Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда господа“

„ Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда господа “ е оповестен при започване на 1903 година в сп. „ Селска разговорка “ с подзаглавие „ Разказ “ и автограф Мито. Три години по-късно Елин Пелин употребява началото на описа (хумористичното изложение на българското село) и преработва доста целия текст, придавайки по-задълбочен и язвителен темперамент на хумора. Новото произведение печата като фейлетон „ Село Неволя “ във в. „ Вечерна поща “.

(1877 ~ 1949)

Не знам дали за какво бе на царски друми, или за какво бе доста навън измежду полето, само че нито една пакост не отпътува през селото Голяма Неволя, без да се не поспре за малко в него. А пък белите и проклетиите, що обикалят из нашите села, нямат брой и край. Най-напред пристигна, да речем, инфлуенцията, или „ нона “, както я назовават околовръст – нищо и никаква болестчица, която нито доста мъчи, нито доста бави, а тръшка бързо, несъмнено и – най-главното – неусетно. Още се не пръснала из село новината, че Иван, Стоян или Драган, тамо-нему, се разболял, а той ето го че починал. Новините просто се надпреварват и човек не знае коя на първо време да повярва. Ала навика е научил селяните и щом някой от тях чуе, че еди-кой си се разболял, той предава на съседи и другари, че е починал, и в никакъв случай не бърка. Според както разправят някои, които са умирали, т.е. които са лежали от инфлуенция, тя била сладка болест. Най-напред те удари в главата като шпиртовица, след това предизвиква ръмавица в носа, след това – замрежвание на очите, унесеност, главовъртение, заплитание на езика и чак на края, и то напълно малко – смърт. Вади душата, дето споделят, като с памук.

А сиромасите от с. Голяма Неволя най-вече биха се радвали на св. Архангел, в случай че той все по тоя метод им вадеше душата. Така и по този начин му са длъжници, които не могат да му избягнат, дано най-малко милостиво си вади борча – една гола душа.

Де ще му излезе края да вземем за пример, в случай че св. Архангел рече да си вади борча по легален ред, т.е. на първо време да те завърже с лавица или запис, след това след всяка година да го преписвате и да ти притуря лихви въз лихви, след това да те влачи по съдилища, да ти вади изпълнителен лист, да ти вика правосъден пристав и по този начин нататък. Па в случай че си праведник, елементарно – с ангели ще се разправяш, – ами в случай че си неверен, па да ти пратят за пристав някой пуляв чер като кюмюрджия демон?

Е-хе, де ще му излезе тогава края!

Та желая да кажа, че инфлуенцията е най-незначителна, дори неведнъж потребна пакост. По нея към този момент идат по-остри и по-лоши бели: баба шарка, неприятно гърло, суша, правосъден пристав, киша, бирник, градобитнина, акцизни и полицейски стражари, шугата по овцете, околийския шеф по пропаганда, магарешката краста, доктори, един билюк фелдшери, гъсеници, скакалци и прочие, и прочие Чумата и холерата в сметка не поставям.

Всички тия канени и неканени посетители голямоневолнишката честита кралица – сиромашията – преди време най-гостолюбиво посрещаше, тъй като мислеше, че всяко зло иде за положително. Тъй да вземем за пример от мора по добитъка хем кучетата се ползуваха, хем царвулите боладисваха; неприятното гърло, знаеш, понижава децата, а това се е облекчение за поминъка на родителите. Може да се каже, че единствено идванието на околийския шеф два-три деня пред изборите и единствено магарешката краста наподобяват да са безполезни. Ала кой знае? Има работи, които ний, простите хорица, не можем да разберем. Ако попиташ някой по-учен, да вземем за пример депутата Шкембаков, той с убеденост 99% ще ти каже, че тия работи са потребни. А каквото каже господин Шкембаков, безусловно би трябвало да бъде правилно: първо, тъй като той е богат човек, второ – главата му е гола като кратуна, а такива глави са доста умни или доста глупави, и, трето, тъй като той е депутат. Той в действителност в Народното събрание все си е мълчал, само че би трябвало и за това да е имал право, инак кой ще му заплаща по толкоз си пари дневно.

Отпреди няколко време насам мозъкът на жителите от с. Голяма Неволя е тръгнал напълно из различен път и през днешния ден всеки споделя, че шугата, крастата, неприятното гърло, сушата, кишата, чумата, холерата дружно с околийските началници, бирниците, приставите и прочие били напълно безполезни, освен това, били нездравословни. Е, такива нелепости, апелирам ви се, и в Народното събрание не са говорени…

Докато в с. Голяма Неволя работите вземат подобен край, там се случиха доста чудеса.

Заредиха се несгоди едно след друго.

Най-напред завърлува грозна болест – гърло и пусто пиене, – та умори попа, даскала и кмета един след други. Селото остана без първенци и като че ли запустя. Да видиш единствено по какъв начин грозно ти се чинеше всичко, като няма ни кой партизанлък да прави, ни кой да се кара и да подвига звук из кръчмите. Това нищо, ами падна гръм, та изкриви покрива на камбанарията и пукна камбаната. Да речем, и това нищо. Ами дамата на Ганчо Сиромахът, който нямаше ни вол, ни кон, ни педя земя, в един ден роди четири мъжкарчета, здрави като шилета. Всички рекоха, че това е на посока: на зло, на положително или на гладни години. Вие речете, че и това е нищо. Ами нищо ли е това, че на самден Великден на черковния артист се изкривиха устата в минутата, когато бе извил глава да запее Христос възкресе? Ами когато през една нощ изчезна из черковата сребърния фес на светеца Нов Георги, що бе нарисуван също като арнаутин в един ъгъл на черквата, и на главата му остана аления, та не мож да познаеш разбойник ли е, светец ли е?…

Всички тия поличби и напасти жителите на село Голяма Неволя преглътнаха безмълвно.

Но когато една утрин откриха разрушена общинската канцелария и от чекмеджето на масата вдигнати незнайно от кого хилядо лв. неверни бедняшки пари, селените се стреснаха като никога… Кмета никак му не мисли, ами се качи на коня и като вятър отиде при Марга гледачката в село Малка Кривда.

– И това, и това се случи в наше село, бабо Марго – разправи й той, – гледай, та виж кой изгори сиромашта…

Баба Марга хвърли книгите.

– Пусто да опустее, чорбаджи, неприятно се казва… на тебе сочи – рекла баба Марга.

– Лъжеш, вещице… гледай още веднаж.

Баба Марга отново хвърли книга.

– Ох, отново същото, чорбаджи…

– На фасул гледай, брантийо, книгите ти лъжат – заревал чорбаджията.

Баба Марга гледала и на фасул, и на сито и все по този начин й се казвало.

– Те, се на теб показва… да ме убие бог – ако неистина – взела да се кълне тя и наставила. – Да не си пък ти, чорбаджи, па нещо… такова… и да си не запомнил я…

– Курво, циганко, да мълчиш, че езика ти отсичам – закрещял кмета и вдигнал ръка да я бие. – Или право казвай, или ще те пребия.

Баба Марга отново гледала и за знамение огромно тоя път й се споделило право.

– Прости ме, чорбаджи – рекла, – грешила съм… Незнаен и отдалечен чужденец ги е откраднал и не може да се издири…

– Е, видиш ли, брантийо – рекъл чорбаджията, засмял се и й дал тъкмо три гроша и зола.

Кмета се върна грижлив и замислен. И когато разправи на селените какво споделила баба Марга, смал се не разплака, подобен национален човек беше. Та в случай че не беше подобен, щеше ли да бъде народен представител?

Стреснаха се бедняци селени, па запсуваха наляво и надясно.

– Лъже оная брантия, бе хора… Тия пари наш човек си ги хапна – завикаха някои.

– А, може ли да бъде? Това християнин човек не е направил – рече кмета.

– Пара е слепило, бе кмете – обади се различен.

– Да се намери, крадеца да се намери, че тия пусти пари отново село ще ги тегли – завикаха мнозина.

– Да се даде прошение…

– Бе и на бога да го давате, това си е… Баба Марга няма да лъже я…

Селяните се развълнуваха до един, па се подвигнаха всички, та в околийското ръководство при началника! Колко можаха, влязоха, какъв брой не можаха, стоеха пред отворената врата, натискаха се, да видят вътре, и пълнеха целия кулоар.

– Такава и такава работата, господин шеф, желаеме да дадем прошение, че ни ограбиха, че ни душата изедоха… И вътрешни хора са това…

Началника се изправи, вирна глава, протегна ръка и стартира тирада.

– Какво да ви върша, уважаеми господа!… Да, уважаеми господа, какво да ви върша? Крайно ви благодаря за достойнството, която ми вършиме с визитата, и имам вяра, че при идущите избори, когато нашите мерзки съперници опозиционери, магарета и маскари…

– Ами ние за друго сме пристигнали, господин шеф.

– А… да, пардон… но… защо бяхте пристигнали, апелирам ви се? А, да… парите. Знам цялата ви работа. Г-н кмета ви още преди една седмица ми разправи за случката… Жалко…

– Каква ти една седмица – парите се откраднаха през вчерашния ден – рече някой.

– Да, се едно, господа… Туй не важи… значимото е, че крадеца е незнаен, няма очевидци и улики, и аз не мога да ви оказа помощ.

– Да дадем прошение – рекоха селените, – та да се разследи…

– Кому и защо прошение, господа?

– Прошение до тебе ли, до окръжния шеф ли, до министъра ли…

– Баш до бога да то дадете – се то. Най-добре идете си, търпете си и туйто…

– Па да може, ние и до бога ще се оплачем – рече един, – ама не може, и той не ни чуе към този момент, господин шеф, па ние и от него на тебе бихме се оплакали, оти ти си най-близо до нас.

– Па и чорбаджията, господин шеф, доста ни яде… Бре с лихви ни натрупа, бре ниви и ливади ни ограби, бре вино и ракия ни продава като чиста водица – само малко дъхне на шпирт, инак гола водица…

– Уж, чест му сторихме, та го избрахме и кмет, и депутат… ама… – почнали селяните да се обаждат един по един.

– Много-много не дрънкайте, че не мога да ви чувам, господа – викна ядосано началника.

– Ама…

– Хайде в този момент марш, че не мога да търпя миризмата ви – викна началника, изпъди ги и затвори вратата.

Селяните се върнаха в село попарени и измъчени. Разправят на кмета, а той никак не желае и да знае.

– Такива работи малко по-далеч от мен да са… Чужда пакост ми не би трябвало – вика и си суче мустаците.

– Нали и ти си селяндур, нали си ни кмет.

– Аз съм кмет, да кметувам, не да се нервирам за непознати кахъри.

Селените се наскърбиха от тия думи. Един от тях се обади:

– И да крадеш, да ни грабиш…

– Ти, ти открадна парите – потвърди различен.

Чорбаджията замръзна на мястото си и побледня.

– Ще се оплачем… прошение ще дадем, кмете, не желаеме да ни яздиш…

Кмета кипна:

– Е, па кому ще се оплачете? Началника е с мен, окръжния шеф е с мен, министеро е с мен… Какво ще извършите, а можете ли да…!

Чорбаджията изрече мръсна ругатня. Селените наскачаха.

– На бога ще се оплачем, бе изеднико.

– И той е с мен, голтаци! – Вдигна се страшна олелия. Няколко буйни селяни скокнаха, хвърлиха се въз чорбаджията, смъкнаха го и почнаха мерно и тежко да поставят немилостиви юмруци по необятния му тил.

– Кой не бие, бог да го убие – закле ги някой от селяните. Тогава се трупнаха всички.

Чорбаджията ревеше, пъшкаше, молеше се с глас нескончаем, пресипнал, съчувствен и висок, като че ли четеше пред светите стъпки на бога прошението на жителите от с. Голяма Неволя.

Из: „ Съчинения, том1 - Разкази 1901-1906 “, Елин Пелин, Изд. „ Български публицист “, 1972 година
Снимка: Елин Пелин (1877-1949), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu