Мъртвите могат да танцуват |
Признавам си, че съм прочувствено обвързван с музиката на " Dead can dance ".
И че част от мен се е оформила точно в конфликта ми с тяхната музика. Някъде там, в далечните към този момент години към 1990-а и 1995-а - тогава, когато контракултурата у нас се роди и бързо се спомина, аз за първи път се сблъсках с тях и първото тяхно парче, което чух, бе " The Host of Seraphim ".
Тогава, през мрачните 90 в никакъв случай и за секунда не си бях представял, че е допустимо да ги виждам онлайн. Че дори да ги виждам на живо два пъти в България. И да чуя същата тази ария " The Host of Seraphim " в осъществяване на Лиза Джерард и Брандън Пери, гледайки техен концерт.
Но светът от дълго време се промени. Нашата страна не е онази затворена територия, която мурзилките доста биха желали още веднъж да е и да гледаме единствено концерти на " Любе ". И, популярност Богу, това оказа помощ да забележим част от свиите кумири от детството и юношеството ни тук, онлайн, в нашите си зали, които са като нас - сякаш наподобяват добре, само че все нещо не им е наред...
И по този начин през вчерашния ден с голямо неспокойствие се насочих към Зала 1 на НДК, тъй като предстоеше концерт на " Dead can dance ". В седмицата, в която си предизвиках двата полуфинала на Евровизия това беше нужната противоотрова.
Да стартира с организацията...
В билетите уредниците ясно бяха описали по какъв начин ще се случат нещата. 19.00 часа - отваряне на вратите. 20.00 часа - старт на съпорт актьора на концерта - в тази ситуация - певицата Астрид Уилямсън. 21.00 часа - " Dead can dance " излизат за своя сет, част от турнето им " Europa 2022 ".
И в това отношение организацията беше на равнище - всичко, разказано в билетите се случи като по часовник. В 19.10 всички към този момент влизаха в залата. Нямаше блъсканици, нямаше неразбории, всичко беше като по конец. Съответно, тайминга, заложен авансово се случи както бе разказано.
А в този момент да поговорим малко за Зала номер 1 на НДК.
Някога тази зала беше " creme de la creme " в българските показа за ентертеймънт. 4000 души, озвучаване, огромна сцена. Впрочем през днешния ден, към днешна дата Зала 1 на НДК е зала със остаряла популярност. Седалките са като седалките в аероплан на нискобюджетна компания - с изключение на, че са предопределени за хора с оптимално тегло 75-80 кг, те са и ръбести, от някои от тях стърчат разнообразни неща и вероятността да си скъсате панталона е правопропорционална на цената на билета, който сте платили за даден ивент.
Знаете, че тази зала е безусловно несъответствуваща за събития, свързани с класическа музика, тъй като акустиката ù на процедура не съществува, само че в тази ситуация ние сме на концерт на група, която е напълно в областта на електроакустиката, тъй че това не беше спънка.
Пречка обаче се оказа фактът, че нямаше никакви монитори и всеки, който бе заел мястото си някъде към 5-и бранш и някъде след 4-и ред там не можеше да види по никакъв метод подгряващата певица Астрид Уилямсън.
Ето ви един опит за фотография от моя позиция - на него певицата е едно малко петънце, а телефонът ми другояче се гордее със своята 108 мегапикселова камера...
Като изключим този проблем обаче всичко друго беше съвършено.
Точно в 21.00 Астрид Уилямсън излезе за своя към половинчасов сет.
Осветлението изгасна и певицата запя първата си ария в акомпанимент на акустична китара. " Здравейте, аз съм Астрид Уилямсън " - сподели тя на български, което бе оценено от публиката.
Музиката на Астрид Уилямсън е доста забавна. Камерна, по някакъв метод бутикова, напомняща за най-хубавото от една от обичаните ми певици - Тори Еймъс. Астрид сподели, че владее разнообразни принадлежности, а гласът ù, сходно на този на Лиза Джерард е алт - невисок женски глас, от тези, които се срещат най-рядко.
Певицата изпя няколко песни, като сменяше китарата и пианото. Не снимах видео, тъй като нямам никакво разрешение и почитам интелектуалната благосъстоятелност. И по тази причина взех решение просто да споделя с вас един клип от формалната и страница, с цел да чуете и вие каква музика извършва шотландската певица. Това бе една от песните, прозвучали нощес в Зала 1 на НДК.
Певицата свърши своя сет някъде към 21,35-21.40 часа. Допреди нейната поява имаше значително празни места в залата. Ето по какъв начин изглеждаше тя в 19,55 часа:
Това обаче внезапно се промени след паузата от към 20 минути преди излизането на " Dead can dance ", което сподели, че мнозина са пристигнали в последния миг и мнозина са си купили билети " на врата ". Очевидно досегашната пандемия направи българския фен мнителен - ами в случай че и този концерт падне в последния миг, какво вършим...
Беше 21.00 часа. Осветлението още веднъж изгасна и на сцената излезе бандата. Лиза, Брандън и компания - тъкмо 7 музиканти, за които ще поговорим по-късно.
Аз съм бил на концерт на " Dead can dance " преди няколко години и знам, че звуковата идея на групата е безкомпромисна. И през днешния ден още веднъж получих доказателство, че съм прав. Дори в цялостната с недостатъци Зала 1 на НДК Лиза, Брандън и компания звучаха като на студиен запис. С някои дребни изключения в края, които обаче са напълно в реда на нещата, тъй като въпреки всичко приказваме за концерт онлайн.
Проблеми нямат единствено българските реализатори, които постоянно пеят на плейбой...ъъъ...плейбек (опит за шегичка, в случай че не ви хареса, го отминавайте).
Но да оставим несръчните смешки и да се върнем на групата.
Още на входа, до момента в който влизах, оглеждах хубаво хората, които отиват на този концерт. Публиката на " Dead can dance " не е рокендрол аудитория. Така, както музиката на бандата няма съвсем нищо общо с рок музиката, с изключение на някои принадлежности и някои далечни сходства с дарк уейв естетиката.
Песните на " Dead can dance` също по този начин не са тъкмо песни, тъй като е мъчно да се дефинира кое е куплет, кое - припев, не дай си Боже, бридж, соло на китара, модулации и по този начин нататък, все присъщи за поп и рок музиката детайли.
Та в този ред на мисли пъстрата навалица е формирана от хипстъри, културтрегери, хора на моята възраст (50 плюс), които израснаха с " Dead can dance ", и не на последно място - изкушени от сегашната популярност на Лиза Джерард хора, които откриха " Dead can dance " около музиката към холивудския блокбастър " Гладиатор ", в който Лиза Джерард пее в партитурите на Ханс Цимер.
Впрочем, какъв брой необичайно - Ханс Цимер също имаше група в средата на 80-те години на 20. век, споделяше се The Buggles , а единственият им шлагер бе песента Video Killed The Radio Star. Демек - бандата на Ханс Цимер и бандата на Лиза Джерард са тръгнали едновременно, само че, за разлика от Dead can dance, The Buggles не станаха музикални икони. За сметка на това Ханс Цимер стана един от най-великите кино композитори.
Както и да е, връщаме се на сцената.
Сега, откакто съм гледал един път онлайн тази група, стартирам да откривам някои забавни неща за театралното им държание, за подбора на песни и за характерната аранжировка. Най-напред - да, сигурно Dead can dance употребяват и програминг, който върви като поставка на свиренето им. Но самото свирене е толкоз забавно, че съставлява театър единствено по себе си. Куп ударни принадлежности - Брандън Пери да вземем за пример откри първото парче от сета им с джембе - ударен инструмент с доста забавен тон. Лиза Джерард, като се изключи че пее, свири непрекъснато на цимбал, освен това сносно. Даже се удивлявам по какъв начин свири пасажи и арпежи и пее. Това е много комплицирано и не е лъжица за всяка уста. Има три сета синтезатори - от двете страни на сцената има двама кейбордисти, а откъм гърба трети член на бандата свири ту на бас китара, ту на синтезатор.
Синтезаторният тон не е елементарен. Той включва семпли на синфонични принадлежности, семпли на етнически принадлежности и звучи на аналогови синтезатори, само че също така на сцената има още дузина разнообразни ударни инструмента - гонг, голям брой разнообразни барабани, а музикантите се редуват да свирят кой на каквото се сетите - Брандън Пери сменя мандолина с електрическа китара, единият от перкусионистите свири и на ирландска флейта, както и на един доста необикновен инструмент с една струна, чието име, убийте ме, не знам.
Звуковата идея на " Dead can dance " също фрапантно се отличава от тази на някоя рок група. За да получите нужния тон, ви е належащо доста точно озвучаване, което включва голямо количество микрофони на сцената. Което пък води до доста комплицирани решения за екипа на сходна тайфа. Всичко това обаче няма значение, тъй като звукът беше съвършен.
Как се нарежда бандата на сцената?
Групата доста точно е подбрала песните, които извършва. И има разнообразни акценти - ту всички са на сцената, с цел да изпълнят ударна ария като Cantarа, ту Лиза напуща за малко, с цел да може Брандън да изпее някоя ария самичък, ту цялата тайфа слиза от сцената и остават единствено Лиза и един от кийбордистите.
Невъзможно е да определите на какъв език пее Лиза Джерард. Нито от кой тъкмо фолклор и кое тъкмо национално пеене се е въодушевила. Ако се заслушате, ще чуете в нейното пеене по малко от всичко - четвърттоново пеене от Азия, макам хиджас и разнообразни ориенталски скали, български фолклор и балканско въздействие. А бе всичко, което ви е нужно, с цел да сложите някакво факсимиле от вида world music . Впрочем, в случай че приказваме за world music, може би изискуем това разбиране точно на Dead can dance.
А в това време концертът върви и публиката съпреживява историите на Лиза, Брандън и тяхната мрачна, екзотична и пречистваща музика. Слушаме музика както от последните два албума на бандата - Anastasis (2012) и Dyonisus (2018), по този начин и класики от албумите The Serpent’s Egg, Aion, Into The Labyrinth.
И виждам още нещо изключително. Всяка една от концертните версии на песните на Dead can dance има необикновен свършек - някъде в нищото. Без гръмки финали с по този начин присъщите за рок музиката да вземем за пример дълги набивания и брейкове на барабаните.
Групата съвсем не комуникира с публиката. Няма " Къде са ви ръцете? ", " НЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ЧУВАМ, НДКААААА! " и сходни. Тихо, без особени думи думата има музиката. И гласът на Лиза, и този на Брандън.
Концертът свършва. Публиката е на крайници, часът е някъде към 22,30. Следват овации, а групата излиза за бис. Който продължава съвсем половин час. И по този начин свършва. Часът е някъде към 23.00, аз напущам НДК и си мисля, че позиционирането и програмирането на този концерт беше огромен риск за уредниците.
Първо - той съответства с нощта на музеите. Което, единствено по себе си си, е събитие в София и доста хора отиват да гледат гратис музейни експозиции. Второ - по същото време в София имаше и огромен метъл фестивал - SOFIA METAL FEST, а там свиреха повече от забавни банди.
И трето - финалът на Евровизия течеше по същото време. Тоест - 3 събития, които бяха задоволително доста, че да разстроят меломаните у нас.
И все пак концертът на Dead can dance ни сподели, че " мъртвите " освен, че могат да танцуват, а и по никакъв начин не са мъртви...
Не сме мъртви и ние, които отхвърляме да се примирим с чалгарската рубладжийска реалност и към момента съумяваме да поемем своята доза противоотрова точно посредством концерти, като този на Dead can dance в София на 14 май 2022 година.
Някъде четох, че името на групата, означаващо в превод " Мъртвите могат да танцуват ", било измислено, тъй като би трябвало да символизира по какъв начин една група съумява да вдъхне живот на " мъртви " музикални принадлежности.
Ние не сме мъртви музикални принадлежности. Но сме в будна кома, провокирана от постсоциализъм и АзисТ.
Е, през вчерашния ден успяхме да потанцуваме. И отново ще танцуваме.
Защото нали помните какво пишеше на Бастилията?
" Тук ще се танцува. "
И че част от мен се е оформила точно в конфликта ми с тяхната музика. Някъде там, в далечните към този момент години към 1990-а и 1995-а - тогава, когато контракултурата у нас се роди и бързо се спомина, аз за първи път се сблъсках с тях и първото тяхно парче, което чух, бе " The Host of Seraphim ".
Тогава, през мрачните 90 в никакъв случай и за секунда не си бях представял, че е допустимо да ги виждам онлайн. Че дори да ги виждам на живо два пъти в България. И да чуя същата тази ария " The Host of Seraphim " в осъществяване на Лиза Джерард и Брандън Пери, гледайки техен концерт.
Но светът от дълго време се промени. Нашата страна не е онази затворена територия, която мурзилките доста биха желали още веднъж да е и да гледаме единствено концерти на " Любе ". И, популярност Богу, това оказа помощ да забележим част от свиите кумири от детството и юношеството ни тук, онлайн, в нашите си зали, които са като нас - сякаш наподобяват добре, само че все нещо не им е наред...
И по този начин през вчерашния ден с голямо неспокойствие се насочих към Зала 1 на НДК, тъй като предстоеше концерт на " Dead can dance ". В седмицата, в която си предизвиках двата полуфинала на Евровизия това беше нужната противоотрова.
Да стартира с организацията...
В билетите уредниците ясно бяха описали по какъв начин ще се случат нещата. 19.00 часа - отваряне на вратите. 20.00 часа - старт на съпорт актьора на концерта - в тази ситуация - певицата Астрид Уилямсън. 21.00 часа - " Dead can dance " излизат за своя сет, част от турнето им " Europa 2022 ".
И в това отношение организацията беше на равнище - всичко, разказано в билетите се случи като по часовник. В 19.10 всички към този момент влизаха в залата. Нямаше блъсканици, нямаше неразбории, всичко беше като по конец. Съответно, тайминга, заложен авансово се случи както бе разказано.
А в този момент да поговорим малко за Зала номер 1 на НДК.
Някога тази зала беше " creme de la creme " в българските показа за ентертеймънт. 4000 души, озвучаване, огромна сцена. Впрочем през днешния ден, към днешна дата Зала 1 на НДК е зала със остаряла популярност. Седалките са като седалките в аероплан на нискобюджетна компания - с изключение на, че са предопределени за хора с оптимално тегло 75-80 кг, те са и ръбести, от някои от тях стърчат разнообразни неща и вероятността да си скъсате панталона е правопропорционална на цената на билета, който сте платили за даден ивент.
Знаете, че тази зала е безусловно несъответствуваща за събития, свързани с класическа музика, тъй като акустиката ù на процедура не съществува, само че в тази ситуация ние сме на концерт на група, която е напълно в областта на електроакустиката, тъй че това не беше спънка.
Пречка обаче се оказа фактът, че нямаше никакви монитори и всеки, който бе заел мястото си някъде към 5-и бранш и някъде след 4-и ред там не можеше да види по никакъв метод подгряващата певица Астрид Уилямсън.
Ето ви един опит за фотография от моя позиция - на него певицата е едно малко петънце, а телефонът ми другояче се гордее със своята 108 мегапикселова камера...
Като изключим този проблем обаче всичко друго беше съвършено.
Точно в 21.00 Астрид Уилямсън излезе за своя към половинчасов сет.
Осветлението изгасна и певицата запя първата си ария в акомпанимент на акустична китара. " Здравейте, аз съм Астрид Уилямсън " - сподели тя на български, което бе оценено от публиката.
Музиката на Астрид Уилямсън е доста забавна. Камерна, по някакъв метод бутикова, напомняща за най-хубавото от една от обичаните ми певици - Тори Еймъс. Астрид сподели, че владее разнообразни принадлежности, а гласът ù, сходно на този на Лиза Джерард е алт - невисок женски глас, от тези, които се срещат най-рядко.
Певицата изпя няколко песни, като сменяше китарата и пианото. Не снимах видео, тъй като нямам никакво разрешение и почитам интелектуалната благосъстоятелност. И по тази причина взех решение просто да споделя с вас един клип от формалната и страница, с цел да чуете и вие каква музика извършва шотландската певица. Това бе една от песните, прозвучали нощес в Зала 1 на НДК.
Певицата свърши своя сет някъде към 21,35-21.40 часа. Допреди нейната поява имаше значително празни места в залата. Ето по какъв начин изглеждаше тя в 19,55 часа:
Това обаче внезапно се промени след паузата от към 20 минути преди излизането на " Dead can dance ", което сподели, че мнозина са пристигнали в последния миг и мнозина са си купили билети " на врата ". Очевидно досегашната пандемия направи българския фен мнителен - ами в случай че и този концерт падне в последния миг, какво вършим...
Беше 21.00 часа. Осветлението още веднъж изгасна и на сцената излезе бандата. Лиза, Брандън и компания - тъкмо 7 музиканти, за които ще поговорим по-късно.
Аз съм бил на концерт на " Dead can dance " преди няколко години и знам, че звуковата идея на групата е безкомпромисна. И през днешния ден още веднъж получих доказателство, че съм прав. Дори в цялостната с недостатъци Зала 1 на НДК Лиза, Брандън и компания звучаха като на студиен запис. С някои дребни изключения в края, които обаче са напълно в реда на нещата, тъй като въпреки всичко приказваме за концерт онлайн.
Проблеми нямат единствено българските реализатори, които постоянно пеят на плейбой...ъъъ...плейбек (опит за шегичка, в случай че не ви хареса, го отминавайте).
Но да оставим несръчните смешки и да се върнем на групата.
Още на входа, до момента в който влизах, оглеждах хубаво хората, които отиват на този концерт. Публиката на " Dead can dance " не е рокендрол аудитория. Така, както музиката на бандата няма съвсем нищо общо с рок музиката, с изключение на някои принадлежности и някои далечни сходства с дарк уейв естетиката.
Песните на " Dead can dance` също по този начин не са тъкмо песни, тъй като е мъчно да се дефинира кое е куплет, кое - припев, не дай си Боже, бридж, соло на китара, модулации и по този начин нататък, все присъщи за поп и рок музиката детайли.
Та в този ред на мисли пъстрата навалица е формирана от хипстъри, културтрегери, хора на моята възраст (50 плюс), които израснаха с " Dead can dance ", и не на последно място - изкушени от сегашната популярност на Лиза Джерард хора, които откриха " Dead can dance " около музиката към холивудския блокбастър " Гладиатор ", в който Лиза Джерард пее в партитурите на Ханс Цимер.
Впрочем, какъв брой необичайно - Ханс Цимер също имаше група в средата на 80-те години на 20. век, споделяше се The Buggles , а единственият им шлагер бе песента Video Killed The Radio Star. Демек - бандата на Ханс Цимер и бандата на Лиза Джерард са тръгнали едновременно, само че, за разлика от Dead can dance, The Buggles не станаха музикални икони. За сметка на това Ханс Цимер стана един от най-великите кино композитори.
Както и да е, връщаме се на сцената.
Сега, откакто съм гледал един път онлайн тази група, стартирам да откривам някои забавни неща за театралното им държание, за подбора на песни и за характерната аранжировка. Най-напред - да, сигурно Dead can dance употребяват и програминг, който върви като поставка на свиренето им. Но самото свирене е толкоз забавно, че съставлява театър единствено по себе си. Куп ударни принадлежности - Брандън Пери да вземем за пример откри първото парче от сета им с джембе - ударен инструмент с доста забавен тон. Лиза Джерард, като се изключи че пее, свири непрекъснато на цимбал, освен това сносно. Даже се удивлявам по какъв начин свири пасажи и арпежи и пее. Това е много комплицирано и не е лъжица за всяка уста. Има три сета синтезатори - от двете страни на сцената има двама кейбордисти, а откъм гърба трети член на бандата свири ту на бас китара, ту на синтезатор.
Синтезаторният тон не е елементарен. Той включва семпли на синфонични принадлежности, семпли на етнически принадлежности и звучи на аналогови синтезатори, само че също така на сцената има още дузина разнообразни ударни инструмента - гонг, голям брой разнообразни барабани, а музикантите се редуват да свирят кой на каквото се сетите - Брандън Пери сменя мандолина с електрическа китара, единият от перкусионистите свири и на ирландска флейта, както и на един доста необикновен инструмент с една струна, чието име, убийте ме, не знам.
Звуковата идея на " Dead can dance " също фрапантно се отличава от тази на някоя рок група. За да получите нужния тон, ви е належащо доста точно озвучаване, което включва голямо количество микрофони на сцената. Което пък води до доста комплицирани решения за екипа на сходна тайфа. Всичко това обаче няма значение, тъй като звукът беше съвършен.
Как се нарежда бандата на сцената?
Групата доста точно е подбрала песните, които извършва. И има разнообразни акценти - ту всички са на сцената, с цел да изпълнят ударна ария като Cantarа, ту Лиза напуща за малко, с цел да може Брандън да изпее някоя ария самичък, ту цялата тайфа слиза от сцената и остават единствено Лиза и един от кийбордистите.
Невъзможно е да определите на какъв език пее Лиза Джерард. Нито от кой тъкмо фолклор и кое тъкмо национално пеене се е въодушевила. Ако се заслушате, ще чуете в нейното пеене по малко от всичко - четвърттоново пеене от Азия, макам хиджас и разнообразни ориенталски скали, български фолклор и балканско въздействие. А бе всичко, което ви е нужно, с цел да сложите някакво факсимиле от вида world music . Впрочем, в случай че приказваме за world music, може би изискуем това разбиране точно на Dead can dance.
А в това време концертът върви и публиката съпреживява историите на Лиза, Брандън и тяхната мрачна, екзотична и пречистваща музика. Слушаме музика както от последните два албума на бандата - Anastasis (2012) и Dyonisus (2018), по този начин и класики от албумите The Serpent’s Egg, Aion, Into The Labyrinth.
И виждам още нещо изключително. Всяка една от концертните версии на песните на Dead can dance има необикновен свършек - някъде в нищото. Без гръмки финали с по този начин присъщите за рок музиката да вземем за пример дълги набивания и брейкове на барабаните.
Групата съвсем не комуникира с публиката. Няма " Къде са ви ръцете? ", " НЕ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) ЧУВАМ, НДКААААА! " и сходни. Тихо, без особени думи думата има музиката. И гласът на Лиза, и този на Брандън.
Концертът свършва. Публиката е на крайници, часът е някъде към 22,30. Следват овации, а групата излиза за бис. Който продължава съвсем половин час. И по този начин свършва. Часът е някъде към 23.00, аз напущам НДК и си мисля, че позиционирането и програмирането на този концерт беше огромен риск за уредниците.
Първо - той съответства с нощта на музеите. Което, единствено по себе си си, е събитие в София и доста хора отиват да гледат гратис музейни експозиции. Второ - по същото време в София имаше и огромен метъл фестивал - SOFIA METAL FEST, а там свиреха повече от забавни банди.
И трето - финалът на Евровизия течеше по същото време. Тоест - 3 събития, които бяха задоволително доста, че да разстроят меломаните у нас.
И все пак концертът на Dead can dance ни сподели, че " мъртвите " освен, че могат да танцуват, а и по никакъв начин не са мъртви...
Не сме мъртви и ние, които отхвърляме да се примирим с чалгарската рубладжийска реалност и към момента съумяваме да поемем своята доза противоотрова точно посредством концерти, като този на Dead can dance в София на 14 май 2022 година.
Някъде четох, че името на групата, означаващо в превод " Мъртвите могат да танцуват ", било измислено, тъй като би трябвало да символизира по какъв начин една група съумява да вдъхне живот на " мъртви " музикални принадлежности.
Ние не сме мъртви музикални принадлежности. Но сме в будна кома, провокирана от постсоциализъм и АзисТ.
Е, през вчерашния ден успяхме да потанцуваме. И отново ще танцуваме.
Защото нали помните какво пишеше на Бастилията?
" Тук ще се танцува. "
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ