През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават

През 1980 Ню Йорк е същински пъкъл. Всеки ден стават повече от 1500 тежки закононарушения. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се върви нощем по улиците е рисково, а да се пътува в метрото е рисковано даже през деня. Да те нападне апаш или да срещнеш бедняк си е нещо напълно обикновено. Мръсните сиви платформи са едвам осветени. Във вагоните е студено, на всички места настъпваш отпадъци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.

Ето роман на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена:

„ След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се пробвах да го пусна в турникета, само че открих, че апаратът е негоден. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и в този момент настояваше пасажерите да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и стартира да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекомерно изплашени, с цел да спорят с тези момчета: „ Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука! ” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия пъкъл. ”

Градът е в лапите на най-свирепата зараза от престъпност в цялата си история. После се случва нещо на пръв взор необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 година, престъпността внезапно стартира да пада. В идващите няколко години убийствата понижават с 2/3, а броят на тежките закононарушения – на половина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко закононарушения, в сравнение с първоначално. По някаква причина десетки хиляди психари и нарушители престават да нарушават законите.

Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?

Нарича се „ Теория на счупените прозорци ”. За нея споделя канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „ Преломен миг ” (Malcolm Gladwell: The Tipping Point):
„ Теорията на счупените прозорци ” е рожба на криминалистите Уилсън и Келинг .

Те настояват, че престъпността е неминуем резултат от неналичието на ред.

Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои по този начин, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не дава отговор. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и възприятието за безотговорност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни закононарушения. ”

Гладуел се занимава със обществените епидемии. Той счита, че човек нарушава закона освен (и дори не толкова) поради неприятна приемственост или погрешно образование. Огромно въздействие върху него има това, което вижда към себе си.

Холандски социолози удостоверяват тази концепция. Те организират серия любопитни опити.

Например: От стоянката за колела край магазин махат всички кофи за отпадък и закачат на кормилата на оставените колела рекламни листовки. Наблюдават какъв брой хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на какъв брой ще им е неловко. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста. 33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.

Експериментът е още един, откакто стената е намацана с драсканици. Боклука си изхвърлят към този момент 69% от колоездачите.

Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню-йоркското метро е заменено управлението. Новият шеф Дейвид Гън стартира своята работа с… битка против графитите. Не може да се каже, че цялата градска общност се радва на концепцията. Чували се отзиви като: „ Момче, заеми се със сериозните въпроси – механически проблеми, пожарна сигурност, престъпност… Не харчи парите ни за нелепости! ” … Но Гън е дебелоглав:

„ Графитите са знак на краха на системата. Ако ще започваме преустрояване, то преди всичко би трябвало да победим графитите. Не спечелим ли тази борба, никакви промени няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които коства по 10 милиона $, само че в случай че не ги защитим от вандализма, занапред е ясно какво ще се случи. Те ще устоят ден, след това ще ги обезобразят. ”

И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след комбинация. Всеки изцапан вагон, всеки божи ден. „ За нас това беше като религиозно служение ” – споделя той по-късно.

В края на всеки маршрут вършат пунктове за миене. Щом дойде вагон с графити по стените, измиват рисунките, до момента в който обръща, в противоположен случай вагонът въобще излиза от употреба. Мръсните вагони с още неизмите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно обръщение.

„ Имахме хранилище в Харлем, където вагоните нощуваха ” – споделя той. – “Първата нощ се появиха младежи и намацаха стените на вагоните с бяла багра. На другата нощ, когато боята изсъхна, пристигнаха и направиха очертания, а на идната започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „ работата си ”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, само че ние не оставихме и диря. Това беше нашето „ обръщение ” за тях – „ Искате да утрепете 3 нощи, с цел да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте създали ”…

През 1990 шеф на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките закононарушения, той се захваща гневно с… гратисчиите. Защо?

Новият шеф на полицията е уверен – както и в тази ситуация с графитите, че големият брой гратисчии е сигнал за лисата на ред. И предизвиква осъществяването на по-тежки закононарушения. По това време в метрото съумяват да се промъкнат гратис 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със мощ. И в случай че двама-трима съумеят да излъжат системата, близките (които при други условия не биха нарушавали закона), се причисляват към тях. Те вземат решение, че щом някой не заплаща, те също няма да го вършат. Проблемът пораства лавинообразно.

Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечни служители на реда. Те ловят гратисчиите един по един, поставят им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, до момента в който не приключи „ огромният лов ”. След това ги съпровождат до полицейския рейс, обискират ги, смъкват им отпечатъци от пръстите и ги ревизират в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, става известно, имат към този момент проблеми със закона.

„ За служителите на реда това се трансформира в същинско Елдорадо, – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да забележим какво иска ми се падне в този момент? Пищов? Нож? А позволение? Охооо, а на теб ти „ виси ” ликвидиране!… Много бързо неприятните момчета поумняват, стартират да оставят оръжието си вкъщи и да си купуват билетче ”.

През 1994 за кмет на Ню Йорк е определен Рудолф Джулиани. Той прави Братън началник на градската полиция. В Уикипедия написа, че точно Джулиани пръв вкарва н процедура „ Теорията на счупените прозорци ”. Вече знаем, че не е по този начин. Но заслугата на кмета е безспорна – точно той дава заповед тази тактика да се развие в цялостен Ню Йорк.

Полицията заема кардинално твърда позиция във връзка с дребните закононарушения. Арестуват всеки, който пиянства и прави кавги на публични места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от водачите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, заловен да пикае на улицата, отпътува непосредствено в пандиза.

Нивото на престъпността в града стартира внезапно да пада – тъкмо толкоз бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани изясняват: „ Дребните, незначителни на пръв взор нарушавания, служеха като сигнал за осъществяване на тежки закононарушения ”.

Верижната реакция е прекратена. В края на 90-те напълно престъпният Ню Йорк се трансформира в най-безопасния мегаполис на Америка.

Според мен „ Теорията на счупените прозорци ” е многостранна. Може да се приложи към разнообразни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата…

*Текстът е фрагмент от книгата