Публикуваме цялото изявление на Лозан Панов без редакторска намеса: Случи

Публикуваме цялото изказване на Лозан Панов без редакторска интервенция:

" Случи се по този начин, че в тази година означих половин век, откогато ходя по земния път. А при започване на идната, завършва най-смислената до момента част от него. И по този начин подложен на два лимита, стигнах до равносметка и даже още по-далеч. Разложих самата думичка на две елементи, а с полученото „ равна и сметка “ се пробвах да направя баланс сред получил и дал.

Всъщност след всичко, което бях предизвикал на фамилията ми през последните седем години и най-много цената, която брачната половинка ми трябваше да заплати, осъзнах, че съм получил един извор на мъжество, какъвто може да бъде единствено същинската обич на един човек към различен. Върнах се и към времето преди да оглавя Върховния касационен съд и си спомних за „ претендента на Статуквото, пристигнал да овладее този съд “. Стана ми някак драго да се обърна и видя обратно, че с хвърлените камъни, съумях да съградя основи- основите на независимостта. Последното не е моя мисъл и не помня къде съм я срещал, само че някак единствено тя напираше, до момента в който гледах обратно. И последваха един след различен мемоари и едвам в този момент осъзнах, какъв брой тежка е било да стоиш дълго на входа- на последната непревзета „ цитадела “ на независимостта. По време на този път бях изгубил един собствен същински другар, чиято загуба, в случай че бе единствено моя, щях по-лесно да понеса. Болката обаче бе толкоз непоносима, тъй като загубата бе на правдата и независимостта. До мен стоеше кутийка, а вътре свещник с дребна свещичка, която преди този момент бе държал Кристиян, а майка му като че ли преднамерено в този момент бе избрала момента, да ми даде този подарък. Тогава си спомних думите на мъдреца, пристигнал измежду нас за малко да подържи свещ, ежедневното борене на злото наподобява уморително единствено тогава, когато си привикнал, че по този начин е било от много време и по този начин ще пребъде и във вечността. Осъзнах, че след седемгодишни неравни борби да спечелва истината и справедливостта, физически се бях изтощил толкоз доста, че тялото бе на път да победи духа. Тогава отново Кристиян заприказва: „ Не чакай велики промени! Достатъчно е да тръгнеш с дребни, само че неотклонни стъпки, които постоянно се оказват задоволителни “. Мислех си, само че аз не съм партиец, а арбитър и моята задача е да послужвам на истината и добродетелността. Да, само че водачът на съдиите не трябва да стои безразличен, до момента в който едни непораснали люде се вихрят в храма на Темида и гасят една след друга, свещичките на справедливостта. Той би трябвало да продължи да се бори, в случай че не желае да пребъде храмът без светлина. И трябваше да откри метод да спре похищенията на Темида, без да убива у себе си правдата и добродетелността.

Малко по-късно се явиха моите приятели от Правосъдие за всеки, с които ние дружно от дълго време вървим. Тогава трябваше да уверя всеки, че нашата задача е пътешестване, а не дестинация, и наш дълг е да продължим.

Тогава мъдростта на Кристиян, която бе посял у нас, отново заприказва: “България се разсънва извънредно постепенно, търка очи, обръща се още веднъж на другата страна, вика: „ Хайде да си подоспя малко “, само че към този момент е ясно, че слънцето е изгряло и е високо. И че ще се става.”