Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение ~ Рудолф ЩАЙНЕР
Просветен разум и популярен преподавател по човекознание. За него Учителят Дънов споделя: „ Рудолф Щайнер има своя задача в Европа. Да приготви европейския разум, с цел да може да схване Новото Учение, което идва в света. "
Роден през 1861 година в село Кралевич, Унгария, Щайнер приключва политехнически институт, а след това и философия във Виена. Най-напред се занимава с писателство, литературна рецензия и доктрина на философията. От 1901 до 1913 година той е секретар на теософското общество, а от 1913 година е началник на антропософското общество, което основава. Целият живот и дело на Рудолф Щайнер са отдадени на проучване истините на духовния свят. Щайнеровият мироглед за растежа и развиването на децата е в основата на фамозната Валдорфска педагогика. През 1894 година излиза едно от най-забележителните му съчинения, „ Философия на свободата ". Защо пътят на сърцето минава през мозъка, по какъв начин мисленето поражда нравствени действия и за какво постоянно настояваме за повече, в сравнение с светът ни дава непринудено?
Какъв е произходът и смисъла на мисленето? Защото без познаване на мисловната активност на душата е невероятно да се проумее знанието за нещо, в това число за обещано деяние. „ Едва мисленето трансформира душата, с която е надарено и животното, в Дух " - споделя с право Хегел, заради което мисленето придава и на човешките дейности присъщия си отпечатък. В никакъв случай не трябва да се твърди, че всички наши дейности произтичат само от трезвия размисъл на нашия разум. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям единствено тези дейности, които произлизат от нереалната преценка. Но щом нашите дейности надмогват сферата на облекчаване на чисто животинските стремежи, нашите претекстове постоянно са пропити от мисли. Любов, съчувствие, национализъм са подтици за деяние, които не позволяват да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не основават претекстовете за деяние. Те ги предпоставят и ги одобряват в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала визията за лице, будещо съчувствие. Пътят към сърцето минава през мозъка. От това и любовта не прави изключение. Ако не е единствено израз на половия нагон, тя се опира на визиите, които сме си основали за обичаното създание. И колкото по-идеалистически са тези показа, толкоз по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на възприятието. Казват, че любовта правела индивида кьорав за слабостите на обичаното създание. В случая може да се подходи и от противоположната страна и да се твърди, че любовта отваря очите таман за неговите плюсове. Мнозина безгрижно минават около тези позитивни качества, без да ги виждат. Но един ги съзира и точно по тази причина в душата му се пробужда обич. Той не е сторил нищо друго, като се изключи че си е основал визия за това, което стотици други не подозират. У тях няма обич, тъй като им липсва тази визия. Както и да подхождаме към нещата, все по-ясно ще личи, че въпросът за същността на човешките дейности предпоставя въпроса за произхода на мисленето. Ето за какво аз ще се спра първо на него.
Основният повод към науката
„ Живеят две души във мойта гръд,
желаят те да бъдат разграничени!
Едната тук, във земните гърди
с любовна, буйна пристрастеност се впива,
а другата над бездната мъглива
лети и дири мъдрите предци. "
(Фауст I, 1112-1117)* стиховете са по превода на „ Фауст " от Д. Статков, Народна просвета, София, 1962, стр.75
С тези думи Гьоте обрисува една линия на характера, произлизаща от дълбините на човешката природа. Човекът не съставлява единно устроена същина. Той постоянно упорства за повече, в сравнение с светът му дава непринудено. Природата ни е дала потребности, измежду които има такива, чието облекчаване тя дава на личната ни активност. Многобройни са отредените ни блага, само че още по-многобройни са нашите стремежи. Ние като че ли сме родени за неодобрение. Стремежът ни към знание е единствено частен случай на това неодобрение. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му неподвижен, втория път - в придвижване. Ние не се задоволяваме с това наблюдаване. Питаме се: Защо дървото ни се показва един път неподвижен, а след това в придвижване? Всеки взор към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко събитие, с което се сблъскваме, на нас ни се слага някаква задача. За нас всяко прекарване се трансформира в мистерия. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката гад и се питаме за повода на това подобие. Наблюдаваме по какъв начин едно живо създание пораства и се развива до избрана степен на съвършенство и търсям предпоставките за откритото. Ние в никакъв случай не сме удовлетворени от това, което природата излага пред нашите сетива. Навред търсим това, което назоваваме пояснение на обстоятелствата. Търсеното от нас в нещата повече от това, което те директно ни оферират, разполовява цялата ни същина на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност по отношение на света. Пред него ние заставаме като една независима същина. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят. Тази разграничителна стена сред себе си и света издигаме сега, когато у нас се пробуди съзнанието. Но ние в никакъв случай не губим възприятието, че въпреки всичко спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същина не отвън, а вътре в универсума. Това възприятие поражда блян да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази диаметралност в последна сметка се състои целият нравствен блян на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрекъснато търсене на единството сред нас и света. Религията, изкуството и науката в идентична степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият неудовлетворен от света на чистите феномени Аз му слага. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала концепциите на своя Аз, с цел да сдобри живеещото вътре в него с външния свят. Той също се усеща незадоволен от света на чистите феномени и се пробва да му придаде това повече, което неговият Аз, излизайки отвън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в това, което узнава посредством наблюдаване. Едва откакто сме трансформирали наличието на света в наше мисловно наличие, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По-нататък ще забележим, че тази цел може да се реализира, единствено в случай че задачата на научния откривател се схваща доста по-дълбоко, в сравнение с това всекидневно се прави. Цялостното съответствие, изложено тук от мен, ни се показва в едно световно-историческо събитие: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва взор единствено върху осъщественото от съзнанието на индивида разделяне сред Аз и свят. Целият му блян е една безплодна битка за примиряване на тези противоположности, които назовава ту Дух и материя, ту индивид и обект, ту мислене и събитие. Той има чувството, че сред двата свята би трябвало да съществува мост, но не е в положение да го откри. Изживявайки се като „ Аз ", индивидът не може да отнесе този „ Аз " другаде, с изключение на на страната на Духа; а противопоставяйки този „ Аз " на света, към последния той би трябвало да причисли наличния за сетивата свят на усещанията, материалния свят. По подобен метод индивидът самичък се слага в противоположността: Дух и свят. Той би трябвало да стори това, откакто и личното му тяло спада към материалния свят. Така „ Азът " принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „ светът ". В главната мистерия на личното си създание, индивидът би трябвало неизбежно да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята.
Избрано от „ Философия на свободата, Рудолф Щайнер, изд. Димо Даскалов, 1993
Илюстрация: Rudolf Steiner, Golden Temple and Galleries
Снимка: biography.com
