Психологът Александра Петрова в интервю за предаването България, Европа и

Психологът Александра Петрова в изявление за предаването " България, Европа и светът на фокус " на Радио " Фокус "

Все по-често чуваме за домашно принуждение, убийства, като че ли тези вести се трансфораха в наше всекидневие и хората ги възприемат като нещо обикновено. Как вие гледате на цялата тази обстановка?

По никакъв метод не е обикновено и в действителност, ние си мислим, че хората възприемат тези вести и обстановки към тях, като нещо, което е към този момент част от рутината в живота им, само че в действителност то се отразява по доста тежък метод на всеки един човек и е доказателство за това е, че през последните 2-3 години в работата ни на целия екип на процедура, тревожните разстройства, паническите офанзиви, депресиите и психосоматичните недоволства са на доста високо равнище. Но за какво се получава по този начин в нашето общество? И освен в нашето, за жалост. Повсеместна е тази рецесия, тъй като тя е пристигнала в резултат на доста други предхождащи и застъпващи се, и неотминаващи рецесии. И във връзка с, в случай че тръгнем още, макар че е банално към остатъците от коронавирус, при които е разследване всичко, което се случи. Хората имат повишен инстинкт за самозапазване, доста страхове, оцеляването е на напред във времето, икономическата рецесия, политическата рецесия, войната.

Въобще, всички фактори въздействат, да.



И всички тези фактори водят до свръхактивност на равнище персона по повод инстинкта за самозапазване, надлежно хората стават или нападателни, или прекомерно уплашени, има радикализация в обществото във връзка с най-различни групи, които се образуват. И с цел да може човек да оцелява, той се прикачва към дадена група, надлежно това води до все по-голяма сепарация, от ден на ден податливост да мразиш другите и другите. Така че въз основа на това рухват и полезностите. Аз даже мога да изтъквам хора, с които мъчно се работи или четем такива неща в най-различни обществени медии, от вида, че жертвите си заслужават това, което им се случва, болните и възрастните хора единствено дърпат запас от обществото. Всъщност, има при рецесия и развой на оцеляване, при рецесия в обществото и междуличностните връзки се разпадат полезностите, липсва тази съпричастност. Така че за жалост, е разумно да се появи цялата тази вълна от принуждение и автоагресия в това време.

Като приказваме за попиването на информация от всеки един човек, съгласно вас, ние изборно ли четем такива вести или не?

Мозъкът има един доста характерен механизъм, който отново е обвързван с инстинкта за оцеляване и той се намира в прочувствения мозък, така наречен лимбична система-амигдалата, когато човек живее в рецесия, на всички места към него има страшни вести, на съседите, на роднините им се случва нещо неприятно, на улицата хора се бият, катастрофират непрекъснато. Всъщност, инсинкта се обостря, надлежно човек не просто изборно приема новините или ги чете, или ги запомня, ами ние в нашия език имаме доста хубава сентенция, разтварям скоба: “На страха очите са огромни ".

Така че в тази ситуация, тази избирателност е неконтролируема и когато на всички места към нас има закани, ние започваме да дебнем неприятните вести, за да се презастраховаме. И точно това е една доста неприятна наклонност в обществото, тъй като, когато тръгне тази цяла отрицателна настройка и се обострят инстинктите и страха, хората са доста по-склонни да не премислят какво вършат, да стигат до крайни реакции, в които ние след това като резултат четем или слушаме тази престъпна хроника.

Ако в действителност “На страха очите са огромни " и ние четем доста вести по съответната тематика, която ни вълнува или от която се  притесняваме, по какъв начин това обаче, въздейства на нашата душeвност и взимането на крайни решения от самите нас?

Ще се опитам да обясня по простичко процеса, с цел да можем да стигнем до поведенческата част. А точно, когато даден човек, или дадена група, или семейство непрекъснато е ангажирано с неприятните вести, тази част от самостоятелната нервна система, която е обвързвана с възбудените процеси, със самосъхранението е непрекъснато задействана. Съответно се трансформира биохимията в тялото и човек е подготвен да прави доста бързи и недомислени реакции. Дори единствено на този елементарен принцип, в случай че към мен тръгвайки за работа някой е направил нарушаване, обиждал е, по-късно в работата някой се е държал нападателно, по-късно в магазина някой ме е прередил и някой се е държал жестоко и ме е обиждал, виждам на улицата хора, които се карат. И се прибирам у дома и това по най-простия принцип ще рефлектира върху хората, с които пребивавам, в случай че аз нямам рационалното осъзнаване да се дистанцирам от всичко това.

Как намирате държанието на даден човек, когато той се сдържа, рационално осъзнава какво е видял и на работното си място се държи напълно обикновено с сътрудниците си, само че когато се прибере у дома, всичко това рефлектира върху брачна половинка, или брачната половинка, или надлежно децата? Нормално държание на работното място, само че всичко рефлектира в фамилията, вкъщи, у дома.?

Да, и то може да не е единствено на работното място естественото държание, само че по отношение на всички другари и цялата обществена среда.

Така, да.

Всъщност, тук става въпрос от време на време за личностно разстройство, различен път става въпрос за образование, което изисква изключителна обществена позитивна роля, и надлежно доста висок самоконтрол. И когато човек е деен, емоционален, или има в фамилията нападателни фактори, като ролеви модели, той въпреки всичко се е научил на открито да се сдържа, тъй като имиджа е доста значим, мнението на другия. Но у дома хората, те са мое владеене, те всичко ми знаят, у дома, на затворената врата мога да върша всичко. И напрежението на нервната система, което се е акумулирало през целия ден или през поредност от дни, води до едно мощно безсилие, в което толеранса спада.

Но правилото е колкото повече, толкоз повече, и когато човек не може да сдържа импулсите си, само че поради обществената толерантност и значителност съумява да прави това на открито, у дома с цялостна мощ работи резултата на махалото. И по тази причина от време на време тук имаме намесени личностни разстройства, които не са по никакъв метод разпознати, различен тип разстройства, които към този момент са приоритет за психиатрично лекуване, от време на време това е обвързвано и с алкохол, различен път е личностна конструкция обвързвана с възпитанието. Така че доста са факторите, от време на време и доста по-тежко, обвързвано с нарцистично разстройство или с психопатология, която е обвързвана с клиничен вид личностно разстройство. Тук са към този момент доста факторите, тъй като въпросът е доста просторен.

Така е, да.

Бих се разпростряла доста.

Какви типове поведенчески модели наблюдавате вие като психолог и бихте дали образци за такива?

Във връзка с какво? Във връзка с експанзията, която следим към нас?

Точно по този начин, по отношение на експанзията, с домашното принуждение изобщо цялата тази хроника от неприятни събития и вести.

На първо място, това, което е доста водещо при всички тези случаи с експанзията, без значение дали е домашно принуждение, дали е автоагресия, аз не мога да уеднаквявам, само че доста постоянно, когато става въпрос за експанзия и в случай че приказваме за симбиозата сред принудител и жертва, това са истории, които доста дълго време тлеят. От друга страна, в обществото има една доста необятно застъпена групова анонимност, никой не се бута, нагледно казано, в живота на другите хора и насилниците доста постоянно считат, че имат право. Когато приказваш с подобен човек, а те доста рядко се появяват в кабинета в действителност.

Самите насилници?

Да, самите насилници, се появяват, в случай че има условие от шеф, в случай че към този момент, както се споделя “Ножът е опрял до кокала " и нямат избор, тъй като това рефлектира върху фамилията, в случай че имат деца и потеглят едни процеси, когато към този момент всичко е излязло нескрито. Като поведенчески модел да бъдеш ти принудител, в случай че изключим психопатологията, която в нашето общество доста мъчно се вижда, ние сме доста толерантни към личностните разстройства и считаме за тежък темперамент. Но в случай че изключим това, доста постоянно насилникът е човек, който от ранна възраст, единия вид, има подобен модел в фамилията. Моделът на агресор и жертва, които са създали симбиоза и това наподобява задоволително и обикновено, като ролеви модел. Защото експанзията било то прочувствена, било то физическа, тя е доста бърз инструмент за реализиране на цели.

И нормално тези хора, в случай че нямат модел, приказваме за агресорите подобен в дома, който да са го привнесли в себе си и да го употребяват като инструмент, тук към този момент, тогава приказваме за неврофизиология, т.е. реактивна, импулсивна, рисков вид неврофизиология, която доста бързо пали и не може да съблюдава границите на други хора. Много постоянно при подобен вид хора, приказваме за насилниците, тъй като пък, по-късно настрана би трябвало да приказваме за автоагресията. При насилниците доста постоянно има и момента с доста ранни контузии, т.е. самотност, отменяне, тежко детство.

Сега се сещам за един случай, в който индивида към този момент по рекомендации, свързани с въобще разпад в работното му място, той беше отглеждан от баба, от дядо, бащата отпътувал в чужбина, майката си направила друго семейство. Този човек беше ядосан на целия свят. От друга страна, ние не би трябвало да забравяме, че това с което започнахме нашия диалог за повсеместната рецесия на всички равнища, и в личността, и в обществото и в междуличностните връзки, води до едни други процеси, свързани с прекомерно повишените индикатори във връзка с използването на алкохол, опиати, хазарт и всички други типове психотропни субстанции, даже и лекарства.

Така че това, което се случва, че всички тези хора, с цел да тушират рецесията, страховете си, гнева си. Защото тук разтварям една скоба, гнева и експанзията под себе си имат други страсти, там стои виновност, изтощение, боязън, обезсърчение, отменяне, самотност. Всичко това води до яд и до експанзия. И тези хора, доста постоянно, с цел да тушират всички тези страсти отиват към зависимостите, зависимостите пък от своя страна водят до доста тежък биохимичен дисбаланс, тъй като доста бързо се варира в биохимията във връзка с удовлетворението, да речем допамин и по-късно стресовите биохимични субстанции и в действителност, доста постоянно хората, които са в зависимости са  склонни и към експанзия, и към меланхолия, надлежно и суицидни мисли или дейности. Моделите са доста и от време на време даже самото общество ги поддържа, тъй като ние доста постоянно подминаваме такива хора, а те доста от дълго време са дали индикация, че по един или различен метод имат потребност от поддръжка.

Ако този фактор господства измежду обществото ни все по-често и сме очевидци на такива обстановки, на принуждение, то какво е належащо, вие като психолог, като за край на нашия диалог, какви препоръки бихте дали на цялото общество?



Тук е доста значим моментът, това, което доскоро засегнах за груповата анонимност. Хората се опасяват да подават сигнали, хората се опасяват да споделят, че са били обект на принуждение, хората се тормозят да споделят, че са потиснати в едно безсмислие и загуба на мотивация, и са в депресивни епизоди, приказваме за тези, които са склонни към самоубийство. Ние би трябвало да извадим на открито всички тези вътрешни процеси, свързани с тежките страсти, с тежките неприятни взаимоотношения. Това значи, че когато някой от нас чуе, че в съседите има викове, крясъци, удари, чупене, той би трябвало да подаде сигнал. Когато види, че на улицата се случва нещо, той би трябвало да може да подаде сигнал. Не аз или другия човек персонално да отиваме да оказваме помощ, тъй като това не е по силите ни, само че би трябвало да сме виновни и да излезем от анонимността.

Другото, което е доста значимо, когато усетим, че не можем да се оправяме, когато е прекомерно тежко, не можем да станем заран от леглото, когато нямаме мотивация за нищо, в реда на нещата е да споделим с непосредствен, да потърсим профилирана, професионална поддръжка. Защото огромен % от хората, които не се оправят с експанзията, стигат до автоагресия, т.е.  едно изцяло деструктивно държание, обвързвано дали с наркомания, дали с друга форма на взаимозависимост, дали с непрекъсната автоагресия и в последна сметка с летално привършване на живота. Това са двете страни на една монета и ние би трябвало да сме виновни.

А гражданското общество, от ден на ден, което на процедура и липсва, само че то генерално от ден на ден бяга от емпатията, и от способността да има виновни решения. Това, което е най-важно, да не си мълчим, да можем да подаваме сигнали.

Да, основно нещо е, да беседваме, било то с близкия, с обичания, със фамилията, с специалисти като вас психолози. Разговорът е основното, може би в цялата тази обстановка да не таим нищо в себе си.



Да, и отново дублирам, не на последно място, да можем да подаваме сигнали там, където е редно.