Санторини и най-синьото синьо
Продължава нашият конкурс " Обичам този град! ". Даниела Иванова е от Велико Търново, приключила е българска лингвистика, работи като завеждащ административна работа в учебно заведение. Обича националните танци, книгите и пътуванията. Днес ни води в изключителния Санторини.
Любим... не знаех дали ми е обичан. Всъщност (за мой срам), до неотдавна не си давах сметка Санторини остров ли е, град ли е, област ли е. Знаех единствено, по-скоро усещах, че преди доста време някъде нещо съм чула и съм усетила, че там би трябвало да отида. Някога... В съзнанието ми се показваха бели крепости, скали. Виждах го като че ли отвисоко. Сънувах. И последното лято ми донесе този осъществен сън. Сама се изсмях на себе си, тъй като преди две години почивахме на остров Парос. Когато сами сме сложили бариери в съзнанието си, в действителност сме за смях. Не съм имала смелостта да надскоча себе си тогава, с цел да си дам сметка, че съм на два часа корабоплаване от Онова място. Наслаждавах се на хубостта и омаята на Парос и не нарушавах покоя си. Но след две години, когато се завърнахме там, очевидно и душата, и съзнанието ми бяха узрели за тази концепция.
Закупих билетите за ферибота, които несъмнено постоянно ще вардя като светиня. Тръгнахме единствено с по една раница и безкрайна доза неспокойствие от непредвиденото. Само бях прочела, че островът е едвам 18 км дълъг. Но че всеки метър е цялостен с гледки, почтени за картичка...
...Пристигнахме... Скали... безкрайни скали – високо, недостижимо. Тълпи от хора, тръгнали да дирят хубост и романтика. А аз чаках да зърна магаретата, с които сякаш можем да стигнем до столицата. Нашето „ магаре “ се оказа един бус, от който бликаше тирада на всевъзможни езици. Пъплещо по завоите нагоре, попаднало в запушване, като че ли е в София в 17 часа. И когато водачът попита за кой хотел сме... усетих по какъв начин ентусиазмът ми изтече някъде в скалите. Хотел? Та аз даже не знаех къде ще ни свари нощта. Но единствено след момент възбудата се разнесе в мен. Защото към този момент се бяхме изкачили високо, към белите къщи, а надолу се виждаше най-синьото синьо. Нищо, че нямахме запазен хотел. Нищо, че бяхме тръгнали просто по този начин. Това беше нашето премеждие. Това беше моята дребна победа. Знаех, че след три часа би трябвало да сме на върха на Оя, с цел да забележим оня залез, който целия свят идва да снима. Благодарение на група китайски туристи открихме място за фотоси, разкриващо хубостта на града и от двете му половини – остаряла и нова. След това като че ли интуицията ни насочи накъде по дребните пътечки да тръгнем, с цел да намерим своето място за среща със слънцето. Наслаждавах се на залязващите му лъчи, усещах момента и попивах.
Само след момент всичко в близост почерня. Безбройни тълпи. Всеки стартира да търси най-хубавото място за стативи, селфистикове и прочие Снимки, светкавици, апарати, телефони... Осъзнах, че съм част от тази блъсканица. Оставих апарата. И просто следих танца на слънцето. Снимките в съзнанието са най-ярки. И в този момент още веднъж се изсмях на себе си. Защото гледах залеза в Оя, а в действителност слънцето се скри в облак и по този начин и не съумя да близне морските талази и да се завие с тях...
Масова въздишка на леко отчаяние и като че ли с вълшебна пръчка някой разпиля всички по хотелите им. А ние? Ние направихме следващата дивотия. Всички улички, уличенца, стъпаленца бяха пребродени от нозете ни. Дори и след 1 часа, когато целият град потъна в сън, ние наблюдавахме по какъв начин мигат светлините, по какъв начин по продължение на острова ни намигат лампите на другите градове. Чувахме всеки тон от талази, птици... Кой може да се похвали с видени десетки падащи звезди над Санторини? Ние! Дишах и запомнях.
И бяхме първите, които посрещнаха и изгрева над Оя.
И знаете ли, утрото, качването в рейса, който ни закара до столицата, оттова откриването на превоз за пристанището ми разкриха и другото лице на острова. На изоставените междуселищни пространства, на запустелите постройки, на тръни и отпадъци. Осъзнах по какъв начин локалните одобряват отишлите там туристи като стока. Проумях, че в действителност сбъдването на фантазиите от време на време мощно отрезвява. Лелеяната моя фантазия към този момент бе придобила формата, чието име бях чула преди няколко дни.
Бях чела, че това е място, попадащо в класацията за Топ 10 желани дестинации в света. Аз пък по-късно пътешестване бих си съставила ранглиста за Топ 10 места, които ме карат да превъзмогвам себе си.
Автор: Даниела Иванова
Любим... не знаех дали ми е обичан. Всъщност (за мой срам), до неотдавна не си давах сметка Санторини остров ли е, град ли е, област ли е. Знаех единствено, по-скоро усещах, че преди доста време някъде нещо съм чула и съм усетила, че там би трябвало да отида. Някога... В съзнанието ми се показваха бели крепости, скали. Виждах го като че ли отвисоко. Сънувах. И последното лято ми донесе този осъществен сън. Сама се изсмях на себе си, тъй като преди две години почивахме на остров Парос. Когато сами сме сложили бариери в съзнанието си, в действителност сме за смях. Не съм имала смелостта да надскоча себе си тогава, с цел да си дам сметка, че съм на два часа корабоплаване от Онова място. Наслаждавах се на хубостта и омаята на Парос и не нарушавах покоя си. Но след две години, когато се завърнахме там, очевидно и душата, и съзнанието ми бяха узрели за тази концепция.
Закупих билетите за ферибота, които несъмнено постоянно ще вардя като светиня. Тръгнахме единствено с по една раница и безкрайна доза неспокойствие от непредвиденото. Само бях прочела, че островът е едвам 18 км дълъг. Но че всеки метър е цялостен с гледки, почтени за картичка...
...Пристигнахме... Скали... безкрайни скали – високо, недостижимо. Тълпи от хора, тръгнали да дирят хубост и романтика. А аз чаках да зърна магаретата, с които сякаш можем да стигнем до столицата. Нашето „ магаре “ се оказа един бус, от който бликаше тирада на всевъзможни езици. Пъплещо по завоите нагоре, попаднало в запушване, като че ли е в София в 17 часа. И когато водачът попита за кой хотел сме... усетих по какъв начин ентусиазмът ми изтече някъде в скалите. Хотел? Та аз даже не знаех къде ще ни свари нощта. Но единствено след момент възбудата се разнесе в мен. Защото към този момент се бяхме изкачили високо, към белите къщи, а надолу се виждаше най-синьото синьо. Нищо, че нямахме запазен хотел. Нищо, че бяхме тръгнали просто по този начин. Това беше нашето премеждие. Това беше моята дребна победа. Знаех, че след три часа би трябвало да сме на върха на Оя, с цел да забележим оня залез, който целия свят идва да снима. Благодарение на група китайски туристи открихме място за фотоси, разкриващо хубостта на града и от двете му половини – остаряла и нова. След това като че ли интуицията ни насочи накъде по дребните пътечки да тръгнем, с цел да намерим своето място за среща със слънцето. Наслаждавах се на залязващите му лъчи, усещах момента и попивах.
Само след момент всичко в близост почерня. Безбройни тълпи. Всеки стартира да търси най-хубавото място за стативи, селфистикове и прочие Снимки, светкавици, апарати, телефони... Осъзнах, че съм част от тази блъсканица. Оставих апарата. И просто следих танца на слънцето. Снимките в съзнанието са най-ярки. И в този момент още веднъж се изсмях на себе си. Защото гледах залеза в Оя, а в действителност слънцето се скри в облак и по този начин и не съумя да близне морските талази и да се завие с тях...
Масова въздишка на леко отчаяние и като че ли с вълшебна пръчка някой разпиля всички по хотелите им. А ние? Ние направихме следващата дивотия. Всички улички, уличенца, стъпаленца бяха пребродени от нозете ни. Дори и след 1 часа, когато целият град потъна в сън, ние наблюдавахме по какъв начин мигат светлините, по какъв начин по продължение на острова ни намигат лампите на другите градове. Чувахме всеки тон от талази, птици... Кой може да се похвали с видени десетки падащи звезди над Санторини? Ние! Дишах и запомнях.
И бяхме първите, които посрещнаха и изгрева над Оя.
И знаете ли, утрото, качването в рейса, който ни закара до столицата, оттова откриването на превоз за пристанището ми разкриха и другото лице на острова. На изоставените междуселищни пространства, на запустелите постройки, на тръни и отпадъци. Осъзнах по какъв начин локалните одобряват отишлите там туристи като стока. Проумях, че в действителност сбъдването на фантазиите от време на време мощно отрезвява. Лелеяната моя фантазия към този момент бе придобила формата, чието име бях чула преди няколко дни.
Бях чела, че това е място, попадащо в класацията за Топ 10 желани дестинации в света. Аз пък по-късно пътешестване бих си съставила ранглиста за Топ 10 места, които ме карат да превъзмогвам себе си.
Автор: Даниела Иванова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ