Проект „Уест Форд“ – изкуственият пръстен на планетата Земя
През лятото на 1963 година Съединени американски щати сполучливо слагат великански пръстен към планетата ни. За разлика от този на Сатурн обаче, пръстенът на Земята не е построен от прахуляк, скали и лед, а от тънки, колкото човешки косъм, медни влакна. Половин милиард от тях.
Всичко това е част от плана „ Уест Форд “, с който се цели да се заздрави йоносферата на Земята, както и да се обезпечи на военните на Съединени американски щати по-добра информационна система, която да е съвсем неразрушима.
През 1950-те години връзката на дълги дистанции се правила или посредством кабели, намиращи се под вода или посредством радиовълни, съществуващи с помощта на голямото количество йони и електрони, намиращи се в йоносферата на Земята. Кабелите са сигурни, а надеждността на йоносферата зависи и от слънчевата интензивност. Тогава американците вземат решение, че в случай че съветските военни нападат подводните телефонни линии, това ще остави Съединени американски щати с една нестабилна информационна система, което може да се окаже пагубно от военна позиция.
Така че, през 1958 година електроинженерът Уолтър Мороу от MIT Lincoln Laboratory предлага да бъдат сложени медни пръстени към планетата Земя. Медните проводници ще служат като непрекъснат рефлектор на радиовълните, което би разрешило на американските военни да изпращат далечни сигнали, като в същото време не се тормозят от слънчевите изригвания, които по този начин или другояче смущават земната йоносфера.
Медните влакна, съпоставени с марка за писма и с човешки пръст
Приготвени са 480 милиона медни влакна. Всяка от тях е с дължина 1.8 сантиметра и е даже по-тънка от човешки косъм. Тази дължина подхожда на половината от дължината на 8-гигахерцовите талази, дейно трансформирайки всяка нишка в по този начин наречената диполна антена.
Първият опит, осъществен през октомври 1961 година, приключва с крах. Нишките не се разпръскат вярно, а вместо това образуват няколко купчини, от които не би имало смисъл. Вторият опит от май 1965 година е по-успешен. В орбита са сложени към 200 милиона медни влакна. В рамките на няколко дни, американските военни съумяват да предадат известията си сред Калифорния и Масачузетс.
Първоначално данните се предават с 20 килобита в секунда, което разрешава относително „ разбираемо “ предаване. Но защото нишките се разпръскват извънредно бързо, скоростта на предаване на информация спада доста. Четири месеца по-късно, скоростта е 100 бита в секунда.
Още през цялото време планът „ Уест Форд “ е подложен на критика от астрономи от целия свят, които се опасяват, че медните проводници биха могли непосредствено да се намесят в процесите по наблюдаване на небето. Други упрекват Съединени американски щати в „ претъпкване “ на галактическото пространство.
С течение на времето планът е анулиран, с помощта на по-съвременни способи за връзка. През 1962 година е изстрелян Telstar – първият съвременен информационен спътник. Повече от половин век по-късно медните влакна към момента обикалят планетата ни, макар че огромна част от тях падат на Земята. Повечето от тях сега лежат затрупани под снеговете на полюсите.
