През последното десетилетие Ю Несбьо се утвърди като емблема на

През последното десетилетие Ю Несбьо се утвърди като емблема на скандинавското криминале. Норвежецът бързо мина от етикета „ идващия Стиг Ларшон “ до това да бъде своя лична марка – на върха на всички ранглисти, книгите му са достигнали фантастичните 40 милиона продадени екземпляра, преведени на над 50 езика. Многомилионната му аудитория с неспокойствие чака всеки идващ случай на обичания контрольор Хари Хуле и тази година Несбьо " достави " нова порция ослепителен сканди-ноар, " Нож ". Българското издание потегля по книжарниците от 9-и септември, а до тогава - потопете се за малко в съзнанието на Хари с този фрагмент, възложен от издателство " Емас ".
„ Олег пъхна веслата в ключовете и стартира да гребе. Хари го наблюдаваше. Сети се за времето, когато той гребеше, а дядо му седеше на пейката начело, усмихваше се и понякога го наставляваше. Да употребява горната част на тялото си, да изпъва ръце, да гребе с корема, а не с бицепсите. Да не бърза, да не се напряга, да откри ритъма си, тъй като лодка, плъзгаща се отмерено по водата, се движи по-бързо, въпреки да е вложена по-малко сила. Усетѝ със седалищните си мускули, че седиш тъкмо по средата на пейката. Най-важен е салдото. Не гледай веслата, усетѝ ги. Дръж погледа си прикрепен в дирята на лодката: към този момент потвърдено случилото се ни споделя накъде сме се запътили. Но мълчи по въпроса какво следва – добавяше дядо му. То зависи от идващото загребване с веслата. Дядо му вадеше джобната си манерка и споделяше, че когато се приберат на сушата, пътуването ще наподобява непрекъсната линия от точката на тръгване до точката на идване. Монолитен роман със смисъл и посока. В паметта ни остава, че от самото начало на пътуването сме желали лодката да срещне брега навръх мястото, където се намираме в този момент. Но мястото на идването и първичното предназначение са две разнообразни неща. И не безусловно едното е за предпочитане пред другото. Озоваваме се където се озоваваме и мисълта, че от самото начало сме пътували точно към тази точка, ни работи успокояващо. Подобно на грижовна майка нежната ни памет ни споделя какъв брой добре сме се справили; обособените ни загребвания с веслата са били чисти и са следвали в началото набелязания маршрут. Мисълта, че в даден миг сме се отклонили от поетия курс, че не сме знаели къде се намираме и накъде отиваме, че животът ни е представлявал низ от безредни, непохватни загребвания, е извънредно неприятна, по тази причина избираме да пренапишем историята по наш усет. Точно затова съумелите хора, помолени да опишат за пътя към задачата, постоянно споделят, че това е било заветната им фантазия още от детството: да пожънат триумфи в региона, в която са съумели. Сигурно го настояват най-искрено. Навярно просто са не запомнили всички други свои фантазии – и несбъднатите, и последователно отмрелите.
Какво ли би било, в случай че можехме по-ясно да съзрем безсмисления безпорядък от случайности в живота; в случай че, вместо да съчиняваме автобиографии, записвахме житейските си прогнози: да вземем за пример, по какъв начин си представяме нашия живот след еди-колко си години. А след това да приберем тези пророчества и на по-късен стадий да ги прочетем, с цел да си напомним защо в действителност сме мечтали.
Горе-долу по това време дядо му отпиваше огромна глътка от манерката и поглеждаше дребния Хари. А Хари, на собствен ред, се взираше в натежалите очи на стареца, толкоз тежки, като че ли ще изтекат от главата му, като че ли, в случай че заплаче, сивите склери и ирисите ще се разтекат по бузите му. Тогава Хари не си даваше сметка, само че в този момент осъзнаваше, че дядо му се е надявал внукът му да живее по-добре от него. Да избегне неговите неточности. А вероятно – и един ден, когато момчето порасне, на собствен ред да седи в лодка със наследник, щерка, внук и да ги гледа по какъв начин гребат. Да ги направлява със препоръки. Да вижда по какъв начин някои от тях оказват помощ, а други биват забравени и подминати без внимание. И да усети по какъв начин нещо го задушава, по какъв начин в гърлото му засяда буца от странна комбинация сред горделивост и състрадание. Гордост, тъй като детето е твое сходство. Съчувствие, тъй като го чака повече страдалчество, в сравнение с е претърпяло досега, и тъй като гребе с убеждението, че някой – самото то или най-малко дядото – знае накъде отива. “