Какво искаме от Русия?
Президентът Румен Радев реализира дълго мечтаната си среща с Владимир Путин, само че надали е останал удивен от нея. Тя протече като пиеса на Гогол, в която недодялан служител отива при губернатора с вяра за покачване, само че за неволя в досадата си началникът не схваща какво желаят от него. Или пък се прави, че не схваща. Каменното изражение на Владимир Владимирович и неналичието на " самопризнание " за произхода на кирилицата обобщават резултатите от височайшата аудиенция, която другояче беше опакована като " пробив " в българо-руските връзки.
Пробив защо обаче? Като цяло, когато не знаеш какво искаш, получаваш нещо, което не ти харесва. В случая получихме иронични и напряко обидни за България намеци в съветската преса за повторно след злощастното посещаване на патриарх Кирил у нас. Защо и с каква цел си предизвикваме всичко това е добър въпрос, изключително предвид на идната аудиенция и на премиера в Москва. А за нея научихме - куриозно до степен на парадокс - от съветската страна!
Проблемът на българо-руските връзки - с пробив или без пробив - е в това, че българската страна сама не знае какво желае от Русия. Външната политика не се реализира единствено по време на визитите на президент и министър председател в чужбина: тя е сложен феномен, който обгръща позициите на главните партии, медийния дискурс, публичното мнение и позиционирането ни в Европейски Съюз във връзка с Русия. Като прегледаме тези четири съществени фактора, мъчно ще установим някаква поредна българска външна политика по отношение на Русия с ясна и безапелационна цел, дефинирана като народен интерес. Колажът от разнородни позиции, които сме заемали и заемаме, може да бъде интерпретиран най-малко по четири метода:
1. Искаме Русия да ни освободи от европейско робство?
Даже президентът Радев ще съобщи уверено, че това не е задачата на нашата политика, и министър председателят Борисов яростно ще се съгласи с него. Как може човек да си намерения такова нещо?! Ами може, в случай че следи по-внимателно изявленията на водещи български политици и изключително на водача на социалистите Корнелия Нинова. За нея демокрацията и Европейски Съюз са ни лишили доста, грабят ни с двойни стандарти и ни развращават с Истанбулската спогодба. Изобщо, нетърпима обстановка, която постанова ново избавление.
Ако към този значим глас прибавим и основни елементи от ръководещата коалиция като Вътрешна македонска революционна организация и изключително Атака, ще получим странна картина: по публични поръчки сме " твърдо " в Европейски Съюз и НАТО, само че по също толкоз публични изказвания сме надълбоко нещастни вътре и копнеем за избавление. Партията, излъчила президента, и съдружните сътрудници на премиера не са съперници на освобождението и в действителност непрекъснато генерират сходни публични настройки. В медиите дълбокото злощастие и страдалчество от еврочленството ни е станало обичана тематика. Проправителствената таблоидна преса е флагман на този дискурс. До какъв извод би стигнал един справедлив наблюдаващ в тази обстановка?
2. Искаме да сме мост сред Европейски Съюз и Русия?
Тезата за " моста " е по-слаб вид на " освобождението ". Идеята тук е, че оставаме в Европейски Съюз, само че във връзка с Русия водим лична, сепаративна политика. По проблема " Скрипал " нашето държавно управление възприе този метод. Коалиционните сътрудници на Борисов - изключително " Атака " - поддържат тази линия във връзка с Украйна и Крим, като поддържат позицията на Москва. Президентът Радев непрестанно говореше за събаряне на глобите против Русия, въпреки че в последно време е смекчил позицията си, запознавайки се с действителностите.
Идеята България да е де факто отвън НАТО е част от пакета " мост ". И тя не е толкоз нереалистична. Коалиционните сътрудници на ГЕРБ – " Атака " - са пионери на тази концепция в България, а Марешки към този момент възнамерява и референдум по въпроса. Вярно е, че към този момент всичко това е в областта на парламентарно одиозното, само че акцентът тук би трябвало да е върху " парламентарно ". И за похлупак, повече от десетилетие след участието ни в алианса и Европейски Съюз ние към момента разчитаме съвсем напълно на съветска техника и отлагаме всеки логичен опит за рационализация на армията.
Истина е, че и други страни от Европейски Съюз желаят особени политически връзки с Русия. Но с изключение на неутралната Австрия, която и без друго си е отвън НАТО, остава в действителност единствено Гърция (и Кипър) в сходна на нашата позиция. Това ли е, към което се стремим?
3. Искаме да осъществяваме стопански планове дружно с Русия?
Тази версия добива все по-голяма известност. Тъй както Меркел желае " Северен поток 2 ", по този начин и ние си желаеме наша българска тръба и АЕЦ „ Белене “. Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Проблемът с тази теза е двоен.
От една страна, икономическата полза от плановете, които обсъждаме – изключително централата – е извънредно противоречива. Самото ни държавно управление не е уверено в нея и по тази причина не желае финансов ангажимент. Това са огромни планове (над 20% от БВП), които по един или различен метод ще натоварят обществените финанси на страната (било с обезпечени цени, финансови гаранции, отговорност за повреди, предпазване на обработено гориво или спомагателна инфраструктура). Малцина ще завоюват от тези планове, само че ще завоюват доста – консултантски компании единствено до момента са взели от тях стотици милиони. Обществената изгода ще е от минимална до негативна.
Същевременно заради размера на тези планове те ще дадат опция на Русия да въздейства на политиката в България за десетилетия напред. Смисълът им поначало е по-скоро геополитически: тръбопроводите целят да заобиколят Украйна, а не да усилят подаването на газ. За Русия е значимо да има нуклеарни мощности по нейна технология в Европейски Съюз. Ако е по този начин, нашата позиция е опортюнистична – да опитаме да създадем малко пари от геополитиката на Русия.
Но да допуснем за момент, че това са супер преференциални, чисто стопански планове. Тогава би трябвало да има мощен интерес за тяхната реализация от двете страни, който да не се въздейства от политиката. Защо е належащо тогава президентът Радев да върви до Русия, с цел да си посипва главата с пепел, да подлага на критика предшественика си и да загатва, че ние политически ще поддържаме Русия или най-малко ще си мълчим по въпроси като Крим и Скрипал? Защо беше належащо тогава да не гоним съветски дипломати, както това направиха Германия и Франция? Нима Меркел е трансформирала с нещо политическите си позиции по Украйна, Сирия, Скрипал или каквото и да е било, с цел да обмисля стопански планове с Русия?
Тук става ясна една кардинална разлика сред българската и немската позиция. На българите им се втълпява, че с цел да водят преференциална икономическа политика по отношение на Русия, наложително би трябвало да изхождат от позициите на някаква историческа, племенна, културна и политическа непосредственост с нея. Ако тази непосредственост я няма, няма и стопански връзки. Ако не ни " признаят " писмеността, няма да има газ. Затова Радев отива да „ разбие “ културно-политическия лед, а Борисов го следва с икономическите пакети.
Немският образец ясно показва наивната нелепост на сходни показа. Заради тях България за малко щеше да стане шестнадесета руска република. " Хитрият " Живков си е правел сметката, че Съюз на съветските социалистически републики ще му покрие задълженията в подмяна на (наистина, формалната по това време) българска самостоятелност и славянското приятелство. Размяната на политико-културна непосредственост с Русия против икономическа полза, която стои зад мисленето на доста от актуалните ни политици, е аналог на Живковото увъртане. Дано приключилите университета " Живков " да не са усвоили главно тези аспекти от политическото му завещание! Защото както и тогава, по този начин и в този момент те не са в положение да завоюват доста повече от подигравка и даже пренебрежение от съветска страна: курица не птица…
4. Авангард на Европейски Съюз и НАТО в връзките с Русия?
По изявления и на Борисов, и на Радев, може да се заключи, че ние в действителност желаеме да се възползваме от участието си в Европейски Съюз, с цел да установим по-изгодни връзки с Русия. Да сме нещо като челен пост на Европейски Съюз по отношение на Москва. Тази версия не се връзва с позицията ни по " Скрипал ", само че в нея има политическа логичност. Например, ясно е, че България заплаща една от най-високите цени за газ в Европейски Съюз. Ако се осъществя енергиен европейски съюз, ние ще купуваме газа на цените на Германия или по-ниски, само че по този начин или другояче двойно по-малки от сегашните.
Енергийният съюз няма да бъде елементарно реализиран, тъй като Източна Европа би трябвало да убеди Германия да изостави ценовото си преимущество. Ако това стане, доста немски бизнеси биха имали тласък да реалокират производствата си на изток в Европейски Съюз. В този смисъл с енергиен съюз България би блъснала " джакпота " – ниска цена на суровина и повече вложения.
Странното е, че българската външна политика не прави нищо по този приоритет. Реалното ни свързване с другите страни от Европейски Съюз (освен по съветската тръба) се влачи с десетилетия. Т.нар. реверсивни връзки – които биха ни дали опция да получаваме газ от Европейски Съюз – са към този момент именити и гонят по закъснение строителството на софийското метро по соцвреме. И най-важното, България не демонстрира никаква дипломатическа интензивност в Европейски Съюз във връзка с енергийния съюз, а за сметка на това търси сепаративни съглашения с Русия. И вместо челен пост на Европейски Съюз по отношение на Москва, става тъкмо противоположното – съветски авангард в Европейски Съюз.
Хибридната жертва
От цялата тази неизясненост излиза наяве, че българската политика е съпътстваща жертва на хибридната война – самата ни позиция по Русия е хибрид от разнообразни, противоречащи си тълкования. Вярно е, че съветската агитация играе с тази хибридност и я употребява за лични цели. Но повода за хибридността не е съветската агитация, а личната ни суверенна неизясненост във връзка с това какво тъкмо желаеме от Русия. Докато нашите политици, медии и публични представители пращат разнородни послания по три пъти дневно, не е нужно да си талант, с цел да избереш най-изгодното за себе си.
И по тази причина Радев може и да се мисли за авангард на Европейски Съюз по отношение на Русия, само че съветските медии елементарно му лепнаха етикета на ищец за избавление от Европейски Съюз. И в случай че желаете " обстоятелства " за тяхната интерпретация, ще ги получите в голямо количество под формата на български политически позиции на задоволително високо равнище.
Неяснотата в политиката от време на време е " градивна " и потребна. Тя дава опция за лавиране и играе по тънката струна на желанието да се снишиш, до момента в който даден спор отмине. Да нямаш позиция, да се провреш сред капките. Конфликтните обстановки са тези, в които се отстоява идентичността и изборът, който си направил обаче. И в случай че в действителност желаеме да сме част от най-развитите народи, е добре да се държим като такава. Защото " снишаването " може от време на време да е печелившо, само че в никакъв случай не печели почитание.
Пробив защо обаче? Като цяло, когато не знаеш какво искаш, получаваш нещо, което не ти харесва. В случая получихме иронични и напряко обидни за България намеци в съветската преса за повторно след злощастното посещаване на патриарх Кирил у нас. Защо и с каква цел си предизвикваме всичко това е добър въпрос, изключително предвид на идната аудиенция и на премиера в Москва. А за нея научихме - куриозно до степен на парадокс - от съветската страна!
Проблемът на българо-руските връзки - с пробив или без пробив - е в това, че българската страна сама не знае какво желае от Русия. Външната политика не се реализира единствено по време на визитите на президент и министър председател в чужбина: тя е сложен феномен, който обгръща позициите на главните партии, медийния дискурс, публичното мнение и позиционирането ни в Европейски Съюз във връзка с Русия. Като прегледаме тези четири съществени фактора, мъчно ще установим някаква поредна българска външна политика по отношение на Русия с ясна и безапелационна цел, дефинирана като народен интерес. Колажът от разнородни позиции, които сме заемали и заемаме, може да бъде интерпретиран най-малко по четири метода:
1. Искаме Русия да ни освободи от европейско робство?
Даже президентът Радев ще съобщи уверено, че това не е задачата на нашата политика, и министър председателят Борисов яростно ще се съгласи с него. Как може човек да си намерения такова нещо?! Ами може, в случай че следи по-внимателно изявленията на водещи български политици и изключително на водача на социалистите Корнелия Нинова. За нея демокрацията и Европейски Съюз са ни лишили доста, грабят ни с двойни стандарти и ни развращават с Истанбулската спогодба. Изобщо, нетърпима обстановка, която постанова ново избавление.
Ако към този значим глас прибавим и основни елементи от ръководещата коалиция като Вътрешна македонска революционна организация и изключително Атака, ще получим странна картина: по публични поръчки сме " твърдо " в Европейски Съюз и НАТО, само че по също толкоз публични изказвания сме надълбоко нещастни вътре и копнеем за избавление. Партията, излъчила президента, и съдружните сътрудници на премиера не са съперници на освобождението и в действителност непрекъснато генерират сходни публични настройки. В медиите дълбокото злощастие и страдалчество от еврочленството ни е станало обичана тематика. Проправителствената таблоидна преса е флагман на този дискурс. До какъв извод би стигнал един справедлив наблюдаващ в тази обстановка?
2. Искаме да сме мост сред Европейски Съюз и Русия?
Тезата за " моста " е по-слаб вид на " освобождението ". Идеята тук е, че оставаме в Европейски Съюз, само че във връзка с Русия водим лична, сепаративна политика. По проблема " Скрипал " нашето държавно управление възприе този метод. Коалиционните сътрудници на Борисов - изключително " Атака " - поддържат тази линия във връзка с Украйна и Крим, като поддържат позицията на Москва. Президентът Радев непрестанно говореше за събаряне на глобите против Русия, въпреки че в последно време е смекчил позицията си, запознавайки се с действителностите.
Идеята България да е де факто отвън НАТО е част от пакета " мост ". И тя не е толкоз нереалистична. Коалиционните сътрудници на ГЕРБ – " Атака " - са пионери на тази концепция в България, а Марешки към този момент възнамерява и референдум по въпроса. Вярно е, че към този момент всичко това е в областта на парламентарно одиозното, само че акцентът тук би трябвало да е върху " парламентарно ". И за похлупак, повече от десетилетие след участието ни в алианса и Европейски Съюз ние към момента разчитаме съвсем напълно на съветска техника и отлагаме всеки логичен опит за рационализация на армията.
Истина е, че и други страни от Европейски Съюз желаят особени политически връзки с Русия. Но с изключение на неутралната Австрия, която и без друго си е отвън НАТО, остава в действителност единствено Гърция (и Кипър) в сходна на нашата позиция. Това ли е, към което се стремим?
3. Искаме да осъществяваме стопански планове дружно с Русия?
Тази версия добива все по-голяма известност. Тъй както Меркел желае " Северен поток 2 ", по този начин и ние си желаеме наша българска тръба и АЕЦ „ Белене “. Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Проблемът с тази теза е двоен.
От една страна, икономическата полза от плановете, които обсъждаме – изключително централата – е извънредно противоречива. Самото ни държавно управление не е уверено в нея и по тази причина не желае финансов ангажимент. Това са огромни планове (над 20% от БВП), които по един или различен метод ще натоварят обществените финанси на страната (било с обезпечени цени, финансови гаранции, отговорност за повреди, предпазване на обработено гориво или спомагателна инфраструктура). Малцина ще завоюват от тези планове, само че ще завоюват доста – консултантски компании единствено до момента са взели от тях стотици милиони. Обществената изгода ще е от минимална до негативна.
Същевременно заради размера на тези планове те ще дадат опция на Русия да въздейства на политиката в България за десетилетия напред. Смисълът им поначало е по-скоро геополитически: тръбопроводите целят да заобиколят Украйна, а не да усилят подаването на газ. За Русия е значимо да има нуклеарни мощности по нейна технология в Европейски Съюз. Ако е по този начин, нашата позиция е опортюнистична – да опитаме да създадем малко пари от геополитиката на Русия.
Но да допуснем за момент, че това са супер преференциални, чисто стопански планове. Тогава би трябвало да има мощен интерес за тяхната реализация от двете страни, който да не се въздейства от политиката. Защо е належащо тогава президентът Радев да върви до Русия, с цел да си посипва главата с пепел, да подлага на критика предшественика си и да загатва, че ние политически ще поддържаме Русия или най-малко ще си мълчим по въпроси като Крим и Скрипал? Защо беше належащо тогава да не гоним съветски дипломати, както това направиха Германия и Франция? Нима Меркел е трансформирала с нещо политическите си позиции по Украйна, Сирия, Скрипал или каквото и да е било, с цел да обмисля стопански планове с Русия?
Тук става ясна една кардинална разлика сред българската и немската позиция. На българите им се втълпява, че с цел да водят преференциална икономическа политика по отношение на Русия, наложително би трябвало да изхождат от позициите на някаква историческа, племенна, културна и политическа непосредственост с нея. Ако тази непосредственост я няма, няма и стопански връзки. Ако не ни " признаят " писмеността, няма да има газ. Затова Радев отива да „ разбие “ културно-политическия лед, а Борисов го следва с икономическите пакети.
Немският образец ясно показва наивната нелепост на сходни показа. Заради тях България за малко щеше да стане шестнадесета руска република. " Хитрият " Живков си е правел сметката, че Съюз на съветските социалистически републики ще му покрие задълженията в подмяна на (наистина, формалната по това време) българска самостоятелност и славянското приятелство. Размяната на политико-културна непосредственост с Русия против икономическа полза, която стои зад мисленето на доста от актуалните ни политици, е аналог на Живковото увъртане. Дано приключилите университета " Живков " да не са усвоили главно тези аспекти от политическото му завещание! Защото както и тогава, по този начин и в този момент те не са в положение да завоюват доста повече от подигравка и даже пренебрежение от съветска страна: курица не птица…
4. Авангард на Европейски Съюз и НАТО в връзките с Русия?
По изявления и на Борисов, и на Радев, може да се заключи, че ние в действителност желаеме да се възползваме от участието си в Европейски Съюз, с цел да установим по-изгодни връзки с Русия. Да сме нещо като челен пост на Европейски Съюз по отношение на Москва. Тази версия не се връзва с позицията ни по " Скрипал ", само че в нея има политическа логичност. Например, ясно е, че България заплаща една от най-високите цени за газ в Европейски Съюз. Ако се осъществя енергиен европейски съюз, ние ще купуваме газа на цените на Германия или по-ниски, само че по този начин или другояче двойно по-малки от сегашните.
Енергийният съюз няма да бъде елементарно реализиран, тъй като Източна Европа би трябвало да убеди Германия да изостави ценовото си преимущество. Ако това стане, доста немски бизнеси биха имали тласък да реалокират производствата си на изток в Европейски Съюз. В този смисъл с енергиен съюз България би блъснала " джакпота " – ниска цена на суровина и повече вложения.
Странното е, че българската външна политика не прави нищо по този приоритет. Реалното ни свързване с другите страни от Европейски Съюз (освен по съветската тръба) се влачи с десетилетия. Т.нар. реверсивни връзки – които биха ни дали опция да получаваме газ от Европейски Съюз – са към този момент именити и гонят по закъснение строителството на софийското метро по соцвреме. И най-важното, България не демонстрира никаква дипломатическа интензивност в Европейски Съюз във връзка с енергийния съюз, а за сметка на това търси сепаративни съглашения с Русия. И вместо челен пост на Европейски Съюз по отношение на Москва, става тъкмо противоположното – съветски авангард в Европейски Съюз.
Хибридната жертва
От цялата тази неизясненост излиза наяве, че българската политика е съпътстваща жертва на хибридната война – самата ни позиция по Русия е хибрид от разнообразни, противоречащи си тълкования. Вярно е, че съветската агитация играе с тази хибридност и я употребява за лични цели. Но повода за хибридността не е съветската агитация, а личната ни суверенна неизясненост във връзка с това какво тъкмо желаеме от Русия. Докато нашите политици, медии и публични представители пращат разнородни послания по три пъти дневно, не е нужно да си талант, с цел да избереш най-изгодното за себе си.
И по тази причина Радев може и да се мисли за авангард на Европейски Съюз по отношение на Русия, само че съветските медии елементарно му лепнаха етикета на ищец за избавление от Европейски Съюз. И в случай че желаете " обстоятелства " за тяхната интерпретация, ще ги получите в голямо количество под формата на български политически позиции на задоволително високо равнище.
Неяснотата в политиката от време на време е " градивна " и потребна. Тя дава опция за лавиране и играе по тънката струна на желанието да се снишиш, до момента в който даден спор отмине. Да нямаш позиция, да се провреш сред капките. Конфликтните обстановки са тези, в които се отстоява идентичността и изборът, който си направил обаче. И в случай че в действителност желаеме да сме част от най-развитите народи, е добре да се държим като такава. Защото " снишаването " може от време на време да е печелившо, само че в никакъв случай не печели почитание.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ