Царство България - съюзник на нацистка Германия
През Втората международна война Царство България бе фашистка страна с монархическа форма на ръководство. Такава тя бе от началото на 1935 година до началото на септември 1944 година.
Завършеният си фашистки тип Царството закупи, когато на 1 март 1941 година, с подписа на неговия министър-педседател професор Богдан Филов, то стана съдружник на нацистка Германия.
Не просто на Третия райх, а точно на нацистка Германия!
От тогава изминаха 81 години. Не доста – един естествен човешки живот.
Не става дума и за кръгла годишнина от този предопределен акт в Историята на България. А за това да не бъде забравено злокобното събитие, станало тогава... Много са аргументите за него. Една от тях е водеща: Вече три десетилетия с реакционните си медии и най-много - с новопоявилата се монархофашистка историография, тя потегли на същинска война с антифашистката памет на нашия народ.
Днес кръвните и идейни потомци на българския фашизъм изцяло оправдаха своите прародители. Почувствали се спечелили в Студената война на родна почва, те дадоха ход на нова серпантина на сякаш преодоляната и сякаш забравена една друга наша –българска война: гражданската.
Тази война стартира с разгрома на Войнишкото въстание през 1918 година и продължи с изменяща се активност доникъде на 50-те години на ХХ век.
Тази 40-годишна война имаше своите знаменателни дати, една от които е точно 1 март 1941 година, когато Царство България стана част от Тристранния пакт...
Подписването на този пакт бе връхната точка на историческата неплатежоспособност, достигната от германофилската българска буржоазия и нейния политически хайлайф.
Как се стигна до включването на България в нападателния фашистки Тристранен пакт и какво ѝ донесе той?
Пряката подготовка на страната за сключване на пакта не бе продължителна, само че атмосферата за този предопределен ход на германофилската монархофашистска буржоазия се създаваше по-отдавна: от 1937 година. Тогава „ цар “ Борис бе към този момент дефинитивно затвърдил воята еднолична тирания.
Самият Тристранен пакт сред Германия, Италия и Япония бе подписан доста късно – чак на 23 септември 1940 година, когато Вермахтът бе повалил Полша и Франция, окупирал бе Белгия, Холандия, Дания...
По това време А. Хитлер не потърси държави-съюзници в Западна Европа, а в нейната източна част.
Така, членове на Пакта стават: Унгария – на 20 ноември 1940 година, Румъния – на 23 ноември, Словакия – също по това време. На Балканите до края на 1940 година отвън Пакта оставаха Югославия, България, Албания и Гърция. Впрочем Албания бе към този момент окупирана от Италия, а Гърция бе жертва на експанзия на същата тази Италия.
Без съмнение може да се каже, че основаването на нападателния пакт бе естествено разследване от дотогавашното развиване на събитията в Европа и света. Тритраннният пакт бе подписан след смазвнето на републканска Испания от обединените фашистки армии на Германия, Италия и ген. Фр. Франко.
Още по-голяма роля в това отношение изигра победоносниия завършек на акцията на Вермахта против Полша и цяла Западна Европа.
Но тази победа бе просто епизод от стремглавия напредък на нацизма в Европа след 1929 година През пролетта на 1939 година, без нито една дипломатическа спънка и нито един изстрел Англия и Франция разрешиха на Германия да възвърне военната си мощност, да ликвидира Австрия, да причисли Судетите и цяла Чехия към Райха. По същото товавреме в съюз с Италия Третият Райж смаза Републиканска Испания.
През лятото на 1939 година водачите на западните сили Англия и Франция най-сетне схванаха – войната е неизбежна. Надеждата, че А. Хитлер ще пусне в ход чудовищната си военна машина против Съюз на съветските социалистически републики се изпари за няколко седмици. Дошъл бе редът на Полша...
Всъщност, дъхът на войната съпровождаше възхода на нацизма, изключително когато той пристигна на власт в Германия. Натискът за проверка на ужасяващия Версайски контракт печелеше европейското публично мнение даже в страните, които бяха облагодетелствани от този контракт.
Поставена на колене от Ньойския контракт бе и България, обградена от страни, заграбили нейни земи с изконно българско население. В тази извънредно тежка обстановка страната се нуждаеше от политици, способни на „ върховен дипломатически пилотаж ”. Вместо това, отпред на страната се сменяха царски подлоги с бездарни политически демагози и... назад.
Такъв бе прогерманският капиталистически политически хайлайф на многострадална България, който съумя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални произшествия...
Некадърността на буржоазния политически хайлайф на Царство България с цялостна мощ се прояви точно при подписването на Тристранния пакт, когато поради него България още веднъж се оказа в лагера на победените във Втората международна война.
Но дано вървим поред.
* * *
След Първата международна война бе основана така наречен Малка антанта, в която влязоха Чехословакия, Югославия, Румъния и Гърция. Този боен съюз бе ориентиран против „ реваншистката заплаха ” от Унгария и България. Затова и нашата страна до 1938 година, се намираше в интернационална изолираност, когато със солунското съглашение бе комплициран завършек на нейното 20-годишно унизително състояние.
За да разрешат товва всяка от страните на Малката
антанта има своитте услловия.
От тях особеноо значимо бе настояването на Югославия Българя да се отткаже и териториалните претенци си за Вардарска Македония, само че и от отбраната на българското населление там. С това измежду него дефинитивно се откри „ свободно простраанство “ за пълзящия македонизъм. Българите във Вардарска Македония не желаеха да бъдат сърби, само че те не можеха да бъдат и българи. Дори името на Вардарска Македония бе сменено с област Южна Сръбска Бановина.
Това не попречи на тогавашните монархофашисти и техните идейни потомци да нарекат
Кобурга Борис „ Обединител “. Така никакъв Коминтерн, никакви смени на народността от комунистите в Пиринска Македония не дадоха подтик на последвалата македонизация. Такъв финален подтик бе подписаният от Кобурга на 25 януари 1937 година Договор сред Кралство Югославия и България за постоянно другарство.
Вследствие точно на този финален отвод от претенциите на България към територията и популацията на Вардарска Македония и проверката на Версайската система от Германия, съседите на България ѝ дадоха право да възвърне в цялостен размер своята войска, очаквайки, че България ще се помири със статуквото си на победена страна. А статуквото на Югославия и Гърция като спечелили ги сложи в антигерманския лагер.
Иначе, както на югославската, по този начин и на гръцката буржоазия не бяха по никакъв начин непознати антикомунистическите и пронацистки настроения.
По силата на доста други справедливи и субективни аргументи нацистка Германия връщаше все по-бързо своето въздействие в България. След фактическия прелом, осъществен със замяната на Кимон Георгиев като министър-председател с ген. Пенчо Златев на 22 януари 1935 година от „ цар “ Борис III против властта на звенарите, в страната бяха необятно отворени вратите за налагане на нацисткото въздействие.
След идването на А. Хитлер на власт, тя с ускорени темпове стартира да се фашизира а дружно с нея и целия общществен живот в страната.
Няма никакво подозрение, че в основаната след Първата международна война конюнктура зад поччти всички трагични съмнения във вътрешната и външна политика на страната непроменяемо стоеше Кобургът – „ цар „ Борис III, който беше българският фюрер на една от разновидностите на европейския фашизъм. Може би ген. Жеков, ген.Хр. Луков, полк. Пантев или Ал. Цанков биха открили още по-кървав и още по-фашистки режим – повтаряне на нацизма, само че самите немци не желаеха това. Монархическият вид фашизъм напълно несъмнено ги задоволяваше – „ царят„ обезпечи на немците всичко, което те желаеха от него до самата му гибел. Тази издънка на Кобургите презираше пристигналите от публичната лумпениада раззни фюрери, дучета, каудиля и тям сходни, само че смееше да им противостои, тъй като бе нелигитмен държавен глава на Бъпгария. Той бе стаанал държавен глава в нарушене на Търновската конституция...
В ръководството на Българияа на А. Хитлер не му бяха нужни истеричните български сурогатни нацисти, като „ родните ни ” там легионери, ратници, отецпаисиевци и прочие Със своите садистки обноски и лишени от каквато и да е социална поддръжка, те неизбежно щяха да провокират всеобщ кървясъл спор в страната и по този начен щяха напълно излишно да дестабилизират тила на Вермахта.
Легионерите и ратниците упорстваха България безусловно да изпрати войски на Източния фронт. Царят бе срещу това. Против бе и самият А. Хитлер, който още веднъж удостовери тази си позиция в самия ден на подписването на Тристранния пакт.А когато фюрерът на „ Легиона ” ген.Луков провежда подписка за доброволци на Източния фронт той събра едвам...1500 души – измета на българското общество.
Сега потомците на тези доброволци учат българския народ на народна власт и обич към „ демократичните полезности ”.
* *
Защо А.Хиттлер не е изискал бългаси воиницци за Иззточня ффротт 2
Германското разузнаване, изключително след 1937 година, работеше в България на цялостни обороти. А. Хитлер знаеше за надълбоко вкоренените в българския народ русофилски усеща. Армията на подобен народ, изпратена на Източния фронт, щеше да сътвори големи проблеми на Вермахта.
Съвсем друго бе ситуацията, в случай че българската войска се превърнеше в самобитен балкански запас на нацистката военна машина. Така и стана! А. Хитлер излезе прав в своите планове.
Цар Борис III още по-добре познаваше публичните настроения в страната. Но още през 1938 година той бе наясно, че Европа е пред нова огромна война. Той бе играл значима посредническа роля сред Германия и Англия при подписването на Мюнхенския контракт, който ликвидира Чехословакия. Кобургът бе схванал,че А.Хитлер няма да спре дотук и съществено бе угрижен за трона си; а дали ще го задържи, зависеше от позицията на България към приближаващата война.
Победоносният марш на Вермахта през 1939-1940 година и преобладаващото състояние на германофилската буржоазия и нейните политически представители в България над англо-френската убедиха царя да застане на страната на Германия. Въпросът бе по какъв начин да стане това и по кое време. В това отношение за по-нататъшната орис на България събитията в нея през 1940 г бяха не по-малкоо значими от тези през 1941 година.
Годината 1940 стартира с парламентарни избори. Именно този факт се употребява в този момент от недобросъвестни историци и политици, с цел да „ потвърждават ”, че Царство България била демократична,а не фашистка страна.
Съставено с дейното присъединяване на полицията, при възбрана за активност на каквито и да са политически партии, след мажоритарни избори двадесет и петото Обикновено национално заседание бе самобитен парламентарен фон на монархофашизма.
Малобройната съпротива в Народното събрание, състояща се от демократичните англофилски кръгове, от известни земеделци, комунисти, и социалдемократи в действителност показваше същинските ползи и настроения на болшинството от българския народ. Не е никаква загадка,че опозиционните депутати бяха подложени на непрекъснат недодялан натиск; на тях или се отнемаше думата, или въобще не им се даваше в решаващите за страната диспути.
И тук още веднъж допираме до особеностите на българския фашизъм. Вярно е, че той имаше своите специфики, само че такива имаха и другите разновидности на фашизма - било то в Италия, Испания, Португалия, Харватско, Унгария,Словакия и така нататък и тъй наречените..
Откритите и безмозъчни подражатели на немския нацизъм у нас бяха свързани със своите настойници в Берлин и бяха негов политически запас и средство за изнудване на „ умерения ” монархофашизъм; и нищо повече.
Но имаше и един различен,прикрит и управителен от двореца фашизъм.И този точно фашизъм имаше своя фюрер в лицето на монарха и си беше отново фашизъм.И най-точно – монархофашизъм,като същността на режима бе фашистка, тъй като не можеше да е различен един режим, в който има избори, само че няма партии. А няма партии,защото те са... неразрешени.
Но освен тези „ теоретични ” причини разкриват лицето на тогавашния режим. Той бе фашистки и в своите на практика дейности.
След изборите за 25 Народно заседание, на 15 февруари проф. Богдан Филов бе назначен от царя за министър председател, който след това се оказа най-влиятелния (макар и не най-ярък) изразител на прогерманската българска буржоазия.
Това пролича неотложно с поемането на ръководството на страната - в цялостен ход бе задействан този чудноват парламентарен фашизъм, при който Народното събрание не бе нищо повече от законодателен филиал на държавното управление.
И по този начин фашистките закони последваха един след различен: „ Закон за изключителните разноски и застраховане сигурността на страната ”, който даваше на практика неограничени права на полицията.
След него бе гласуван „ Закон за гражданската готовност ”, който поставяше националното стопанство на страната на военни релси.
На 1 юни 1940 г.бе основана Дирекция на външната търговия, която пое задачата да управлява извънредно повишения експорт единствено за Германия.
А в средата на м. юни,за да няма никакви подозрения какв е режима,бе открит и първият фашистки концлагер в с. Рибарица, Тетевенско.
През юни-юли Ал. Белев – служител в Министерство на вътрешните работи бе изпратен на образование в Германия, с цел да се запознае с опита на нацистите в битката против „ еврейската заплаха ”.
И всичко това се вършеше месеци преди основаването на Тристранния пакт! Което демонстрира, че монархофашистка България, с пакта или без пакта, е била подготвена да следва нацистка Германия. Още повече, че след разгрома на Франция и окупирането на съвсем цяла Северна Европа от нацистите,започва дипломатическата (а и военна) борба за Балканите сред Германия и Съюз на съветските социалистически републики. В тази борба от особена значимост е ориентацията на България, на която и двете велики сили дават обещание връщането на Южна Добруджа в рамките на Родината.
На 26 юли 1940 година Б. Филов е в Залцбург за среща с А. Хитлер. Там е уговорено връщането на Южна Добруджа да бъде показано извънредно като дело на немците. И след спогодбата в Крайова на 7 септември, когато това става факт, в българските буржоазни медии стартира гневна пропагандна акция, величаеща „ великия Райх ” и неговия „ талантлив фюрер ”...
В края на септември 1940 година е подписан Тристранният пакт сред Германия, Италия и Япония. Участието в него на Япония демонстрира, че наближаващата война ще прескочи границите на Европа и ще бъде още веднъж международна.
Но към този момент тя към момента е единствено европейска – през октомври фашистка Италия атакува Гърция, откакто към този момент е „ колонизирала ” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена купонна система.
На 17 ноември царят, дружно с външния си министър Ив. Попов, е на посещаване при А. Хитлер и макар, че Кобургът де юре към момента отхвърля да подпише Пакта, де факто и двамата са уверени в неизбежността от пршсединяването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята сякаш опозиция, а Ив. Попов с непрестанните си закани, че ще подаде оставка.
На техните мними съмнения е комплициран край, когато на 20 ноември посредством българския пълномощен министър в Москва Съюз на съветските социалистически републики предлага на България тъй наречените гаранционен пакт.
Пет дни по-късно в България идва основният секретар на Министерството на външните работи на Съюз на съветските социалистически републики А. Соболев с предложение за Пакт за ненападение и взаимна помощ сред двете страни.
Това предложение е отхвърлено и от монарха, и от държавното управление. То е отхвърлено и от буржоазнодемократичната съпротива, която е имала собствен вид – България да разгласи пореден неутралитет и всяка интервенция на великите сили с войски в страната да се счита за окупация.
Трудова България е била за съюз със Съюз на съветските социалистически републики, само че политическите организации, които биха могла политически да изразят тези настроения – Работническата партия и Българския аграрни национален съюз са били в дълбока конспиративност.
Царят излиза от създалата се обстановка сякаш с „ съмненията си ”- да се хвърли в обятията на Русия или за „ по-малкото зло ” – да посрещне немците като съдружници. А в действителност, след срещите му с А. Хитлер и А. Соболев монархът вътрешно е бил към този момент решил какво да прави.
Това личи от диалога му с неофициалния водач на буржоазно демократичната съпротива тогава - Н. Мушанов, състояла се на 11 декември 1940 година На него монархът е подсказал на остарелия политик какъв е „ единственият излаз от ситуацията ” – съюз с Германия.
В случая има едно любопитно съвпадане. Пет дни след този диалог – на 16 декември 1940 година А. Хитлер подписва проекта „ Барбароса ” за война против Съюз на съветските социалистически републики. На българските „ съмнения ” е трябвало да се постави край. И извън, и от вътрешната страна!
Така, до момента в който във външната си политика българският фашизъм е показал някакви съмнения, не е имало нищо сходно във вътрешната – на 24 декември е гласуван антиеврейският Закон за отбрана на нацията, а на 29 – Закона за организирането на българската юноша. Създава се следващата младежка фашистка организация „ Бранник ”. Разбира се и тя по нацистки пример.
Три дни по-късно – на връх новата 1941 година Б. Филов още веднъж е на среща с А. Хитлер и Й. декор Рибентроп. От нея той се връща изцяло уверен в нуждата от присъединението на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва дребен спектакъл пред своя министър-председател.
Най-напред, цяла седмица след завръщането на своя министър-председатал цар Борис III не кани Б. Филов на наложителната в такива случаи визита, а когато най-сетне на 8 януари тя се състои, сред двамата се разиграва трагична сцена.
Царят бурно реагира на изказаната от Б. Филов позиция за неотложно сключване на Пакта, само че Б. Филов умерено и – както самичък споделя – „ аргументирано изяснява,защо би трябвало да вървим с Германия ”.
Царят в действителност виртуозно изиграва своя очерк в тази сцена. Той от дълго време е взел решението си за Пакта; за него въпросът към този момент не е бил дали, а по кое време и по какъв начин България да се причисли към него.
Да въздейства върху времето за сключване цар Борис III към този момент не е могъл; А. Хитлер е дал период – до пролетта, когато Вермахтът би трябвало да премине или през Югославия, или през България, с цел да помогне на соя другар Б. Мусолини, заседнал в срамна позиционна война в дребната Гърция.
Но българският монарх е имал някаква независимост за деяние по отношение на метода на подписването. И той е решил – навлизането на Вермахта в страната да стане в деня и в часа на подписването на Пакта. Освен това София е трябвало да бъде оповестена за открит град, т.е. немските войски е трябвало да я заобиколят в марша си към Гърция.
Впоследствие първото изискване на царя е изпълнено; второто – не. То не е било толкоз належащо. За Кобурга е било значимо първото, което е могло да послужи за оправдание, в случай че Германия въпреки всичко бъде още веднъж бита в очертаващия се международен спор.
Това оправдание е било належащо на царя, с цел да се показа за жертва на немския напън пред света, пред буржоазната англофилска съпротива и пред личния си русофилски надъхан народ. По този метод цар Борис III изкусно е натикал своя деятелен министър-председател в клопката – при загуба на войната от Германия Б. Филов е трябвало да бъде изкупителната жертва за пред всички.
Но професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вярвал в немската победа. Той освен е бил за включването в Пакта, само че е желал непременно това да стане с неговия автограф. Защо ли?
Отговорът е елементарен – по този начин Б. Филов се е бетонирал на премиерския си пост и всеки опит за възможната му промяна би се изтълкувал от немците като неприятелски акт против тях. Професорът си печели обичайно по този начин буйно мечтаната от българските политици външна поддръжка.
След диалога на царя с Богдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януари, прикрито от обществеността, Министерският съвет с цялостно болшинство взема съдбоносното решение България още веднъж да стане спътник на Германия. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.
Възползвайки се от това решение цар Борис III в края на януари дава единодушието си в България да се настани така наречен Дивизия за специфични поръчки „ Бранденбург ”, непосредствено подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.
За да предотврати включването на България в Тристранния пакт - чак през февруари се засилва и англоамериканската дипломация. Но към този момент е доста късно. Дали е било от неумелост?
Американците благосклонно одобряват обяснението на монарха за невъзможността на страната да се опълчи на немците. Но воюваща Англия е непреклонна и нейният дипломатически представител Рендел предизвестява, че българите скъпо ще платят за своята поддръжка на нацистка Германия.
Своето мнение изрича и буржоазно-демократичната съпротива – парламентарна и извънпарламентарна: като не може да се попречи на немците да минат през България това да станело,но без договорно обвързване с тях.
Б. Филов сумира оформилите се три позиции по отношение на настоятелното искане на немците. Според първата ( тази на англичаните) България би трябвало да окаже военна опозиция на Вермахта без оглед на директните последици за нея. Б. Филов изрично отхвърля сходен вид.
Той отхвърля и втория вид - този на легалната съпротива в страната. Да бъдат пуснати немците в страната без контракт значи – съгласно Б.Филов - нейната окупация. Отхвърля го и цар Борис III, който в този случай не би бил нищо повече от фигурант, заложник в личната си страна.
Остава третият, признат и от двамата, вид: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съдружници.
Това, сред прочее, е разновидността на прогерманската българска буржоазия и цялата нейна пронацистка политическа клика.
И по този начин, през февруари 1941 година всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е приключена. Следва самото сключване, което е планувано да стане на 1 март във Виена.
За този предопределен акт са поканени проф. Б. Филов – министър-председател и Ив. Попов – министър на външните работи. Отив единствено Б. Филов, тъй като Ив. Попов дипломатически се разболява.
За заминаването на българския министър председател А. Хитлер изпраща персоналния си аероплан...
В 12,30 часа на 1 март 1941 година във Виена с подписа на Б. Филов България към този момент и де юре става член на Тристранния пакт,а с това и спътник на нацистка Германия. Един час преди този момент нетърпеливата хитлеристка войска е почнала прекосяването си през територията на новия си съдружник – Царство България, с цел да помогне на другия си съдружник – Италия в нейната експанзия против Гърция.
От 1март нататък следват три месеца на трагични събития, както в страната, по този начин и в Европа. Всъщност те следват естествения си път.
В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от държавното болшинство, т.е. от депутатите-фашисти с аплодисменти, с „ ура ” и химна на Царството - „ Шуми Марица ”. Това болшинство ще вика „ ура ” и отново хорово ще извършва този химн и на 13 декември 1941 година, когато афишира война на Великобритани и на Съединени американски щати...
Против подписването на Пакта гласоподават 17 депутати от другояче разноликата съпротива – демократи, земеделци и комунисти. На 6 март в своя декларация Българската работническа партия уверено осъжда предателския акт на пронацисткото българско държавно управление.
Покрай влизането в Тристранния пакт е подписана и конвенция за търговско-икономическо съдействие, посредством която хитлерова Германия в идващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен център на хитлеристката военна машина на Балканите, който действува до 9.09.1944 година в услуга на така наречен „ източна акция ” на Вермахта.
За да успокои публичното мнение и обичайно мощните русофилски настроения на народа монархофашисткото държавно управление пуска слуха, че скоро и Съюз на съветските социалистически републики ще стане член на Тристранния пакт, макар, че както Съюз на съветските социалистически републики, по този начин и Съединени американски щати и Англия реагират остро против българското участие в Пакта - на 3 март Англия скъсва дипломатическите си връзки с България.
На 6 април, след отхвърли на Югославия да подпише Тристранния пакт, Вермахтът нахлува в нея и за една седмица я ликвидира. Това забавя хитлеристката експанзия против Съюз на съветските социалистически републики с 40 дни – скъпа помощ за неговата отбрана.
След това – какво стана в света, в Европа и България е известно. Известно е за какво имаше Нюрнбергски развой, за какво имаше процеси против фашистите в цяла Европа. И естествено - за какво имаше Народен съд и в България.
Известно е и кой и по какъв начин избави Родината ни от трета национална злополука, трансформирайки я от Царство в Народна република...
Завършеният си фашистки тип Царството закупи, когато на 1 март 1941 година, с подписа на неговия министър-педседател професор Богдан Филов, то стана съдружник на нацистка Германия.
Не просто на Третия райх, а точно на нацистка Германия!
От тогава изминаха 81 години. Не доста – един естествен човешки живот.
Не става дума и за кръгла годишнина от този предопределен акт в Историята на България. А за това да не бъде забравено злокобното събитие, станало тогава... Много са аргументите за него. Една от тях е водеща: Вече три десетилетия с реакционните си медии и най-много - с новопоявилата се монархофашистка историография, тя потегли на същинска война с антифашистката памет на нашия народ.
Днес кръвните и идейни потомци на българския фашизъм изцяло оправдаха своите прародители. Почувствали се спечелили в Студената война на родна почва, те дадоха ход на нова серпантина на сякаш преодоляната и сякаш забравена една друга наша –българска война: гражданската.
Тази война стартира с разгрома на Войнишкото въстание през 1918 година и продължи с изменяща се активност доникъде на 50-те години на ХХ век.
Тази 40-годишна война имаше своите знаменателни дати, една от които е точно 1 март 1941 година, когато Царство България стана част от Тристранния пакт...
Подписването на този пакт бе връхната точка на историческата неплатежоспособност, достигната от германофилската българска буржоазия и нейния политически хайлайф.
Как се стигна до включването на България в нападателния фашистки Тристранен пакт и какво ѝ донесе той?
Пряката подготовка на страната за сключване на пакта не бе продължителна, само че атмосферата за този предопределен ход на германофилската монархофашистска буржоазия се създаваше по-отдавна: от 1937 година. Тогава „ цар “ Борис бе към този момент дефинитивно затвърдил воята еднолична тирания.
Самият Тристранен пакт сред Германия, Италия и Япония бе подписан доста късно – чак на 23 септември 1940 година, когато Вермахтът бе повалил Полша и Франция, окупирал бе Белгия, Холандия, Дания...
По това време А. Хитлер не потърси държави-съюзници в Западна Европа, а в нейната източна част.
Така, членове на Пакта стават: Унгария – на 20 ноември 1940 година, Румъния – на 23 ноември, Словакия – също по това време. На Балканите до края на 1940 година отвън Пакта оставаха Югославия, България, Албания и Гърция. Впрочем Албания бе към този момент окупирана от Италия, а Гърция бе жертва на експанзия на същата тази Италия.
Без съмнение може да се каже, че основаването на нападателния пакт бе естествено разследване от дотогавашното развиване на събитията в Европа и света. Тритраннният пакт бе подписан след смазвнето на републканска Испания от обединените фашистки армии на Германия, Италия и ген. Фр. Франко.
Още по-голяма роля в това отношение изигра победоносниия завършек на акцията на Вермахта против Полша и цяла Западна Европа.
Но тази победа бе просто епизод от стремглавия напредък на нацизма в Европа след 1929 година През пролетта на 1939 година, без нито една дипломатическа спънка и нито един изстрел Англия и Франция разрешиха на Германия да възвърне военната си мощност, да ликвидира Австрия, да причисли Судетите и цяла Чехия към Райха. По същото товавреме в съюз с Италия Третият Райж смаза Републиканска Испания.
През лятото на 1939 година водачите на западните сили Англия и Франция най-сетне схванаха – войната е неизбежна. Надеждата, че А. Хитлер ще пусне в ход чудовищната си военна машина против Съюз на съветските социалистически републики се изпари за няколко седмици. Дошъл бе редът на Полша...
Всъщност, дъхът на войната съпровождаше възхода на нацизма, изключително когато той пристигна на власт в Германия. Натискът за проверка на ужасяващия Версайски контракт печелеше европейското публично мнение даже в страните, които бяха облагодетелствани от този контракт.
Поставена на колене от Ньойския контракт бе и България, обградена от страни, заграбили нейни земи с изконно българско население. В тази извънредно тежка обстановка страната се нуждаеше от политици, способни на „ върховен дипломатически пилотаж ”. Вместо това, отпред на страната се сменяха царски подлоги с бездарни политически демагози и... назад.
Такъв бе прогерманският капиталистически политически хайлайф на многострадална България, който съумя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални произшествия...
Некадърността на буржоазния политически хайлайф на Царство България с цялостна мощ се прояви точно при подписването на Тристранния пакт, когато поради него България още веднъж се оказа в лагера на победените във Втората международна война.
Но дано вървим поред.
* * *
След Първата международна война бе основана така наречен Малка антанта, в която влязоха Чехословакия, Югославия, Румъния и Гърция. Този боен съюз бе ориентиран против „ реваншистката заплаха ” от Унгария и България. Затова и нашата страна до 1938 година, се намираше в интернационална изолираност, когато със солунското съглашение бе комплициран завършек на нейното 20-годишно унизително състояние.
За да разрешат товва всяка от страните на Малката
антанта има своитте услловия.
От тях особеноо значимо бе настояването на Югославия Българя да се отткаже и териториалните претенци си за Вардарска Македония, само че и от отбраната на българското населление там. С това измежду него дефинитивно се откри „ свободно простраанство “ за пълзящия македонизъм. Българите във Вардарска Македония не желаеха да бъдат сърби, само че те не можеха да бъдат и българи. Дори името на Вардарска Македония бе сменено с област Южна Сръбска Бановина.
Това не попречи на тогавашните монархофашисти и техните идейни потомци да нарекат
Кобурга Борис „ Обединител “. Така никакъв Коминтерн, никакви смени на народността от комунистите в Пиринска Македония не дадоха подтик на последвалата македонизация. Такъв финален подтик бе подписаният от Кобурга на 25 януари 1937 година Договор сред Кралство Югославия и България за постоянно другарство.
Вследствие точно на този финален отвод от претенциите на България към територията и популацията на Вардарска Македония и проверката на Версайската система от Германия, съседите на България ѝ дадоха право да възвърне в цялостен размер своята войска, очаквайки, че България ще се помири със статуквото си на победена страна. А статуквото на Югославия и Гърция като спечелили ги сложи в антигерманския лагер.
Иначе, както на югославската, по този начин и на гръцката буржоазия не бяха по никакъв начин непознати антикомунистическите и пронацистки настроения.
По силата на доста други справедливи и субективни аргументи нацистка Германия връщаше все по-бързо своето въздействие в България. След фактическия прелом, осъществен със замяната на Кимон Георгиев като министър-председател с ген. Пенчо Златев на 22 януари 1935 година от „ цар “ Борис III против властта на звенарите, в страната бяха необятно отворени вратите за налагане на нацисткото въздействие.
След идването на А. Хитлер на власт, тя с ускорени темпове стартира да се фашизира а дружно с нея и целия общществен живот в страната.
Няма никакво подозрение, че в основаната след Първата международна война конюнктура зад поччти всички трагични съмнения във вътрешната и външна политика на страната непроменяемо стоеше Кобургът – „ цар „ Борис III, който беше българският фюрер на една от разновидностите на европейския фашизъм. Може би ген. Жеков, ген.Хр. Луков, полк. Пантев или Ал. Цанков биха открили още по-кървав и още по-фашистки режим – повтаряне на нацизма, само че самите немци не желаеха това. Монархическият вид фашизъм напълно несъмнено ги задоволяваше – „ царят„ обезпечи на немците всичко, което те желаеха от него до самата му гибел. Тази издънка на Кобургите презираше пристигналите от публичната лумпениада раззни фюрери, дучета, каудиля и тям сходни, само че смееше да им противостои, тъй като бе нелигитмен държавен глава на Бъпгария. Той бе стаанал държавен глава в нарушене на Търновската конституция...
В ръководството на Българияа на А. Хитлер не му бяха нужни истеричните български сурогатни нацисти, като „ родните ни ” там легионери, ратници, отецпаисиевци и прочие Със своите садистки обноски и лишени от каквато и да е социална поддръжка, те неизбежно щяха да провокират всеобщ кървясъл спор в страната и по този начен щяха напълно излишно да дестабилизират тила на Вермахта.
Легионерите и ратниците упорстваха България безусловно да изпрати войски на Източния фронт. Царят бе срещу това. Против бе и самият А. Хитлер, който още веднъж удостовери тази си позиция в самия ден на подписването на Тристранния пакт.А когато фюрерът на „ Легиона ” ген.Луков провежда подписка за доброволци на Източния фронт той събра едвам...1500 души – измета на българското общество.
Сега потомците на тези доброволци учат българския народ на народна власт и обич към „ демократичните полезности ”.
* *
Защо А.Хиттлер не е изискал бългаси воиницци за Иззточня ффротт 2
Германското разузнаване, изключително след 1937 година, работеше в България на цялостни обороти. А. Хитлер знаеше за надълбоко вкоренените в българския народ русофилски усеща. Армията на подобен народ, изпратена на Източния фронт, щеше да сътвори големи проблеми на Вермахта.
Съвсем друго бе ситуацията, в случай че българската войска се превърнеше в самобитен балкански запас на нацистката военна машина. Така и стана! А. Хитлер излезе прав в своите планове.
Цар Борис III още по-добре познаваше публичните настроения в страната. Но още през 1938 година той бе наясно, че Европа е пред нова огромна война. Той бе играл значима посредническа роля сред Германия и Англия при подписването на Мюнхенския контракт, който ликвидира Чехословакия. Кобургът бе схванал,че А.Хитлер няма да спре дотук и съществено бе угрижен за трона си; а дали ще го задържи, зависеше от позицията на България към приближаващата война.
Победоносният марш на Вермахта през 1939-1940 година и преобладаващото състояние на германофилската буржоазия и нейните политически представители в България над англо-френската убедиха царя да застане на страната на Германия. Въпросът бе по какъв начин да стане това и по кое време. В това отношение за по-нататъшната орис на България събитията в нея през 1940 г бяха не по-малкоо значими от тези през 1941 година.
Годината 1940 стартира с парламентарни избори. Именно този факт се употребява в този момент от недобросъвестни историци и политици, с цел да „ потвърждават ”, че Царство България била демократична,а не фашистка страна.
Съставено с дейното присъединяване на полицията, при възбрана за активност на каквито и да са политически партии, след мажоритарни избори двадесет и петото Обикновено национално заседание бе самобитен парламентарен фон на монархофашизма.
Малобройната съпротива в Народното събрание, състояща се от демократичните англофилски кръгове, от известни земеделци, комунисти, и социалдемократи в действителност показваше същинските ползи и настроения на болшинството от българския народ. Не е никаква загадка,че опозиционните депутати бяха подложени на непрекъснат недодялан натиск; на тях или се отнемаше думата, или въобще не им се даваше в решаващите за страната диспути.
И тук още веднъж допираме до особеностите на българския фашизъм. Вярно е, че той имаше своите специфики, само че такива имаха и другите разновидности на фашизма - било то в Италия, Испания, Португалия, Харватско, Унгария,Словакия и така нататък и тъй наречените..
Откритите и безмозъчни подражатели на немския нацизъм у нас бяха свързани със своите настойници в Берлин и бяха негов политически запас и средство за изнудване на „ умерения ” монархофашизъм; и нищо повече.
Но имаше и един различен,прикрит и управителен от двореца фашизъм.И този точно фашизъм имаше своя фюрер в лицето на монарха и си беше отново фашизъм.И най-точно – монархофашизъм,като същността на режима бе фашистка, тъй като не можеше да е различен един режим, в който има избори, само че няма партии. А няма партии,защото те са... неразрешени.
Но освен тези „ теоретични ” причини разкриват лицето на тогавашния режим. Той бе фашистки и в своите на практика дейности.
След изборите за 25 Народно заседание, на 15 февруари проф. Богдан Филов бе назначен от царя за министър председател, който след това се оказа най-влиятелния (макар и не най-ярък) изразител на прогерманската българска буржоазия.
Това пролича неотложно с поемането на ръководството на страната - в цялостен ход бе задействан този чудноват парламентарен фашизъм, при който Народното събрание не бе нищо повече от законодателен филиал на държавното управление.
И по този начин фашистките закони последваха един след различен: „ Закон за изключителните разноски и застраховане сигурността на страната ”, който даваше на практика неограничени права на полицията.
След него бе гласуван „ Закон за гражданската готовност ”, който поставяше националното стопанство на страната на военни релси.
На 1 юни 1940 г.бе основана Дирекция на външната търговия, която пое задачата да управлява извънредно повишения експорт единствено за Германия.
А в средата на м. юни,за да няма никакви подозрения какв е режима,бе открит и първият фашистки концлагер в с. Рибарица, Тетевенско.
През юни-юли Ал. Белев – служител в Министерство на вътрешните работи бе изпратен на образование в Германия, с цел да се запознае с опита на нацистите в битката против „ еврейската заплаха ”.
И всичко това се вършеше месеци преди основаването на Тристранния пакт! Което демонстрира, че монархофашистка България, с пакта или без пакта, е била подготвена да следва нацистка Германия. Още повече, че след разгрома на Франция и окупирането на съвсем цяла Северна Европа от нацистите,започва дипломатическата (а и военна) борба за Балканите сред Германия и Съюз на съветските социалистически републики. В тази борба от особена значимост е ориентацията на България, на която и двете велики сили дават обещание връщането на Южна Добруджа в рамките на Родината.
На 26 юли 1940 година Б. Филов е в Залцбург за среща с А. Хитлер. Там е уговорено връщането на Южна Добруджа да бъде показано извънредно като дело на немците. И след спогодбата в Крайова на 7 септември, когато това става факт, в българските буржоазни медии стартира гневна пропагандна акция, величаеща „ великия Райх ” и неговия „ талантлив фюрер ”...
В края на септември 1940 година е подписан Тристранният пакт сред Германия, Италия и Япония. Участието в него на Япония демонстрира, че наближаващата война ще прескочи границите на Европа и ще бъде още веднъж международна.
Но към този момент тя към момента е единствено европейска – през октомври фашистка Италия атакува Гърция, откакто към този момент е „ колонизирала ” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена купонна система.
На 17 ноември царят, дружно с външния си министър Ив. Попов, е на посещаване при А. Хитлер и макар, че Кобургът де юре към момента отхвърля да подпише Пакта, де факто и двамата са уверени в неизбежността от пршсединяването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята сякаш опозиция, а Ив. Попов с непрестанните си закани, че ще подаде оставка.
На техните мними съмнения е комплициран край, когато на 20 ноември посредством българския пълномощен министър в Москва Съюз на съветските социалистически републики предлага на България тъй наречените гаранционен пакт.
Пет дни по-късно в България идва основният секретар на Министерството на външните работи на Съюз на съветските социалистически републики А. Соболев с предложение за Пакт за ненападение и взаимна помощ сред двете страни.
Това предложение е отхвърлено и от монарха, и от държавното управление. То е отхвърлено и от буржоазнодемократичната съпротива, която е имала собствен вид – България да разгласи пореден неутралитет и всяка интервенция на великите сили с войски в страната да се счита за окупация.
Трудова България е била за съюз със Съюз на съветските социалистически републики, само че политическите организации, които биха могла политически да изразят тези настроения – Работническата партия и Българския аграрни национален съюз са били в дълбока конспиративност.
Царят излиза от създалата се обстановка сякаш с „ съмненията си ”- да се хвърли в обятията на Русия или за „ по-малкото зло ” – да посрещне немците като съдружници. А в действителност, след срещите му с А. Хитлер и А. Соболев монархът вътрешно е бил към този момент решил какво да прави.
Това личи от диалога му с неофициалния водач на буржоазно демократичната съпротива тогава - Н. Мушанов, състояла се на 11 декември 1940 година На него монархът е подсказал на остарелия политик какъв е „ единственият излаз от ситуацията ” – съюз с Германия.
В случая има едно любопитно съвпадане. Пет дни след този диалог – на 16 декември 1940 година А. Хитлер подписва проекта „ Барбароса ” за война против Съюз на съветските социалистически републики. На българските „ съмнения ” е трябвало да се постави край. И извън, и от вътрешната страна!
Така, до момента в който във външната си политика българският фашизъм е показал някакви съмнения, не е имало нищо сходно във вътрешната – на 24 декември е гласуван антиеврейският Закон за отбрана на нацията, а на 29 – Закона за организирането на българската юноша. Създава се следващата младежка фашистка организация „ Бранник ”. Разбира се и тя по нацистки пример.
Три дни по-късно – на връх новата 1941 година Б. Филов още веднъж е на среща с А. Хитлер и Й. декор Рибентроп. От нея той се връща изцяло уверен в нуждата от присъединението на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва дребен спектакъл пред своя министър-председател.
Най-напред, цяла седмица след завръщането на своя министър-председатал цар Борис III не кани Б. Филов на наложителната в такива случаи визита, а когато най-сетне на 8 януари тя се състои, сред двамата се разиграва трагична сцена.
Царят бурно реагира на изказаната от Б. Филов позиция за неотложно сключване на Пакта, само че Б. Филов умерено и – както самичък споделя – „ аргументирано изяснява,защо би трябвало да вървим с Германия ”.
Царят в действителност виртуозно изиграва своя очерк в тази сцена. Той от дълго време е взел решението си за Пакта; за него въпросът към този момент не е бил дали, а по кое време и по какъв начин България да се причисли към него.
Да въздейства върху времето за сключване цар Борис III към този момент не е могъл; А. Хитлер е дал период – до пролетта, когато Вермахтът би трябвало да премине или през Югославия, или през България, с цел да помогне на соя другар Б. Мусолини, заседнал в срамна позиционна война в дребната Гърция.
Но българският монарх е имал някаква независимост за деяние по отношение на метода на подписването. И той е решил – навлизането на Вермахта в страната да стане в деня и в часа на подписването на Пакта. Освен това София е трябвало да бъде оповестена за открит град, т.е. немските войски е трябвало да я заобиколят в марша си към Гърция.
Впоследствие първото изискване на царя е изпълнено; второто – не. То не е било толкоз належащо. За Кобурга е било значимо първото, което е могло да послужи за оправдание, в случай че Германия въпреки всичко бъде още веднъж бита в очертаващия се международен спор.
Това оправдание е било належащо на царя, с цел да се показа за жертва на немския напън пред света, пред буржоазната англофилска съпротива и пред личния си русофилски надъхан народ. По този метод цар Борис III изкусно е натикал своя деятелен министър-председател в клопката – при загуба на войната от Германия Б. Филов е трябвало да бъде изкупителната жертва за пред всички.
Но професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вярвал в немската победа. Той освен е бил за включването в Пакта, само че е желал непременно това да стане с неговия автограф. Защо ли?
Отговорът е елементарен – по този начин Б. Филов се е бетонирал на премиерския си пост и всеки опит за възможната му промяна би се изтълкувал от немците като неприятелски акт против тях. Професорът си печели обичайно по този начин буйно мечтаната от българските политици външна поддръжка.
След диалога на царя с Богдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януари, прикрито от обществеността, Министерският съвет с цялостно болшинство взема съдбоносното решение България още веднъж да стане спътник на Германия. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.
Възползвайки се от това решение цар Борис III в края на януари дава единодушието си в България да се настани така наречен Дивизия за специфични поръчки „ Бранденбург ”, непосредствено подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.
За да предотврати включването на България в Тристранния пакт - чак през февруари се засилва и англоамериканската дипломация. Но към този момент е доста късно. Дали е било от неумелост?
Американците благосклонно одобряват обяснението на монарха за невъзможността на страната да се опълчи на немците. Но воюваща Англия е непреклонна и нейният дипломатически представител Рендел предизвестява, че българите скъпо ще платят за своята поддръжка на нацистка Германия.
Своето мнение изрича и буржоазно-демократичната съпротива – парламентарна и извънпарламентарна: като не може да се попречи на немците да минат през България това да станело,но без договорно обвързване с тях.
Б. Филов сумира оформилите се три позиции по отношение на настоятелното искане на немците. Според първата ( тази на англичаните) България би трябвало да окаже военна опозиция на Вермахта без оглед на директните последици за нея. Б. Филов изрично отхвърля сходен вид.
Той отхвърля и втория вид - този на легалната съпротива в страната. Да бъдат пуснати немците в страната без контракт значи – съгласно Б.Филов - нейната окупация. Отхвърля го и цар Борис III, който в този случай не би бил нищо повече от фигурант, заложник в личната си страна.
Остава третият, признат и от двамата, вид: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съдружници.
Това, сред прочее, е разновидността на прогерманската българска буржоазия и цялата нейна пронацистка политическа клика.
И по този начин, през февруари 1941 година всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е приключена. Следва самото сключване, което е планувано да стане на 1 март във Виена.
За този предопределен акт са поканени проф. Б. Филов – министър-председател и Ив. Попов – министър на външните работи. Отив единствено Б. Филов, тъй като Ив. Попов дипломатически се разболява.
За заминаването на българския министър председател А. Хитлер изпраща персоналния си аероплан...
В 12,30 часа на 1 март 1941 година във Виена с подписа на Б. Филов България към този момент и де юре става член на Тристранния пакт,а с това и спътник на нацистка Германия. Един час преди този момент нетърпеливата хитлеристка войска е почнала прекосяването си през територията на новия си съдружник – Царство България, с цел да помогне на другия си съдружник – Италия в нейната експанзия против Гърция.
От 1март нататък следват три месеца на трагични събития, както в страната, по този начин и в Европа. Всъщност те следват естествения си път.
В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от държавното болшинство, т.е. от депутатите-фашисти с аплодисменти, с „ ура ” и химна на Царството - „ Шуми Марица ”. Това болшинство ще вика „ ура ” и отново хорово ще извършва този химн и на 13 декември 1941 година, когато афишира война на Великобритани и на Съединени американски щати...
Против подписването на Пакта гласоподават 17 депутати от другояче разноликата съпротива – демократи, земеделци и комунисти. На 6 март в своя декларация Българската работническа партия уверено осъжда предателския акт на пронацисткото българско държавно управление.
Покрай влизането в Тристранния пакт е подписана и конвенция за търговско-икономическо съдействие, посредством която хитлерова Германия в идващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен център на хитлеристката военна машина на Балканите, който действува до 9.09.1944 година в услуга на така наречен „ източна акция ” на Вермахта.
За да успокои публичното мнение и обичайно мощните русофилски настроения на народа монархофашисткото държавно управление пуска слуха, че скоро и Съюз на съветските социалистически републики ще стане член на Тристранния пакт, макар, че както Съюз на съветските социалистически републики, по този начин и Съединени американски щати и Англия реагират остро против българското участие в Пакта - на 3 март Англия скъсва дипломатическите си връзки с България.
На 6 април, след отхвърли на Югославия да подпише Тристранния пакт, Вермахтът нахлува в нея и за една седмица я ликвидира. Това забавя хитлеристката експанзия против Съюз на съветските социалистически републики с 40 дни – скъпа помощ за неговата отбрана.
След това – какво стана в света, в Европа и България е известно. Известно е за какво имаше Нюрнбергски развой, за какво имаше процеси против фашистите в цяла Европа. И естествено - за какво имаше Народен съд и в България.
Известно е и кой и по какъв начин избави Родината ни от трета национална злополука, трансформирайки я от Царство в Народна република...
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ