победена и продължава да бъде побеждавана всеки ден. Това е належащо, но не е достатъчно изискване, с цел да преминем към един по-добър свят. Първо, както към този момент споделих, би трябвало да разгледаме и описаните проблеми. Трябва да го създадем и заради друга причина. Колективният Запад може да няма средствата да наложи своята тирания на планетата, само че има средствата да унищожи човечеството в напъните му да не загуби господството си. Глупаво е да залагаме на псевдо-рационалността на капитализма да ни избави от тази опция.
Чрез създаване на по-обща визия, обхващаща потребностите освен на Изтока и Юга, само че и на западните национални съсловия, може да се надяваме да намерим съдружници в самия западен „ лагер “. И появяването на такива съдружници е от стратегическо значение, в случай че желаеме да избегнем плъзгането на груповия Запад към по-тоталитарна конструкция, способна да докара до световна катастрофа като „ Партията на войната “, „ Черния интернационал “ вътре в Запада.
За страдание даже личните ни мозъци не са в крайник с действителността. Все още постоянно мислим от гледната точка на предходната човешка история, в това число Първата и Втората международна война. Но след 1945 година просто няма опция да спечелим международна война; има опция да заличим целия живот от лицето на Земята. След 1960 година обективно пред човечеството се слага и нов въпрос. Ако човечеството би трябвало да продължи да развива своите производителни сили, кои са те?
Навлязохме в радикално друга епоха от човешката история. Нашето политическо мислене би трябвало да има предвид горните фактори, както и обстоятелството, че сме достигнали и евентуално сме надхвърлили физическите граници на планетата. Ние замърсяваме околната среда и унищожаваме климата на Земята с огромна скорост, необратимо, като по този метод излагаме на непосредствена заплаха самото оцеляване на висшите форми на живот на Земята.
Съпротивата на Изтока и Юга против незаконния групов империализъм на Запада е нужното изискване за опазване на човешката цивилизация и бъдеще за човечеството. По това няма съмнение. Но в това време, дори да избегнем заплахата от нуклеарни оръжия и други средства за всеобщо заличаване, споровете Изток-Запад и Запад-Юг, в случай че се проточат за неопределен срок без решителен въпрос, най-вероятно ще доведат до екологична злополука, в случай че не и до климатичен холокост. За страдание доста малко хора – дори между нас, схващат това.
Западът към този момент не може да завоюва нито Изтока, нито Юга. Но Изтокът и Югът не могат да спечелят срещу Запада. Ето защо критично значимо за спасяването на човечеството е появата на известни придвижвания в самия западен свят. За страдание разнообразни субективни и справедливи сили работят против такава поява. Самият империализъм прави всичко допустимо, с цел да попречи на сходни придвижвания, като помага на проамериканската проимпериалистическа псевдолевица от вида на Сорос (специализирана в „ човешки права “, само че не и в обществени и национални), или на форми на типичен крайнодесни трендове. Тези течения – постмодерната псевдолевица на Сорос (следвайки концепциите на Фукуяма) и крайната десница, подкрепяна от фракцията на Нетаняху и последваща програмата на Хънтингтън за цивилизационни войни, употребяват противоположни способи и идеологии (търсенето на „ щастлива глобализация “ за първата група, шовинизъм – на потисниците, а не на потиснатите – за втората) за реализиране на същата цел: отбрана на съществуването на капитализма в САЩ и на планетата. Тези две тенденции на пръв поглед изглеждат спорни. Всъщност те се допълват.
Съпротивата на Русия и Китай, на нациите от мюсюлманския и арабския свят, от Африка и Латинска Америка е безусловно нужна за противопоставяне на западното капиталистическо безчовечие, само че не е задоволителна сама по себе си за построяването на нов либерален международен ред. За това се нуждаем от съюз на потиснатите народи и класи по света (на Изтока и Юга) с потиснатите съсловия (и даже народи до известна степен) на Запада.
За да се надигнем против унищожението от ядрени и екологични рискове, би трябвало освен да се противопоставим на западния империализъм, само че и да развием различна визия, която да ни разреши да намерим резонанс в самия западен свят, по-специално измежду неговите известни съсловия и радикални интелектуалци, които обективно са стратегически съдружници на Изтока и Юга; а трябва да станат и техни съзнателни съдружници. Такъв съюз и единствено подобен съюз може да сложи основите на радикално друг международен ред. Да разчитаме, че западната последна десница в миналото ще може да стане съдружник на Изтока и Юга заради своята „ антиглобалистическа “ идеология, може да се окаже неточност, по-сериозна от тази на Сталин в навечерието на ВСВ.
Но за да осъществим това, би трябвало да помним, че казусът не е в самата глобализация, както настояват някои, а в капитализма и неговото потомство – империализмът. Глобализацията е единствено форма на капиталистическото господство. Да си само против глобализацията не значи да си срещу капитализма и империализма. Що се отнася до еднополярността, тя не е артикул на някаква идеология или стремеж за доминация. Тя е неизбежен резултат от присъщата наклонност на капитала към непрестанно ускоряващо се струпване.
Объркването идва от обстоятелството, че огромният капитал, пробвайки се да хомогенизира целия свят под свое владичество, нападна народи, страни, религиозни или други идентичности, даже биологичната идея за пола. Не го прави поради своята „ демократична “ идеология – която апропо не е толкоз демократична, а е неолиберална, което към този момент е напълно друго. Прави го, тъй като нациите, страните, религиите, идеологиите, идентичностите са спънки за неговото владичество.
Истинската алтернатива е дали 500-годишната епоха на капитализма ще завърши, или цялата история на индивида може да бъде затрита в близкото бъдеще. Това е същинският въпрос и не би трябвало да си вършим илюзии. Тъй като не е имало „ социализъм само в една страна “, не може да има „ народен “, „ чист “, „ некорумпиран “ капитализъм, към който да се върнем от „ глобализацията “. Решението е да вървим напред към един надълбоко либерален, който апропо е и полицентричен, обществен, екологичен международен ред на съдействие.
Ето за какво се нуждаем от нова преходна стратегия (ако не на V Интернационал, за която призоваваше моят другар Самир Амин), в която да опишем по какъв начин ще преминем от настоящето положение към друго общество на национално, районно и световно равнище: такова, което показва най-дълбоките общи исторически ползи на народите от Изтока, Запада и Юга. Такава стратегия би трябвало да включва настояването за независимост и народна власт – да не се разпознава с изродената форма на западния олигархичен парламентаризъм, стратегия със социални компоненти и битка против неравенствата вътре и сред нациите. Време е дружно с пазарните механизми да се въведат значителен брой механизми за обмисляне на национално, районно и интернационално равнище, както и забележителен брой дялови механизми за производителите на материалното и интелектуално благосъстояние и цивилен надзор на потребителите на материалните продукти и услугите. Трябва да се върнем към концепцията на Кейнс, че освен непрекъснатите дефицити, само че и непрекъснатите остатъци не могат да бъдат признати.
Време е да си напомним, че Съветската федерация беше съюз на взаимност и на стопански прехвърляния от по-богатите към най-бедните страни, нещо, което разрушителният нарцисизъм на германците и северноевропейците не може да одобри за Европейски Съюз – който по тази причина не е, няма и не може да стане същински съюз. И всичко нагоре би трябвало да бъде обвързвано с екологичните предпоставки, тъй като в случай че хората не оцелеят, политиката няма да има никакъв смисъл.
Вярвам, че силите, борещи се за многополярност – паралелно и винаги с толкоз нужните и съгласувани дейности против империализма, ще стартират да работят дисциплинирано и сериозно за изработването на такава стратегия за спасението на човечеството.
Превод: доктор Радко Ханджиев
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта https:// . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ