Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек | Христо СМИРНЕНСКИ
Приказка за стълбата
Посвещава се на всички, които ще
кажат: " Това не се отнася до мене! "
- Кой си ти? - попита го Дяволът.
- Аз съм роб по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, какъв брой грозна е земята и какъв брой нещастни хората!
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха завчас, подвигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от възмущение и гневни крясъци разлюляваха въздуха и ехото замираше постепенно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прахуляк, обособени силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив декор. Идеше някакъв дъртак, наведен ниско до земи, като че ли търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална ария. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумство.
- Аз съм роб по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората! О, вие, там горе, вие...
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
- Вие ненавиждате тези мъже?, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя поради братята си, поради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
- Аз съм пазач на тези горе, и без рушвет няма да ги предам.
- Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя... Аз съм безпаричен парцалив младеж... Но аз съм подготвен да сложа главата си.
Дяволът отново се усмихна:
- О, аз не желая толкоз доста! Дай ми ти единствено слухът си!
- Слухът си? С наслаждение... Нека в никакъв случай нищо не чуя, дано...
- Ти отново ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!
Момъкът се завтече, едновременно прекрачи три стъпала, само че косматата ръка на дявола го дръпна:
- Стига! Спри да чуеш, по какъв начин стенат там долу твоите братя!
Момъкът се вслуша. Странно - за какво те започнаха внезапно да пеят радостно и по този начин нехайно да се смеят!... И той отново се завтече. Дяволът отново го спря:
- За да минеш още три стъпала, аз желая очите ти!
Момъкът обезверено махна ръка:
- Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
- Ти отново ще виждаш... Аз ще ти дам други, доста по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надолу. Дяволът му подсети:
- Виж голите им кървави меса!
- Боже мой! Та това е така необичайно: по кое време съумяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози!...
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя дребен откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с подготвеност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно ходило, единствено още едно ходило и той ще бъде горе! Той ще отмъсти поради братята си!
- Аз съм роб по рождение и всички дриплювци...
- Млади момко, едно ходило още! Само още едно ходило и ти ще отмъстиш! Но аз постоянно за това ходило желая двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!
Момъкът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е доста грубо!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
- Аз не съм толкоз нечовечен. Аз ще ти дам в подмяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти в никакъв случай няма да минеш това ходило, в никакъв случай няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
- Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!
- Напротив - най-щастливия!... Но? Съгласен ли си: единствено сърцето и паметта си?
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той яростно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна стихия, ядосан и ядосан, разветрил черни коси, той мина последното ходило. Той беше към този момент най-горе. И внезапно в лицето му блестна усмивка, очите му заблестяха с тиха наслада и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата навалица. Погледна, само че нито мускул не трепна по лицето му; то бе ярко, радостно, предостатъчно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха към този момент химни.
- Кой си ти? " - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, какъв брой красива е земята и какъв брой са щастливи хората!
* Публикувана е за първи път на 25 май 1923 година в " Младеж "
Изображение ~ художник Иван Д. Христов
